Решение № 3966 от 29.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13674/2020 г.

Решение № 3966 от 29.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13674/2020 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Н. Д. с ЕГН: [ЕГН], от гр. Симеоновград, действаща чрез процесуалния си представител адв. В. Ч., против решение № 739 от 05.11.2020 г. постановено по административно дело № 529/2020 г. по описа на Административен съд – Хасково, с което е: 1) отхвърлена жалбата на Н. Д. от гр. Симеоновград, общ. Харманли, обл. Хасково, против решение № Ц1012-26-132-2 от 04.06.2020 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Хасково, с което е отхвърлена жалбата й срещу задължителни предписания № 3 Д-1-26-00746939/16.04.2020 г. на контролен орган на ТП на НОИ – Хасково; 2) осъдена Н. Д., ЕГН: [ЕГН], да заплати на ТП на НОИ - Хасково направените по делото разноски в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Касаторът излага съображения, че атакуваният съдебен акт е недопустим, неправилен, необоснован и незаконосъобразен, относими към касационните основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да се постанови ново решение, с което първоначалната жалба на Н. Д. да се уважи. Претендира и присъждане на направените разноски по делото пред двете инстанции, представляващи адвокатско възнаграждение и държавни такси. Ответникът по касация – директорът на ТП на НОИ – Хасково, действащ чрез пълномощника Т. З., главен юрисконсулт в ТП на НОИ – Хасково, в писмен отговор на касационната жалба изразява становище за неоснователност и недоказаност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение. Моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението да се потвърди. Претендира и присъждане на разноските по делото пред двете инстанции, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба, и валидност, допустимост и правилност на атакуваното с нея решение на Хасковския административен съд, като предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по случая, която не е спорна и между страните, а спорът е бил правен относно това към момента на издаване на задължителните предписания попадала ли е жалбоподателката в кръга на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби (ДР) на КСО, и в този контекст, подлежала ли е на осигуряване, имала ли е качеството "самоосигуряващо се лице" и следвало ли е да се третира като осигурено лице за риска "общо заболяване и майчинство" по чл. 40 и по чл. 48а от КСО. Н. Д. е регистрирана като самоосигуряващо се лице – земеделски производител, с начало на осигуряването 29.11.2019 г. В периода от 04.02.2020 г. до 01.04.2020 г. е представила в ТП на НОИ – Хасково четири болнични листа за временна неработоспособност, обхващащи общо времето от 02.01.2020 г. до 20.04.2020 г. След извършена проверка на старши инспектор по осигуряването в ТП на НОИ – Хасково по постъпил в тази връзка сигнал с вх. № Ц1043-26-12 от 19.03.2020 г. относно това дали Н. Д. е упражнявала трудова дейност като земеделски производител и отговаряла ли е на условията на чл. 10 и чл. 40 от КСО, за да има право на парично обезщетение, на 16.07.2020 г. на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО от контролния орган на НОИ са издадени процесните задължителни предписания. С тях е наредено на осигурителя Н. Д. да извърши следните действия: да подаде в ТП на НАП – Пловдив, офис Хасково декларация образец № 1 за самоосигуряващото се лице, съдържаща заличаващи данни за периода 29.11.2019 г. до 29.02.2020 г., като се посочи в т. 12 (вид осигурен) – код 13; да се заличи подадената декларация ОКД-5 в ТД на НАП – Пловдив, офис Хасково за Д. със заявен период на упражняване на дейност като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин от 29.11.2019 г.; да се заличат четирите подадени удостоверения приложение 9 с данни относно правото на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване и бременност, касаещи периоди от 02.01.2020 г. до 20.04.2020 г. При проверката, констатациите от която са обусловили издаването на предписанията, е установено, че Д. е вписана като самоосигуряващо се лице с местоизвършване на дейност в гр. Симеоновград, изразяваща се в отглеждане на домашни птици (15 кокошки носачки), и е регистрирана на 29.11.2019 г. като "земеделски стопанин", съгласно Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани. Установено е и, че тя няма вписан/регистриран животновъден обект съгласно чл. 8, ал. 2 от цитираната наредба. При анализа на събраните в хода на проверката доказателства издалият предписанията контролен орган е формирал извод, че лицето не произвежда животинска продукция, предназначена за продажба, предвид което не отговаря на визираната в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО дефиниция за регистриран земеделски стопанин, съответно няма основание по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО да се осигурява като самоосигуряващо се лице – регистриран земеделски стопанин, следователно внесените от нея осигурителни вноски не пораждат за същата права по КСО. Предписанията са оспорени от адресата им с жалба до директора на ТП на НОИ – Хасково, която сезираният с нея горестоящ орган не е уважил, като е възприел и доразвил тезата на издателя на предписанията в насока, че понеже жалбоподателката няма вписан/регистриран животновъден обект и няма право да предлага на пазара произведените суровини и храни по аргумент на чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството (ЗЖ), тя не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. В решението си административният орган е упоменал, че за да си самоосигуряващо се лице, произведената продукция на регистрирания земеделски стопанин трябва да е предназначена за продажба. В противен случай лицето не подлежи на осигуряване. За да отхвърли жалбата на Н. Д. срещу решението на директора на ТП на НОИ – Хасково, Хасковският административен съд е обосновал извод за неговата законосъобразност, като издадено от компетентен орган в изискуемата форма, при спазени административнопроизводствени правила и наличие на материалноправни основания. В мотивите си първоинстанционният съд е посочил, че ако и жалбоподателката да притежава валидна регистрация като земеделски стопанин и да е произвеждала животинска продукция в личното си стопанство, то това не е ставало в животновъден обект тип "ферма" и продукцията й не е била предназначена за продажба, поради което тя не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за нея са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. По тези съображения съдът е счел, че както към датата на регистрация по чл. 1, ал. 1 от НООСЛБГРЧМЛ (Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица), така и към датата на издаване на оспорения акт жалбоподателката не се явява самоосигуряващо се лице, тъй като не попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО лица, следователно подадените от нея данни като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, в какъвто смисъл са и задължителните предписания. Правилно първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателката не попада в кръга на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО (във връзка с § 1, т. 5 от ДР на КСО). Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, е дефинирано легално в разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5; самоосигуряващите се лица се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. ". В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващо се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка. В чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване, включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. По делото не е спорно, че жалбоподателката е отглеждала домашни птици и че е имала регистрация в Регистъра на земеделските стопани. Това обаче не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и "осигурено лице" по смисъла на КСО. По аргумент от § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая - че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба (производството за лични нужди не покрива изискването за трудова дейност), дори и да е регистрирано по установения ред, не може да има качеството "осигурено лице", независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски, а следва да са налице всички елементи от фактическия състав на легалната дефиниция в посочената разпоредба – т. е. лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител, като произвежда продукция, предназначена именно за продажба и при наличието на надлежна регистрация. Регистрацията като земеделски производител и внасянето на осигурителни вноски не изчерпват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 10, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Елемент от фактическия му състав е и реалното осъществяване на тази дейност съгласно легалното определение за земеделски стопанин в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, дефиниращо понятието за целите на КСО като "физическо лице, което произвежда растителна и/или животинска продукция с цел продажба". Следователно липсата на упражняване на посочената по-горе трудова дейност от страна на жалбоподателката в качеството й на земеделски производител от момента на регистрирането й като такава, я дисквалифицира като самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО с право на осигурителни плащания по чл. 40 и по чл. 48а от КСО. Предвид вида на извършваната от Н. Д. дейност - отглеждане на птици, в настоящия случай са приложими и разпоредбите на Закона за животновъдството, с който закон се уреждат организацията и управлението на животновъдството, производството, развъдната дейност и предлагането на пазара на селскостопански животни, както и правата и задълженията на физическите и юридическите лица, свързани с тези дейности. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЖ, производството обхваща дейностите, свързани с отглеждането, храненето и възпроизводството на селскостопански животни и с производството на животински продукти, предназначени за продажба. Според ал. 3 на чл. 13, обектите за отглеждане на селскостопански животни се регистрират по реда на Закона за ветиринарномедицинската дейност (ЗВМД) и подлежат на вписване в Системата за идентификация на животните и регистрация на животновъдните обекти на Българска агенция по безопасност на храните (БАБХ) с уникален номер. В чл. 13, ал. 4 от ЗЖ е регламентирано, че животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като "лично стопанство" и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни, а според ал. 5, животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като "ферми". Според легалните дефиниции в § 1, т. 46 и т. 47 от ДР на ЗЖ, "ферма" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за предлагане на пазара, а "лично стопанство" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация. Съгласно чл. 7, ал. 3, т. 1 от ЗВМД, в БАБХ се водят публични регистри на животновъдните обекти. В предходната и относима към казуса редакция на чл. 137 от ЗВМД бе предвидено, че собствениците или ползвателите на животновъдни обекти подават заявление за регистрация по образец до директора на съответната Областна дирекция по безопасност на храните (ОДБХ), въз основа на което директорът на ОДБХ вписва животновъдния обект в регистър и издава удостоверение за регистрация, когато обектът отговаря на определените изисквания, като регистрацията на животновъдния обект е безсрочна. Задължението за подаване на заявление за регистрация касае тези от собствениците или ползвателите на животновъдни обекти, чиито стопанства не се дефинират като "лични". Изложеното обуславя извод, че в момента на настъпване на осигурения социален риск "общо заболяване и майчинство" Н. Д. не е притежавала качеството "осигурено лице" по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО и съгласно изискванията на чл. 40 и чл. 48а от КСО, поради което няма право на парично обезщетение за временна неработоспособност поради настъпване на този осигурителен риск. От обсъденото по-горе явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касаторът, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. В случая административният орган правилно е приложил относимите към казуса норми на КСО. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ - Хасково също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора по главните искания в касационната жалба акцесорната им касаторова претенция за присъждане на разноски също е неоснователна, а искането на ответника по касация за заплащане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, но единствено за касационната инстанция - в първата съдебна инстанция разноски за представителството му от юрисконсулт са били присъдени. Касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на ТП на НОИ - Хасково сумата от 100 лева, определена на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ (ЗПП) и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ (НЗПП). Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,