Решение № 3964 от 14.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2046/2025 г.

Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 64, ал. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (Загл. изм. - ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.) (ЗУСЕФСУ).

Образувано е по касационна жалба на Столична община, с БУЛСТАТ [номер], със седалище в гр. София, район [улица], представлявана от кмета - В. А. Т., чрез процесуален представител адв. Р. Йорданова от Софийска адвокатска колегия (САК), срещу Решение 23086/11.11.2024 г., постановено по адм. дело 12024/2023 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата против Уведомление 99 00 6 1211-(60)/04.07.2023 г. на заместник министъра на регионалното развитие и благоустройството и ръководител на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма "Региони в растеж" (ОПРР) 2014 2020 г., обективиращо волеизявление за отказ от верификация на разходи, представляващи безвъзмездна финансова помощ (БФП), предявени в искане за плащане 4 (междинно) по административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (АДПБФП) BG16RFOP001-1.001-0002-C04, в общ размер на 3 107 000,99 лева.

Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Касаторът излага доводи, обосноваващи основна защитна теза за допустимост на образуваното пред АССГ съдебно производство, както и на постановеното като краен резултат по делото решение, аргументирани с годността на атакуваното уведомление да бъде предмет на съдебен контрол по реда на АПК. По същество мотивира становище за нищожност, алтернативно за незаконосъобразност на издадения от ръководителя на УО (РУО) на ОПРР 2014 - 2020 г. индивидуален административен акт. Поддържа, че волеизявлението е издадено в нарушение на императива на чл. 177, ал. 2, изр. 1-во АПК, като не е съобразно постановеното по адм. дело 6191/2020 г. по описа на Върховния административен съд Решение 13686/04.11.2020 г., с което е изменена основата на определената с Решение РД-02-36-326/12.03.2019 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г. финансова корекция, послужила като фактическо основание при издаването на процесния акт за отказ от верификация. Тезата за незаконосъобразност на решението на административния орган, от своя страна, е аргументирана с доводи за липса на посочени в него правни основания, противоречие с приложимите материалноправни разпоредби и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Като аргумент в подкрепа на позицията за материална незаконосъобразност на акта касаторът сочи несъобразяване с нормата на чл. 6 АПК, а за обосновка на становището за отменителен порок по чл. 146, т. 3 АПК излага, че при решаването на спорния въпрос РУО не е извършил дължимата цялостна проверка на всички относими факти и обстоятелства, смесил е две самостоятелни административни производства това по верификация, каквото е инициирано с подаденото искане за междинно плащане, и това по извършване на определени с предходни актове финансови корекции, както и е нарушил правото на защита на бенефициера, лишавайки го от възможност да изрази позицията си по констатациите, обусловили решаващия извод за наличие на основание за отказ от верификация. В допълнение сочи, че оспореният отказ касае разходи, чиято допустимост вече е била потвърдена с влязъл в сила акт на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г., поради което пререшаването на този въпрос е недопустимо.

В заключение, излага довод за допуснато при постановяването на обжалваното съдебно решение съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липса на собствени мотиви по съществото на спора, необсъждане на всички относими факти и обстоятелства и едностранчиво и безмотивно възприемане тезата на ответника в първоинстанционното производство.

По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и произнасяне по съществото на спора с отмяна на атакувания индивидуален административен акт. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът заместник-министърът на регионалното развитие и благоустройството и РУО на ОПРР 2014 - 2020 г., в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител главен юрисконсулт Л. Любенов, оспорва касационната жалба. С отричащи основателността й доводи, моли обжалваният съдебен акт да се остави в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на касаторовата претенция за адвокатско възнаграждение, обосновано с тълкуването на Съда на Европейския съюз (СЕС) по Дело С-438/22.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за частично основателна, но не по изложените съображения.

С атакувания съдебен акт е отхвърлена жалбата на Столична община против Уведомление 99 00 6 1211-(60)/04.07.2023 г. на заместник министъра на регионалното развитие и благоустройството и РУО на ОПРР 2014 2020 г., с което и във връзка с искане за плащане 4 (междинно) по АДПБФП BG16RFOP001-1.001-0002-C04 не са верифицирани разходи, представляващи БФП, в общ размер на 3 107 000,99 лева.

За да постанови този правен резултат, съдът е приел от фактическа страна, че Столична община е бенефициер по АДПБФП BG16 RFOP001-1.001-0002-С04, по проект "Изграждане, възстановяване и обновяване на публични пространства от Централна градска част в София" по ОПРР 2014 - 2020 г.

По повод постъпило при РУО искане за междинно плащане 4 на стойност 7 705 151, 49 лева, от които БФП 5 974 340, 26 лева, и недопустими разходи 1 730 811, 23 лева, е извършена проверка на представения комплект документи, в резултат на която е издаден и атакуваният пред АССГ индивидуален административен акт, с който е отказана верификация и плащане на средства в размер на 3 107 000, 99 лева, както следва:

1. Във връзка с регистрирана нередност НИН ОПРР20/19/ЕФРР/664 от Регистъра на нередностите и на основание чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ от исканото плащане е извършена финансова корекция, определена с натрупване по основание и размер с Решение РД-02-35-325/12.03.2019 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 в размер на 5% от допустимите разходи (8 273 823, 76 лева, в т.ч. отчетени в искане за междинно плащане 3) по договор BG16 RFOP001-1.001-0002-C01-S-02 от 03.05.2018 г., сключен с изпълнителя "Джи Пи Груп" АД. Общият размер на извършената финансова корекция по искане за междинно плащане 4 е в размер на 413 691, 19 лева;

2. Във връзка с регистрирана нередност НИН ОПРР20/19/ЕФРР/663 от Регистъра на нередностите и на основание чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ от исканото плащане е извършена финансова корекция, определена с натрупване по основание и размер с Решение РД-02-36-326/12.03.2019 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 в размер на 5% от допустимите разходи (3 305 462, 57 лева, в т.ч. отчетени в искане за междинно плащане 3) по договор BG16 RFOP001-1.001-0002-C01-S-04/07.06.2018 г., сключен с изпълнителя "ПСТ Груп" ЕАД. Общият размер на извършената финансова корекция по искане за междинно плащане 4 е в размер на 165 273, 13 лева;

3. Във връзка с регистрирана нередност НИН ОПРР20/23/ЕФРР/1878 от Регистъра на нередностите и на основание чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ от исканото плащане е извършена финансова корекция, определена с натрупване по основание и размер с Решение РД-02-36-698/ 20.06.2023 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 в размер на 25% от допустимите разходи (8 273 823, 76 лева, в т.ч. отчетени в искане за междинно плащане 3) по договор BG16 RFOP001-1.001-0002-C01-S-02 от 03.05.2018 г., сключен с изпълнителя "Джи Пи Груп" АД. Посочено е, че тази корекция представлява 20% от допустимите разходи по посочения договор, доколкото във връзка със сигнал за нередност 675 е регистрирана нередност с НИН ОПРР20/19/ЕФРР/664 с определен размер на финансовата корекция от 5% от допустимите разходи по договор BG16 RFOP001-1.001-0002-C01-S-02 от 03.05.2018 г. с изпълнител "Джи Пи Груп" АД, а при констатирани нередности, засягащи едни и същи разходи, процентът на финансовата корекция не се натрупва, а се определя обща корекция за всички нарушения, засягащи едни и същи разходи, чийто размер е равен на най-високия приложим процент, а именно 25% от всички допустими разходи по посочения договор. Сумата на извършената финансова корекция по искане за междинно плащане 4 е в размер на 1 131 917, 94 лева.

4. Не се верифицират разходи в размер на 1 396 118, 73 лева, като мотивите са изложени в Решение РД-02-36-798/04.07.2023 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г.

След служебна справка съдът е установил, че Решение РД-02-35-325/12.03.2019 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г. е влязло в сила, Решение РД-02-36-326/12.03.2019 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г. е отменено в частта, с която за основа на финансовата корекция са определени "допустимите разходи по договор от 07.06.2018 г. с "ПСТ Груп ЕАД, в частта, с която е изчислен размер на финансовата корекция от 959 439, 83 лева, като в тази част актът е изменен и като основа са определени "допустимите разходи по договор от 07.06.2018 г. с "ПСТ Груп" ЕАД, финансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЕСИФ), Решение РД-02-36-698/20.06.2023 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г. е отменено от АССГ, но делото към момента е висящо във Върховния административен съд, и Решение РД-02-36-798 от 04.07.2023 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г. е потвърдено от АССГ, но делото също е висящо във Върховния административен съд.

Въз основа на така установената фактическа обстановка и след анализ на относимата правна уредба на съюзно и национално ниво съдът е приел, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден от компетентен административен орган и в съответствие с приложимия материален закон, т.к. са били изпълнени предпоставките за извършване на финансовите корекции съгласно чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ. Според съда доколкото два от актовете на РУО са влезли в законна сила, а другите два са предмет на висящ съдебен контрол, а предварителното им изпълнение е допуснато по силата на закона и няма данни да е спряно от съда, органът правилно е упражнил правомощието си да извърши финансовите корекции от искането за плащане и да откаже верификацията на поисканата БФП.

По изложените съображения АССГ е отхвърлил жалбата против атакуваното от Столична община волеизявление на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г.

Решението е валидно, но частично недопустимо.

Допустимостта на съдебното производство по АПК е обусловена от наличието на положителните и отсъствието на отрицателните предпоставки за възникване и упражняване на правото на оспорване. Една от положителните предпоставки за възникване на потестативното право да се сезира съда по реда на чл. 145 и сл. АПК е наличието на годен предмет на съдебен контрол Вж.: чл. 159, т. 1 с.з. Актът, срещу чиято законосъобразност е насочена претенцията на жалбоподателя, следва да подлежи на съдебно оспорване, т.е. да попада в някоя от категориите, изрично посочени в чл. 145, ал. 2 АПК, а именно да е индивидуален административен акт или отказ да се издаде такъв, да съставлява решение на по-горестоящ административен орган, с който е изменен актът по чл. 21 АПК или същият е отменен и въпросът е решен по същество, или да бъде решение по искане за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения.

В случая решението на РУО, въведено като предмет на оспорване пред АССГ, съдържа четири части, нито една от които не обективира произнасяне на по-горестоящ орган или такова по искане за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения. Следователно следва да се извърши преценка дали то може да се окачестви като индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Посочването на единствен адресат и рефлексията на разпоредителната власт единствено върху него изключва възможността актът да е общ или подзаконов.

Съгласно нормата на чл. 21, ал. 1 АПК индивидуален административен акт е изричното волеизявление или изразеното с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Според предписанието на ал. 2 с.з. индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права или задължения, когато волеизявлението е от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, а по аргумент от ал. 3 и ал. 4 такова е и волеизявлението за издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължения, както и отказът да се издаде такъв документ, а и отказът на административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие.

С първите три пункта от решението си РУО, позовавайки се на чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ, извършва финансови корекции. Тези волеизявления категорично съставляват индивидуални административни актове съгласно дефиницията, заложена в чл. 21, ал. 1 АПК, т.к. се издават от административен орган (Вж.: чл. 9, ал. 5 ЗУСЕФСУ) и засягат неблагоприятно правата и законните интереси на вписания в съдържанието им адресат, който според етапа на производството по верификация или няма да получи заявената БФП или ще трябва да възстанови вече получената такава. Следователно решението в тази си част е допустимо.

