Решение № 9846 от 09.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6381/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на П. Т. З., Т. И. Д. и Н. Р. Н. срещу Решение №7468 от 23.02.2026 г. на Административен съд София-град (АССГ) по адм. дело №5569/2025 г., в частта, с която са отхвърлени жалбите им срещу разпоредбата на чл. 57 изр. 1 от Наредбата за организацията и движението на територията на Столична община (НОДСО/Наредбата), приета с Решение № 605 от 24.10.2013 г. на Столичния общински съвет (СОС) по Протокол № 51 от 24.10.2013 г. в частта „цената за 1 (един) час паркиране в зоните за почасово платено паркиране се определя с решение на Столичния общински съвет“. Касационните жалбоподатели – П. Т. З., Т. И. Д. и Н. Р. Н., считат решението за нищожно, недопустимо и за неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 1, 2 и 3 АПК. Излагат, че в противоречие с чл. 99, ал. 3 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и чл. 6 и 9 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), СОС е издал порочната норма от Наредбата, определяйки цената за паркиране не с наредба, а с решение. Твърдят, че е незаконно начисляването на 20% ДДС върху платеното паркиране, заскобяване и репатриране на пътни превозни средства (ППС) при положение, че тези дейности не са стопанска дейност - чл. 3, ал. 5 и § 1, т. 7 от Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), и са възложени на органа със закони - ЗДвП и ЗМДТ. Сочат, че в хода на производството СОС, с Решение №883 от 13.11. 2025 г. (в сила от 05.01.2026 г.), е изменил разпоредбата на чл. 57, изр. 1 НОДТСО и е определил цените за паркиране, заскобяване и репатриране на ППС в съдържанието на същата наредба. Посоченото решение на СОС е обжалвано пред АССГ, за което е образувано адм. дело №12437/2025 г. С Определение №5825 от 12.02.2026 г. по същото дело, е спряно действието на Наредбата за организация на движението на територията на Столична община, включително в частта на чл. 57 (изм. и доп. с Решение № 883 по протокол № 51 от 13.11.2025 г., в сила от 05.01.2026 г.) от нея, до влизането в сила на съдебен акт по оспорването. С изменението на чл. 57, изр. 1 НОДТСО в хода на първоинстанционното съдопроизводство жалбата е удовлетворена, поради което съдът е постановил недопустимо решение в отхвърлителната му част. Жалбоподателите нямат съединен иск за обезвреда. Поради това считат, че процесното решение е лишено от смисъл и не допринася с никакъв положителен резултат в правната им сфера. Излагат, че е следвало да прекрати производството в тази му част и да им присъди сторените разноски. Правят искане съдебното производство срещу разпоредбата на чл. 57, ал. 1 НОДТСО да бъде прекратено и да им бъдат присъдени сторените разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касационните жалби – Столичният общински съвет не изразява становище по касационните жалби. Постъпило е становище от председателя на Столичния общински съвет в което се изразява становище за неоснователност на касационната жалба на П. Т. З.. Постъпила е и частна жалба от П. Т. З. срещу Решение №7468 от 23.02.2026 г. на АССГ по адм. дело №5569/2025 г., в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата му срещу Решение №73 от 17.12.2015 г. на Столичния общински съвет за определяне на цени във връзка с Наредбата за организация на движението на територията на Столична община (Решение №73), по Протокол № 5 от заседание на СОС, проведено на 17.12.2015 г. в частта „всички цени са с включен ДДС“ и е прекратено производството по делото в тази част. Частният жалбоподател - П. Т. З. счита че решението, в частта с която е оставена без разглеждане жалбата му е неправилно. Твърди, че са неправилни изводите на съда относно характера на оспореното решение. Сочи, че то има многократно правно действие и засяга неограничен кръг лица, от което следва че е с характер на подзаконов нормативен акт. Решението е в противоречие със ЗДДС. Има характера на приложение към Наредбата, а не е самостоятелен административен акт. Ответникът по частната жалба – Столичният общински съвет не изразява становище. Постъпило е становище от председателя на Столичния общински съвет, в което са изложени доводи за неоснователност на частната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните и на частната жалби. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касаторите и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните и частната жалби са допустими – подадени са в срок от надлежни страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледани по същество, касационните жалби са основателни, а частната – неоснователна. За да постанови решението си, въз основа на установеното от фактическа страна, първоинстанционният съд е направил извод, че оспорената разпоредба от Наредбата е приета от компетентен орган, в съответствие с установената в Закона за нормативните актове (ЗНА) процедура и съответства на материалния закон. Предвид посоченото е счел, че жалбите на П. Т. З., Т. И. Д. и Н. Р. Н. срещу разпоредбата на чл. 57, изр. 1 от Наредбата за организацията и движението на територията на Столична община, приета с Решение № 605 от 24.10.2013 г. на СОС по Протокол № 51 от 24.10.2013 г. в частта „цената за 1 (един) час паркиране в зоните за почасово платено паркиране се определя с решение на Столичния общински съвет“, са неоснователни и ги е отхвърлил. С оглед изхода на спора е осъдил П. Т. З. да заплати на Столичния общински съвет сумата от 102,26 евро за юрисконсултско възнаграждение. С решението, в частта, имаща характер на определение, съдът, на основание чл. 159, т. 1 АПК, е оставил без разглеждане жалбата на П. Т. З., Т. И. Д. и Н. Р. Н. срещу Решение №73 от 17.12.2015 г. на Столичния общински съвет за определяне на цени във връзка с Наредбата за организация на движението на територията на Столична община (Решение №73), по Протокол № 5 от заседание на СОС, проведено на 17.12.2015 г. в частта „всички цени са с включен ДДС“ и е прекратил производството по делото в тази част. За да постанови акта си в посочената част АССГ е приел, че Решение №73 не е подзаконов нормативен акт и не може да се оспори без ограничение във времето. Решението, в посочената част, не е оспорено от Т. И. Д. и Н. Р. Н.. По твърдението за нищожност на съдебното решение: В правната теория и съдебната практика е изяснено, че нищожни са тези решения на съда, които страдат от толкова съществени пороци, свързани с надлежността на правораздавателния орган, пределите на правораздавателната власт на съда и формата на постановеното решение, че те се отразяват на валидността на съдебния акт. В случая съдебният акт е постановен в рамките на правораздавателната власт на съда, от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав. Решението е изготвено в писмена форма, с всички необходими реквизити и е подписано от съдиите от съдебния състав, поради което не е нищожно. По твърдението за недопустимост на съдебното решение: След последното съдебно заседание пред първата инстанция (проведено на 24.10.2025 г.), с Решение № 883 по Протокол № 51 от 13.11.2025 г. на СОС, в сила от 05.01.2026 г., текстът на чл. 57, ал. 1 от Наредбата е изменен, като в новата си редакция същият гласи „Цената за 1 (един) час паркиране в зоните за почасово платено паркиране се определя в Приложение № 9А към настоящата наредба.“. Съгласно решение от 24.11.2022 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело № С-289/2021 г., принципът на ефективност, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуално правило на държава членка, съгласно което - когато национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред - се приема, че е отпаднал предметът на оспорване и следователно липсва основание за произнасяне, без преди това страните да са имали възможност да изтъкнат евентуалния си интерес от продължаване на производството и без такъв интерес да е бил взет предвид. В случая и тримата жалбоподатели са заявили в подадените от тях касационни жалби, че с оглед изменената разпоредба на Наредбата, жалбите им са удовлетворени. С оглед заявеното от жалбоподателите е отпаднал правният им интерес от продължаване на производството. Предвид така констатираните обстоятелства, настоящият състав на Върховния административен съд намира, че обжалваното решение, в частта, с която са отхвърлени жалбите на П. Т. З., Т. И. Д. и Н. Р. Н. срещу чл. 57, изр. 1 от Наредбата, в частта „цената за 1 (един) час паркиране в зоните за почасово платено паркиране се определя с решение на Столичния общински съвет“, се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото следва да бъде прекратено. Предвид обезсилването на решението в отхвърлителната му част, то следва да бъде отменено и в частта за разноските. По частната жалба: След изменението на чл. 57, изр. 1 от Наредбата, новата редакция на разпоредбата гласи, че цената за 1 (един) час паркиране в зоните за почасово платено паркиране се определя в Приложение № 9А към Наредба, а не с решение на СОС. Предвид посоченото оспореното пред АССГ Решение №73 на СОС на практика е отменено с приемането на Приложение № 9А към Наредбата. Поради това, като е оставил без разглеждане жалбата на З., в частта досежно Решение №73, съдът е постановил правилен като краен резултат съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. По разноските: При този изход на спора направеното от жалбоподателите искане за присъждане на разноски е основателно. Столична община - юридическото лице, в чиято структура се намира органът – ответник, следва да бъде осъдена да заплати на П. Т. З., Т. И. Д. и Н. Р. Н. направените по делото разноски. В хода на първоинстанционното производство от П. Т. З. е претендирано заплащането на 1 550,00 лв., от които 20,00 лв. за държавна такса, 30,00 лв. за обнародване в ДВ и 1 500,00 лв. за адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за заплащането на разноските. От Т. И. Д. е претендирано заплащането на 1 010,00 лв., от които 10,00 лв. за държавна такса и 1 000,00 лв. за адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за заплащането на разноските. От Н. Р. Н. е претендирано заплащането на 1 010,00 лв., от които 10,00 лв. за държавна такса и 1 000,00 лв. за адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за заплащането на разноските. В проведеното на 24.10.2025 г. открито съдебно заседание процесуалният представител на СОС е заявил, че оспорва разноските на ответната страна за прекомерност. Така направеното възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателите адвокатско възнаграждение е неоснователно, доколкото от страна на процесуалния представител на СОС дори не се твърди липса на фактическа и/или правна сложност на деото. Предвид посоченото на З., Д. и Н. следва да бъдат присъдени направените в първоинстанционното производство разноски, съответно - 792,50 евро, 516,40 евро и 516,40 евро (превалутирани съгласно чл. 11, ал. 2 от Закона за въвеждане на еврото в Република България). В хода на касационното производство от П. Т. З. са направени разноски за държавни такси в размер на 51,15 евро и за адвокатско възнаграждение в размер на 800,00 евро или общо 851,15 евро. От Т. И. Д. са направени разноски за държавна такса в размер на 35,79 евро и за адвокатско възнаграждение в размер на 700,00 евро или общо 735,79 евро. От Н. Р. Н. са направени разноски за държавна такса в размер на 35,79 евро и за адвокатско възнаграждение в размер на 700,00 евро или общо 735,79 евро. От страна на ответника не е направено възражение за прекомерност на претендираното от касационните жалбоподатели адвокатско възнаграждение, поради което то следва да им бъде присъдено в цялост. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и 3 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд,