Решение № 264 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 786/2011 г.

Решение № 264 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 786/2011 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Пламен Стоев Производството е по чл. 307 ГПК. Образувано е по молба на М. Г. М. от [населено място] (починал в хода на производството и заместен от своите наследници по закон П. А. М. и Е. М. М.) за отмяна на влязло в сила решение № 173 от 23.06.2009 г. по гр. д. № 709/08 г. на Върховния касационен съд, I г. о. В молбата се поддържа, че посоченото решение на ВКС е в противоречие с влязло в сила решение от 20.01.04г. по гр. д. № 5539/00 г. на Софийския районен съд, 36 с-в, и с решение от 19.02.09 г. по гр. д. № 8684/97 г. на СРС, 59 с-в, като се иска същото да бъде отменено като неправилно на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Ответникът по молбата Ж. "П. улица", [населено място] счита същата за неоснователна, а ответникът Столична община не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след като прецени данните по делото и доводите на молителите, приема следното: С атакуваното решение ВКС е отменил решение № 137 от 28.05.07 г. по гр. д. № 3233/05 г. на Софийския градски съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен иска на М. Г. М. против Ж. "П. улица" по чл. 108 ЗС за ревандикация на имот пл. № 392 /бивш пл. № 8/ в кв. 50 по плана на [населено място], [жк]. Прието е, че не са налице предпоставките за реституция на процесния имот на основание на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, тъй като същият е застроен с жилищна сграда и не съществува реално до размерите, в които е бил отнет, поради което и ищецът не се легитимира като негов собственик. Молбата за отмяна е подадена в срока по чл. 305, ал. 1, т. 4 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК заинтересуваната страна може да иска отмяна на влязло в сила решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Двете решения трябва да са постановени по различни дела и противоречието е необходимо да съществува между решенията, а не между техните мотиви. При тази хипотеза производството по второто дело е недопустимо съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК, но законът предвижда отмяна на това от двете решения, което е неправилно - чл. 307, ал. 4 ГПК. В случая молителите се позовават на противоречие между атакуваното решение и приложеното по делото решение от 20.01.04г. по гр. д. № 5539/00 г. на Софийския районен съд, 36 с-в, с което на основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 53 ЗЗД Ж. "П. улица" и [фирма] са осъдени да заплатят солидарно на М. Г. М. сумата 131, 87 лв., ведно със законната лихва, представляваща обезщетение за унищожени в посоченото дворно място постройки и движими вещи, поради което идентичност на двете дела не съществува и следователно не е налице хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, а както се посочи по-горе съображенията на съда за тяхното постановяване са без значение. Освен това същите се позовават и на противоречие с решение от 19.02.09 г. по гр. д. № 8684/97 г. на СРС, 59 с-в, (със същото е допусната делба на апартаменти и други обекти, находящи се в построената в посоченото дворно място жилищна сграда между М. М., Ж. "П. улица", Столична община и други лица), което обаче е отменено с решение № 20 от 17.02.11 г. по гр. д. № 789/10 г. на ВКС, II г. о. на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК като противоречащо на атакуваното в настоящото производство решение и съответно неправилно. Ето защо и това решение не може да послужи като основание за отмяна на влязлото в сила решение № 173 от 23.06.2009 г. по гр. д. № 709/08 г. на ВКС. С оглед изложеното молбата за отмяна следва де се остави без уважение. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК молителите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по молбата Ж. "П. улица" направените от него разноски в настоящото производство в размер на 5000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, II г. о.