В частта, с която съдът се е произнесъл по отношение на четвърти пункт от акта на РУО обаче, решението е недопустимо. В т. 4 органът е посочил следното: "Не се верифицират разходи в размер на 1 396 118, 73 лева, като мотивите са изложени в Решение РД-02-36-798/04.07.2023 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г.". Така изразената словесно воля не предполага наличието на годен на съдебен контрол индивидуален административен акт. Волеизявлението има само уведомителен характер, т.к. съдържа информация, че поради издадено друго решение, в което са посочени и съответните съображения, не се верифицират средства в определен размер. АПК не предоставя закрила срещу актове с уведомителен характер, т.к. те не засягат правната сфера на лицето, до което са адресирани, затова и съдебният контрол с подобен предмет е недопустим. В този смисъл решението на съда в частта, с която е отхвърлена жалбата против акта на РУО по отношение на пункт 4, е постановено при липсата на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на производството, поради което и на основание чл. 221, ал. 3 АПК касационната инстанция следва да го обезсили и да прекрати производството в тази част.

В допустимата си част, решението е правилно.

Страните не спорят по фактите, както и в частта относно компетентността на органа, издал обжалвания административен акт, поради което в тази част мотивите на касационната инстанция препращат към първоинстанционното решение и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК не следва да бъдат повторно възпроизвеждани.

Спорна е правната интерпретация на установените от съда факти в контекста на упражненото от административния орган властническо правомощие, а с оглед изложените от касатора доводи, като дискусионен въпрос се очертава и спазването на законоустановената форма, по-специално с посочване на съответните правни основания съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, както и съобразяването на административнопроизводствените правила, във връзка с отменителното основание по чл. 146, т. 3 АПК. Спорно е и спазването на чл. 177, ал. 2 АПК от РУО при издаване на атакуваното уведомление.

Преди да пристъпи към анализ на съдебното решение в контекста на изводите по отношение материалната законосъобразност на волеизявлението, настоящият състав на Върховния административен съд намира за необходимо да разгледа възраженията за неспазване на законоустановената форма, допуснато от РУО съществено нарушение на административнопроизводствените правила и несъобразяване с предписанието на чл. 177, ал. 2 АПК.

Действително, изискването за мотивираност на административния акт е едно от съществените условия за неговата законосъобразност. Ролята на въведеното като задължителен реквизит на писмения административен акт в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК описание на фактическите и правните основания за издаването му е да разкрие действителната воля на административния орган да упражни съответната разпоредителна власт. Липсата на посочения елемент, вкл. само на фактическите или само на правните основания, винаги е съществен порок на волеизявлението, т.к. не само накърнява възможността на засегнатите субекти да опровергаят неблагоприятните за тях крайни изводи, а и изначално възпрепятства осъществяването на дължимия съдебен контрол в обхвата по чл. 168 АПК.

В случая, видно от съдържанието на атакувания индивидуален административен акт, в частите му по пункт 1, 2 и 3, и обратно на застъпената от касатора теза, присъстват правните основания за постановяването му. Цитирането на разпоредбата на чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ, регламентираща възможността за извършване на финансови корекции от плащания по проекта, в които са включени засегнатите от нарушението разходи, е достатъчно, за да се обосноват фактическите изводи, свързани с наличие на основание за извършване на корекции поради установени с предходни актове на РУО нередности.

Обратно на застъпеното становище, не е налице и смесване на две производства по недопустим начин.

Верификацията на разходите по ЗУСЕФСУ е процедура, имаща за предмет проверка на начина, по който е използвана предоставената БФП, в контекста на приложимите норми, обуславящи нейната допустимост. Тя започва по искане на бенефициер по сключен АДПБФП, предполага представяне на съответните доказателства за заявените разходи и завършва с акт на административния орган, с който се потвърждава или отрича правото на съответното плащане. Този акт подлежи на самостоятелно съдебно обжалване по силата на изричното правило на чл. 64, ал. 4 ЗУСЕФСУ.

От своя страна, извършването на финансовата корекция съгласно чл. 75, ал. 1, изр. 1-во от закона е начин на отразяване на факта на вече определена по основание и размер финансова корекция, в хода на висящо производство по верификация и при постъпило искане за плащане. Действително, финансовите корекции се определят върху разходи, които са приети за допустими. Това следва от същността им на административни мерки, които се различават от санкциите. Но така определената основа не означава, че издаването на акта за определяне на финансова корекция по чл. 73, ал. 1 ЗУСЕФСУ предполага вече завършила процедура по верификация. Напротив - съгласно предписанието на чл. 75, ал. 1, изр. 1-во от закона, корекцията се извършва от плащания по проекта, в които са включени засегнатите от нарушението разходи. Тезата се потвърждава и от следващото изречение на цитираната разпоредба, според което когато актът по чл. 73, ал. 1 ЗУСЕФСУ е издаден след съответното плащане, финансовата корекция се извършва чрез доброволно изпълнение от страна на бенефициера в 14-дневен срок, а за програмите за Трансгранично сътрудничество по външните граници на Европейския съюз в 30-дневен срок. Законодателят нямаше да предвиди изрично хипотеза, при която извършването на корекцията следва по време верификацията, и такава, когато редът е обърнат, ако имаше само една възможност.

Изложеното прави произнасянето на административния орган по чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ в хода на висяща процедура по верификация абсолютно допустимо (Вж. в този смисъл: Решение 5107/30.05.2022 г., постановено по адм. дело 1944/2022 г., VII о. на Върховния административен съд). Затова и обратно на застъпената от касатора теза, не е налице недопустимо смесване на производствата, обуславящо на самостоятелно основание отмяна на волеизявлението.

Не е нарушено и правото на защита на адресата, т.к. спецификата на производствата по верификация предполага поставяне на тяхното начало да се прави от самия бенефициер, който следва да представи документите, с които обосновава искането си за плащане. Извършването на финансови корекции в хода на тези производства е последица от вече определени с предходни актове на РУО такива, срещу чиято законосъобразност адресатът има възможност да се брани и по съдебен ред Сравн.: чл. 73, ал. 4 ЗУСЕФСУ. В този смисъл и неуведомяването на бенефициера за констатациите, послужили за постановяването на процесния правен резултат, не е приравнимо на съществено нарушение на административнопроизводствените правила, респ. не съставлява отменително основание по чл. 146, т. 3 АПК.

Не се установява и твърдяната от касатора нищожност на волеизявлението, аргументирана с нарушение на чл. 177, ал. 2 АПК. С Решение 13686/04.11.2020 г., постановено по адм. дело 6191/2020 г., VІІ о. на Върховния административен съд, действително е извършена корекция в Решение РД-02-36-326/12.03.2019 г. на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г., но тя се изразява в изменение в частта, с която за основа на финансовата корекция са определени "допустимите разходи по договор от 07.06.2018 г. с "ПСТ Груп" ЕАД, както и в частта, с която е изчислен размер на финансовата корекция от 959 439, 83 лева. Като резултат основата е определена от съда като "допустимите разходи по договор от 07.06.2018 г. с "ПСТ Груп" ЕАД, финансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове". Това обаче не оказва влияние върху законосъобразността на изводите, обективирани в атакуваното волеизявление и обосновани с този акт на РУО, т.к. в него не е посочена стойността на цялата финансова корекция така, както е залегнала в акта за определянето й или в съдебното решение на Върховния административен съд, а е цитиран размерът на корекцията, изчислен вече след като РУО е определил размер на допустимите по съответния договор средства.

Правилни са изводите на РУО, потвърдени и от съда, и по отношение наличието на предпоставките за упражняване на правомощието по чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ по трите пункта от административния акт.

Както се възприема във формиралата се по аналогични казуси еднопосочна съдебна практика на Върховния административен съд, контролът за законосъобразност върху акт с правна квалификация чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ предполага проверка на размера на допустимите средства, върху които се извършва корекцията, преценка размера на финансовите корекции, определени с актове по чл. 73, ал. 1 ЗУСЕФСУ, и изследване на въпроса дали финансовата корекция се извършва от плащания по проекта, в които са включени засегнатите от нарушението разходи. (В този смисъл вж.: Решение 8236/03.07.2024 г., постановено по адм. дело 3485/2024 г., VІІ о. на Върховния административен съд, Решение 754/31.01.2025 г., постановено по адм. дело 9740/2024 г., VІІ о. на Върховния административен съд и др.).

В случая няма спор, а и от доказателствата по делото се установява категорично, че РУО се е позовал на предходни актове на РУО, издадени на основание чл. 73, ал. 1 ЗУСЕФСУ, с които са определени корекции по договорите, във връзка с които е заявено и процесното искане за плащане. Не е дискусионен и размерът на определените допустими разходи по тях, а той е ясно посочен като точна стойност в акта на съответните места. Поради недвусмисленото дефиниране от кои разходи се извършва корекцията и липсата на спор в тази насока, се явява установено и че финансовите корекции се извършват от плащания по проекта, в които са включени засегнатите от нарушението разходи.

В контекста на основния довод на касатора в тази насока следва да се посочи, че правната стабилност на решението, обективиращо волеизявлението за определяне на финансова корекция, не е релевантен за упражняване правомощието по чл. 75, ал. 1 ЗУСЕСИФ юридически факт. По аргумент от същата разпоредба, решението, с което се определя финансовата корекция, подлежи на предварително изпълнение. В този смисъл и доколкото законът придава на това решение последиците на влязъл в сила административен акт, то резултатът от евентуалното негово оспорване не е нито относим, още по-малко преюдициален факт по отношение предпоставките за издаване на акта по чл. 75, ал. 1 ЗУСЕСИФ. В този смисъл е и актуалната съдебна практика на Върховния административен съд Виж например: Решение 2553/24.02.2021 г., постановено по адм. дело 10915/2020 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение 7924/01.07.2021 г., постановено по адм. дело 4653/2021 г., VII о. на Върховния административен съд, Решение 9262/23.08.2021 г., постановено по адм. дело 3956/2021 г., VII о. на Върховния административен съд и други.

Следователно, както правилно е приел първостепенният съд, при наличието на издадени актове за определяне на финансови корекции, които към момента на приключване на съдебното дирене по делото не са отменени с окончателен съдебен акт, а по закон е допуснато и тяхното предварително изпълнение, РУО правилно е извършил процесните финансови корекции от заявеното искане за междинно плащане.

По изложените съображения, като е отхвърлил жалбата на Столична община против оспореното решение на РУО на ОПРР 2014 - 2020 г., в частта му по пункт 1, 2 и 3, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да се остави в сила.

В отговор на довода за необоснованост на обжалваното решение, касационната инстанция следва да посочи, че в тази част първоинстанционният съд е приел и анализирал доказателствата, представени от страните в рамките на административното и съдебното производство, като е обосновал правните си изводи върху фактическата обстановка, приета за установена въз основа на тях. В този смисъл и доколкото правните изводи са направени при правилно установена фактическа обстановка и приложение на законовите разпоредби, обжалваното решение в допустимата си част се явява обосновано.

Оплакването на касатора за допуснати от първостепенния съд съществени нарушения за съдопроизводствените правила, също е неоснователно. За да реши спора по отношение законосъобразността на решението по пункт 1, 2 и 3, съдът се е произнесъл по всички спорни въпроси, очертани от избраната като правно основание за упражняване на процесното правомощие разпоредба на чл. 75, ал. 1 ЗУСЕФСУ. Несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание за отмяна на съдебното решение, а повод за иницииране на касационната му проверка. Поради липсата на други изложени във връзка с твърдението за наличие на порок по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК доводи и с оглед обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция не дължи произнасяне по него.

При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, поради което и на основание чл. 143, ал. 3, вр. чл. 228 АПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (НЗПП), Столична община следва да бъде осъдена да заплати на Министерството на регионалното развитие и благоустройството структурата, в която се намира понастоящем органът, издател на атакувания пред АССГ индивидуален административен акт, разноски в общ размер от 200 лева.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, пр. 1-во и ал. 3 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение