Решение № 14032 от 1.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 13243/2010 г.

Решение № 14032 от 1.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 13243/2010 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалби на "Бета форест" ЕООД, "Мирта инжинеринг" ЕООД и "Мет Риъл Истейт" ЕАД, всички със съдебен адрес: гр. София, ул. "Алабин" 48, чрез адв. Констатинова срещу заповед № РД-751/16.08.2010 г. на министъра на околната среда и водите. Оплакванията в жалбата са за незаконосъобразност на заповедта, като издадена в противоречие с материалния закон, при превратно упражняване на власт и при несъответствие с целта на закона. Иска се отмяната й. Ответникът - министърът на околната среда и водите, чрез процесуалният си представител оспорва жалбата. Поддържа становище за липса на годен предмет на оспорване, поради изтичане на срока на действие на заповедта, който е една година. Върховния административен съд, като взе предвид представените по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срок и от страни, имащи правен интерес от оспорването. Жалбоподателите са се легитимирали като собственици на имоти, които са предмет на заповедта и по отношение на тях важи забраната за строителство. Неоснователно е и възражението за липса на годен предмет на оспорване към настоящия момент, с оглед едногодишния срок на действие на заповедта - от 16.08.2010 г. до 16.08.2011 г., предвид на факта, че времето на действието й е било ограничено правото на собственост на жалбоподателите. Предвид на изложеното жалбите следва да бъдат разгледани по същество. С обжалваната заповед министърът на околната среда и водите е наложил принудителна административна мярка, изразяваща се в забрана за извършване на дейности, изчерпателно изброени в административния акт по отношение на посочените в същия имоти с номера, със срок на забраната - една година, но не по-късно от влизане в сила на заповедта на министъра по чл. 12, ал. 6 от ЗБР за обявяване на защитена зона BG0000116 "Камчия" за опазване на природните местообитания и на дивата флора и фауна. Заповедта е издадена на основание чл. 19, ал. 1 от ЗБР, а като мотиви е посочено, че предвид наличието на планове и инвестиционни предложения, създаващи опасност от увреждане и/или унищожаване на част от защитена зона "Камчия", включена в одобрения с решение на МС № 802/4.12.2007 г. списък на защитени зони по чл. 10, ал. 4 от ЗБР, се налагат посочените в т. 1, 2, 3 и 4 от заповедта забрани. За опазване на природните местообитания на дивата флора и фауна и предвид наличието на множество проекти на подробни устройствени планове и на инвестиционни предложения за строителство на обекти в територията на зоната, предложена да бъде обявена за защитена, чието реализиране би могло да доведе до сериозно отрицателно въздействие върху предмета на опазването им и до увреждането им преди да бъдат обявени за защитени. От представените по делото писмени доказателства се установява, че към момента на издаване на обжалваната заповед е била отрита процедура за обявяване на потенциално защитена зона BG0000116 "Камчия" по чл. 6, ал. 1, т. 1 от ЗБР, за опазване на природните местообитания и по чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗБР, за местообитания на видове животни. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗБР (в редакцията му към момента на издаване на заповедта) - когато съществува опасност от увреждане на територии от списъка по чл. 10, ал. 2, преди да са обявени за защитени зони, министърът на околната среда и водите може със заповед, обнародвана в "Държавен вестник", да забрани или ограничи отделни действия в тях за срок до две години. Следователно, за да е налице хипотезата на чл. 19, ал. 1 от ЗБР е необходимо да се установи, че териториите, по отношение, на които се отнася забраната са включени в списъка по чл. 10, ал. 2 ЗБР и съществува опасност от увреждане или унищожаване. Настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна, като съображенията за това са следните: Оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма при спазване на процесуалните правила, в съответствие с материалноправните разпоредби на ЗБР и с целта на закона. При издаването на оспорената заповед административният орган не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, като не е уведомил заинтересованите лица за започналото производство, по предвидения за това в закона ред. В случая не е налице съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като със заповедта е наложена принудителна административна мярка с превантивен характер, поради което същата подлежи на незабавно изпълнение, а обжалването й не спира изпълнението (чл. 19, ал. 2 от ЗБР). Ето защо по отношение на нея не се прилагат дори правилата за издаване на