Решение № 2560 от 5.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7016/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция Обжалване и данъчноосигурителна практика (ОДОП) София при Централното управление (ЦУ) на Националната агенция за приходите (НАП), срещу Решение 3661 от 05.06.2023 г., постановено по адм.д. 2404 по описа на Административен съд София град (АССГ) за 2022 г., с което е отменен ревизионен акт (РА) Р-22221421001524-091-001/22.11.2021 г., издаден от органи по приходите към Териториална дирекция (ТД) на НАП София, в частта, потвърдена с Решение 195 от 04.02.2022 г. на директора на Дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП, относно допълнително установени на ПРОБЛАСТ ЕООД данъчни задължения в общ размер на 305 729,52 лв., от които ДДС 268 800 лв. и лихви 36 929,52 лева. Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа становище, че нито в хода на ревизионното производство, нито в съдебното дирене е установено по безспорен начин, че доставчикът на ревизираното лице е разполагал със стоки като процесните. Посочва, че представените приемо-предавателни протоколи и международни товарителници са оспорени от приходните органи, тъй като е установено, че не са налице данни за начислен от митническите органи данък във връзка с доставки на АДЗИЕНДА ФИНИКС ЕООД. Излага, че съгласно отговора от Агенция Митници по отправено запитване по делото, не е налице декларация за внос на процесните стоки. Намира, че не е доказан произходът на фактурираните към ПРОБЛАСТ ЕООД стоки. Сочи, че по делото не са представени убедителни доказателства във връзка с реалността на извършените доставки. Твърди, че не е възможно ПРОБЛАСТ ЕООД като получател по процесните фактури да не знае, че участва в привидна сделка, чиято цел всъщност е неправомерно ползване на правото на приспадане на данъчен кредит, т.е. данъчна измама. Иска отмяната на решението и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлена жалбата на дружеството срещу РА. Претендира присъждането на сторените разноски за двете съдебни инстанции юрисконсултско възнаграждение за всяка една от инстанциите в размер на 16 879 лева и разноски за държавна такса за касационното обжалване. Ответникът ПРОБЛАСТ ЕООД, чрез адв. Бърчев, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен, предвид което следва да се разгледа досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АССГ е бил РА Р-22221421001524-091-001/22.11.2021 г., издаден от органи по приходите към ТД на НАП София, в частта, потвърдена с Решение 195 от 04.02.2022 г. на директора на Дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП, относно допълнително установени на ПРОБЛАСТ ЕООД данъчни задължения в общ размер на 305 729,52 лв., от които ДДС 268 800 лв. и лихви 36 929,52 лева. Първоинстанционният съд е приел, че РА е издаден от компетентен орган в предвидената от закона форма и при липса на допуснати нарушения на административно-производствените правила, но в противоречие с материалния закон. Съдът е изложил, че спорът по делото е дали установените от органите по приходите обстоятелства са достатъчни, за да обосноват законосъобразност на РА, след като липсва спор, че стоките са налични у получателя, но се твърди, че същите не са придобити от издателя на процесните фактури. Съдът е коментирал националните данъчни закони във връзка с постоянната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/ Изложил е, че в конкретния случай, предмет на фактурите са различни машини, които са родово определени вещи по своя характер. Извършил е проверка дали стоките реално са преминали от владението на доставчика във владението на получателя. Уточнил е, че установяването на произхода на стоката не е предвидено като предпоставка за признаване право на данъчен кредит. АССГ е изложил, че в тежест на данъчно задълженото лице е да установи, че е получател по действително осъществена доставка на стоки/услуги, което в случая е приел за сторено. Първоинстанционният съд е констатирал, че всяка процесна доставка е скрепена с двустранно подписан приемо-предавателен протокол, въз основа на който се установява предаването на стоките и овластяването на получателя да се разпорежда с получените стоки, т.е. за изпълнено е приел изискването на чл. 14, § 1 от Директива 2006/112. Стигнал е до извод, че от документите по делото и от заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че получените стоки са заприходени при получателя. В тази връзка съдът е счел за неоснователни аргументите на ревизиращите, че стоките не са индивидуализирани. Коментирал е представените по делото договори, извършеното отразяване на сделките както в счетоводството на ревизираното лице, така и в счетоводството на доставчика, разплащането между страните и фактът, че същите са използвани за целите на облагаеми доставки. Административният съд е приел, че са налице са преки доказателства за извършване на фактурираните доставки именно от посочения в тях издател. Достигнал е до извод, че обжалваният ревизионен акт следва да бъде отменен, поради противоречието му с материалния закон. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Установява се, от събраните по делото доказателства, че за данъчни периоди м.04.2020г. до м.06.2020г. и м.08.2020г. дружеството е упражнило право на приспадане на данъчен кредит общо в размер на 305 729,52 лв. за доставки по 9 бр. фактури, с предмет маркучи, различни видове машини и допълнително оборудване, издадени от АДЗИЕНДА ФИНИКС ЕООД. Към всяка от фактурите е представен приемо-предавателен протокол, с който е документирано предаване и приемане на стоките, оферти, заявки за транспорт, фактури от предходен доставчик, ЧМР, договори с предходен доставчик и др. Органите по приходите са отказали правото на приспадане на данъчен кредит с изложени мотиви за напредставени доказателства за реалност на доставките по процесните фактури. Не се спори между страните, това се установява от събраните по делото доказателства, че посочените фактури са намерили отражение в счетоводството на доставчика. Това обстоятелство не е отречено и от заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза. Изводите на органите по приходите, обосноваващи непризнаването на правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури са обосновани с обстоятелството на недоказана кадрова и техническа обезпеченост, липса на начислен от митническите органи данък във връзка с доставките на стоките от АДЗИЕНДА ФИНИКС ЕООД и твърдение от органите по приходите, че не е доказан произходът на фактурираните към ПРОБЛАСТ ЕООД стоки. Този извод е направен в ревизионния доклад, като с ревизионния акт е осъществено препращане към изводите, направени в този аспект, съдържащи се в ревизионния доклад. Ревизионният доклад и ревизионният акт не съдържат констатации от страна на органите по приходите за наличието на данъчна измама. В ревизионния акт се възприема разбирането за издаването на фактури с невярно съдържание и относителна симулация. Същото разбиране е възприето и с ревизионния доклад, и с решението на решаващия административен орган, и с касационната жалба. Всъщност категорично формирани изводи за наличието на данъчна измама, не съдържат нито ревизионния доклад, нито ревизионния акт, нито решението на решаващия административен орган. Формираните изводи е решението са, че може да се счита, че е налице данъчна измама. Обективни данни, в тази насока, обаче органите по приходите не са установили. При така съобразените обстоятелства се дължи отговор на въпроса дали установените от органите по приходите обстоятелства, а именно обстоятелството на недоказана кадрова и техническа обезпеченост, липса на начислен от митническите органи данък във връзка с доставките на стоките от АДЗИЕНДА ФИНИКС ЕООД и твърдението на органите по приходите, че не е доказан произходът на фактурираните към ПРОБЛАСТ ЕООД стоки, са достатъчни, за да обосноват законосъобразни изводи за липса на реалност на доставките по процесните фактури. Касационната инстанция намира, че с оглед доказателствата по делото първоинстанционният съд е дал правилен на отговор на тези въпроси, които са и предмета на спора. Правото на приспадане на данъчен кредит е определено в чл. 68, ал. 1 от ЗДДС, съгласно който данъчен кредит е сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка. Следователно, правото на приспадане на данъчен кредит във всеки случай предполага наличието на осъществена доставка на стоки или услуги. Освен това чл. 68, ал. 1 от ЗДДС предполага правото на приспадане на данъчен кредит за получени от лицето стоки или услуги по облагаема доставка. Облагаема доставка съгласно чл. 12, ал. 1 от ЗДДС е всяка доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и 9, когато е извършена от данъчно задължено лице по този закон и е с място на изпълнение на територията на страната, както и доставката, облагаема с нулева ставка, извършена от данъчно задължено лице, освен в случаите, в които този закон предвижда друго. Напълно идентична в тази насока е и разпоредбата на чл. 178 от директивата 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (директивата), съгласно която, за да може да упражни правото си на приспадане, данъчнозадълженото лице трябва да отговаря на следните условия за целите на приспадане в съответствие с член 168, буква а) по отношение на доставката на стоки или услуги, той трябва да притежава фактура, съставена в съответствие с членове 220236 и членове 238, 239 и 240. От своя страна, съгласно чл. 168, б. а доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице, същото има правото, в държава-членка, в която извършва тези сделки да приспадне следното от дължимия данък върху добавената стойност, който то е задължено да плати дължимия или платен ДДС в тази държава-членка по отношение на доставката за него на стоки или услуги, извършена или която предстои да бъде извършена от друго данъчнозадължено лице. Следователно, и съгласно чл. 178, вр. чл. 168 от директивата съществува изискването лицето, което претендира правото на приспадане на данъчен кредит да е получател на доставката или услугата, а другото данъчнозадължено лице да е реалния доставчик на доставката на стока или услуга. Както се посочи и по-горе в мотивите на това решение, правото на приспадане на ДДС зависи от изпълнението както на материалноправни, така и на формални условия. Що се отнася до материалноправните условия, от член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да може да се ползва от право на приспадане, заинтересованото лице трябва, от една страна, да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива. От друга страна, това лице трябва, нагоре по веригата, да е получило стоките или услугите, за които иска да му се признае право на приспадане, от друго данъчнозадължено лице, а надолу по веригата да е използвало тези стоки или услуги за нуждите на собствените си облагаеми сделки. Що се отнася до правилата за упражняване на правото на приспадане на ДДС, които се приравняват на формални изисквания, член 178, буква a) от посочената директива предвижда, че данъчнозадълженото лице трябва да притежава фактура, съставена в съответствие с членове 220236 и с членове 238240 от нея (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20). От това следва, че посочването на доставчика във фактурата за стоките или услугите, във връзка с които е упражнено правото на приспадане на ДДС, представлява формално условие за упражняването на това право. Качеството данъчнозадължено лице на доставчика на стоките или услугите спада към материалноправните условия (в този смисъл решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20). По отношение на последиците от липсата на установяване на действителния доставчик на съответните стоки или услуги следва да се припомни, че режимът на приспадане цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на дължимия или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност. Следователно общата система на ДДС гарантира неутралитет от гледна точка на данъчната тежест на всички икономически дейности, независимо от техните цели и резултати, при условие че самите тези дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС (в този смисъл решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20). Съгласно постоянната практика на Съда на Европейския съюз, правото на данъчнозадължените лица да приспаднат от ДДС, на който са лица платци, дължимия или платения ДДС за закупени от тях стоки или за получени от тях услуги, използвани за целите на техните облагаеми доставки, представлява основен принцип на общата система на ДДС. Както Съдът на Европейския съюз многократно е постановявал, предвиденото в член 167 и сл. от Директива 2006/112 право на приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано, когато материалноправните и формалните изисквания или условия, от които това право зависи, са изпълнени от желаещите да го упражнят данъчнозадължени лица (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20). Макар член 273, първа алинея от Директива 2006/112 да предвижда, че държавите членки могат да наложат наред с предвидените в тази директива задължения и други задължения, които те считат за необходими за осигуряване на правилното събиране на ДДС и предотвратяване на избягването на данъчно облагане, приетите от държавите членки мерки все пак не трябва да надхвърлят необходимото за постигането на тези цели. Поради това съответните мерки не могат да бъдат използвани по такъв начин, че систематично да поставят под въпрос правото на приспадане на ДДС, а следователно и неутралността на ДДС (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet). Така Съдът на Европейския съюз е приел, че основният принцип на неутралност на ДДС налага приспадането му за получени доставки да бъде допуснато, ако са изпълнени материалноправните условия, дори и данъчнозадължените лица да не са изпълнили някои формални условия (в този смисъл решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20). Следователно, щом разполага с информацията, необходима да се установи, че материалноправните условия са изпълнени, данъчната администрация не може да наложи във връзка с правото на данъчнозадълженото лице да приспадне този данък допълнителни условия, които могат да доведат до осуетяване на упражняването на това право (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20). Това би могло обаче да не е така, ако вследствие на нарушението на формалните изисквания се възпрепятства представянето на сигурни доказателства за изпълнението на материалноправните изисквания (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C-281/20). Такъв би могъл да е случаят, когато във фактурата за стоките или услугите, във връзка с които е упражнено правото на приспадане на ДДС, не е посочен действителният доставчик, ако това възпрепятства установяването на този доставчик, а оттам и определянето дали той има качеството на данъчнозадължено лице, тъй като това качество представлява едно от материалноправните условия за правото на приспадане на ДДС (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet). В този контекст следва да се подчертае, от една страна, че данъчната администрация не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчнозадълженото лице. От друга страна, именно данъчнозадълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчнозадължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане. От това следва, че именно данъчнозадълженото лице, което упражнява правото на приспадане на ДДС, по принцип трябва да докаже, че доставчикът на стоките или услугите, във връзка с които е упражнено това право, е имал качеството на данъчнозадължено лице. Следователно данъчнозадълженото лице е длъжно да представи обективни доказателства, че стоките и услугите действително са му били доставени от данъчнозадължени лица за целите на подлежащи на облагане с ДДС негови сделки, по отношение на които то действително е платило ДДС. Тези доказателства могат да включват по-специално документи, държани от доставчици на стоки или услуги, от които данъчнозадълженото лице е придобило стоки и услуги и за които е платило ДДС. В процесния случай не съществува спор по отношение на обстоятелството, че са изпълнени формалните изисквания. От събраните по делото доказателства, обаче се установява и изпълнението на материално правните изисквания, доколкото на данъчната администрация са били представени необходимите доказателства, за да провери тези изисквания. Дори и да се приеме обстоятелството на недоказана кадрова обезпеченост за извършване на доставката, то само наличието на това обстоятелство, без доказано и твърдяно обстоятелство от органите по приходите на данъчна измама не е достатъчно, за да обоснове отказа за правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури. Както Съдът на Европейския съюз многократно е постановявал, предвиденото в член 167 и сл. от Директива 2006/112 право на приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано, когато материалните и процесуалните изисквания или предпоставки, които обуславят това право, са изпълнени от желаещите да го упражнят данъчнозадължени лица (в този смисъл решения от 21 юни 2012 г., по дело C-80/11 и C-142/11, т. 37 и 38, от 3 октомври 2019 г., C-329/18, т. 27 и от 16 октомври 2019 г.). В това отношение следва да се припомни, че материалноправните изисквания, които обуславят упражняването на правото на приспадане, са изпълнени само ако доставката на стоки или услуги, за която се отнасят фактурите, е действително извършена. Съдът на Европейския съюз вече се е произнесъл, че проверката за наличието на облагаема доставка трябва да се осъществи в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право, като се извърши глобална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по конкретния случай (този смисъл решения от 6 декември 2012 г., Б., C-285/11, т. 31 и 32, и от 31 януари 2013 г., Строй транс C-642/11, т. 45). Въпреки това обстоятелството, че съответните услуги не са били доставени от издателя на фактурите или неговия подизпълнител, по-специално тъй като последните не са разполагали с необходимия персонал и материали не е достатъчно, за да се приеме, че не е налице доставка на разглежданите стоки и да се изключи правото на приспадане, тъй като това може да се дължи както на прикриване с измамна цел на доставчиците, така и на просто използване на други подизпълнители (в този смисъл решения от 6 септември 2012 г., Tуth, C-324/11). Когато самото данъчнозадължено лице не е извършител на измама с ДДС, може да му се откаже право на приспадане само при условие че въз основа на обективни данни се установи, че това данъчнозадължено лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на тези стоки или услуги е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друг стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата от тези доставки на стоки или услуги. В този смисъл по отношение на степента на дължима грижа, изисквана от данъчнозадължено лице, което желае да упражни правото си на приспадане, Съдът вече многократно е постановявал, че не е в противоречие с правото на Съюза да се изисква от стопанския субект да вземе всички мерки, които могат разумно да се искат от него, за да се увери, че осъществяваната от него доставка не го води до участие в данъчна измама. Мерките, които в конкретния случай е разумно за тази цел да се изискат от желаещото да упражни право на приспадане на ДДС данъчнозадължено лице, за да се увери, че сделките му не са част от измама, извършена от стопански субект нагоре по веригата, се определят главно с оглед на обстоятелствата по конкретния случай (в този смисъл решения от 21 юни 2012 г., C-80/11 и C-142/11, т. 54 и 59 и от С-101/2016). Без съмнение, когато са налице данни за евентуални нарушения или измама, добрият търговец би могъл, според обстоятелствата по конкретния случай, да проучи друг доставчик, от когото възнамерява да купува стоки или да получава услуги, за да се увери в неговата надеждност (решение от 21 юни 2012 г., C-80/11 и C-142/11). Данъчната администрация обаче не може да налага на данъчнозадълженото лице да извършва комплексни и задълбочени проверки по отношение на своя доставчик, като с това на практика посочената администрация прехвърля собствените си контролни задължения върху данъчнозадълженото лице (решение от 19 октомври 2017 г., P. C., C-101/16, т. 51). По-специално Съдът вече е постановил, че данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, от една страна, да провери, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или, от друга страна, да притежава документи в това отношение (решение от 21 юни 2012 г.). Освен това според постоянната съдебна практика, тъй като отказът да се признае право на приспадане представлява изключение от основния принцип, какъвто се явява това право, данъчните органи трябва надлежно да установят обективните данни, въз основа на които може да се заключи, че данъчнозадълженото лице е извършило измама или знаело, или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама. След това националните юрисдикции следва да проверят дали съответните данъчни органи са установили наличието на такива обективни данни (в този смисъл решения от 12 април 2018 г., C-8/17, т. 39 и от 16 октомври 2019 г., G. A. H., C-189/18, т. 36). В процесния случай тази съдебна инстанция няма как да извърши подобна проверка, тъй като органите по приходите несъмнено не са установили наличието на такива обективни данни. Всъщност в ревизионния акт не се съдържат дори твърдения за осъществена данъчна измама, не се съдържат обективните данни, въз основа на които органите по приходите са можели изобщо да формират изводи за наличието на данъчна измама. Не се съдържат установявания, от които дори тази съдебна инстанция би могла да направи обоснован извод, че сделката е част от данъчна измама и че ревизираното лице е знаело или е трябвало да знае, че участва в данъчна измама. От съдебната практика следва, че на данъчнозадълженото лице може да бъде отказано да се признае правото на приспадане само ако след глобална преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по делото, извършена в съответствие с установените в националното право правила за доказване, се установи, че това лице е извършило измама с ДДС или е знаело, или е трябвало да знае, че сделката, която използва като основание за приспадане, е част от такава измама. Правото на приспадане може да бъде отказано само когато тези факти са установени надлежно, а не с предположения. От това следва да се заключи, че данъчният орган, който възнамерява да откаже да признае правото на приспадане, трябва да докаже надлежно, в съответствие с предвидените в националното право правила за доказване и без да се накърнява ефективността на правото на Съюза, както обективните обстоятелства, въз основа на които се установява наличието на самата измама с ДДС, така и обстоятелствата, въз основа на които се установява, че данъчнозадълженото лице е извършило измамата или че е знаело, или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава това право, е част от посочената измама. Съгласно това изискване за доказване, независимо от вида на измамата или разглежданите действия, е недопустимо да се прилагат предположения или презумпции, които биха довели до разместване на доказателствената тежест, до накърняване на основния принцип на общата система на ДДС, какъвто е правото на приспадане, и съответно на ефективността на правото на Съюза. Данъчният орган трябва, от една страна, да определи точно елементите на фактическия състав на измамата и да докаже измамните действия, и от друга страна, да докаже, че данъчнозадълженото лице е участвало активно в тази измама или че е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава това право, е част от посочената измама. При все това доказването на наличието на измама и на участието на данъчнозадълженото лице в нея не означава непременно да се идентифицират всички участници, участвали в тази измама, както и съответните им действия. В този смисъл решение на Съда на Европейския съюз от 1 декември 2022 г. по дело С-512/21. В процесния случай данъчната администрация не е установила, че ПРОБЛАСТ ЕООД е участвало в измама с ДДС и е знаело, или е трябвало да знае, че процесните сделки са част от такава измама. Изрично в определение на Съда на Европейския съюз от 15 юли 2021 г., по дело С-123/14 се приема, че разпоредбите на Директива 2006/112, които се отнасят до правото на приспадане на ДДС, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат данъчната администрация на държава членка да приеме, че няма извършена доставка на стоки, като последица от което е налице пречка купувачът да приспадне платения при покупката ДДС, по съображение че купувачът не е доказал нито произхода на съответните стоки, нито това, че доставчикът му ги е притежавал, въпреки че тази администрация не установява, че купувачът е участвал в измама с ДДС и е знаел или е трябвало да знае, че съответната сделка е част от такава измама. От събраните по делото доказателства се установява издаването на процесните фактури. Като доказателства по делото са представени приемо-предавателни протоколи, които съответстват на съдржанието на фактурите, същите представляват доказателство за предаването, съответно приемането на стоките, не са били оспорени от органите по приходите. Както бе посочено по- горе към фактурите са представени и оферти, заявки за транспорт, фактури от предходен доставчик, ЧМР, договори с предходен доставчик и др., които също не са оспорени от приходните органи. Доказано е по делото, че са сключени договори, извършено е отразяване на сделките както в счетоводството на ревизираното лице, така и в счетоводството на доставчика, доказано е разплащането между страните и фактът, че стоките са използвани за целите на облагаеми доставки от ревизираното лице. Неотносим към правото на приспадане на данъчен кредит на ПРОБЛАСТ ЕООД по процесните фактури е фактът, че не са налице данни за начислен от митническите органи данък във връзка с доставки на АДЗИЕНДА ФИНИКС ЕООД и че по делото не е доказано наличието на декларация за внос на процесните стоки. Това е така, тъй като приходните органи не са оспорили наличието на стоките в патримониума на ревизираното лице. Като съобрази изложеното касационната инстанция намира, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на касатора не се дължат разноски. Такива не се дължат и на ответника по касация, тъй като не е направено искане за това. Като съобрази направените фактически и правни изводи и на основание чл. 221, ал. 1, Върховният административен съд, Първо отделение