административните актове по аргумент на чл. 22 АПК. В заповедта са изложени мотиви за издаването й. За да се издаде ограничителната заповед по чл. 19, ал. 1 ЗБР е необходимо териториите да попадат в списъка по чл. 10, ал. 2 от ЗБР и да съществува опасност от увреждане или унищожаването им. От представените по делото списъци по чл. 10, ал. 2 от ЗБР се установява, че имотите, описани в заповедта попадат в списъка на защитените зони. Твърденията на жалбоподателите са, че не са налице доказателства, въз основа на които административният орган е установил наличието на опасност от увреждане или унищожаване на територията, предвид наличието на одобрен и влязъл в сила в ПУП-ПЗ, съгласно който е предвидено, че върху тези територии може да се реализира определен тип строителство, както и че липсват инвестиционни проекти за посочените в заповедта територии, поради което не съществува опасност от увреждането им. Така направените оплаквания са неоснователни. За налагане на мярката по чл. 19, ал. 1 от ЗБР е необходимо и достатъчно да се установи, че имотите попадат в списъка по чл. 10, ал. 2 от ЗБР и съществува потенциално опасност от увреждане или унищожаване. Въведеното ограничение с посоченото решение на МС касае момента на издаване на заповедта на министъра на околната среда и водите за обявяване на съответната зона за защитена и е неотносимо към законосъобразността на оспорената заповед. Самият факт на наличие на одобрен проект за ПУП с предвидено строителство в тези територии налагат извод за наличие на опасност от увреждането им, независимо, че не са налице инвестиционни предложения към датата на издаване на заповедта. От друга страна жалбоподателите са възложители на изработването на плана във връзка с промени в собствеността в землището на с. Ново Оряхово и засилен инвестиционен интерес. Доводите, че е налице решение № ВА-35-ЕО/2008 г. на директора на РИОСВ - Варна за преценяване необходимостта от извършване на екологична оценка, в което е прието, че не следва да се извършва екологична оценка върху посочените в него имоти, също не могат да обосноват липсата на основание за налагане на забраната. Посоченото решение, постановено на основание чл. 82, ал. 2, ал. 4 и ал. 5 от ЗООС, не представлява краен акт по започнала процедура за оценка на въздействието върху околната среда, още повече, че в него изрично е посочено, че то не освобождава възложителя от задължението му за извършване на оценка по околната среда, която процедура не е приключила. До постановяване на крайния акт - решение по ОВОС, компетентният орган обосновано е наложил забрана за извършване на дейности в защитената зона. Освен това защитените зони, включени в Натура 2000 не са компонент на околната среда по смисъла на чл. 4 от ЗООС, като тяхната правна регламентация е дефинирана в глава Втора на ЗБР, и въздействието върху тях се определя по реда на чл. 31 от същия закон, съгласно Наредбата по чл 31а от ЗБР. Неоснователни са доводите, че заповедта е постановена при превратно упражняване на власт. Заповедите по чл. 19, ал. 1 от ЗБР и чл. 45, ал. 1 от Закона за защитените територии се издават при наличие на различни материалноправни основания, имат различен обхват и предмет на защита. Следователно оспорената заповед е съобразена и с целта на закона. Неснователни са и оплакванията за нарушаване на правото на собственост на жалбоподателите и неспазване на принципа на пропорционалност. С издадената забрана е ограничено временно правото на извършване на определи дейности в имотите, собственост на жалбоподателите, като е предпочетен обществения интерес, свързан с правото на околна среда на населението. Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 г. за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна и Директива 79/409/ИО от 2.04.1979 г. относно опазване на дивите птици, са транспонирани в националното ни законодателство по силата на § 68 от Допълнителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение за Закона за биологичното разнообразие /ДВ бр. 94/2007 г./ и издаването на заповедта по чл. 19, ал. 1 от ЗБР изцяло съответства на целите на посочените Директиви по отношение на мерките, които всяка държава - членка следва да приложи, за да гарантира опазването на околната среда в защитените територии. Съобразно изложеното съдът намира, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и материалноправни разпоредби и е в съответствие с целта на закона. С оглед на този извод, жалбите срещу оспорения административен акт следва да бъдат отхвърлени, поради липса на основания за отмяната му, визирани в чл. 146 от АПК. Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция и направеното искане от процесуалния представител на ответника, на същия следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение