Решение № 4 от 2.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4383/2007 г.

Решение № 4 от 2.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4383/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Нинова Производство по § 2 ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). Обжалвано е въззивното решение на Хасковския окръжен съд, постановено под № 249 на 22.06.2007 г. по в.гр.дело № 322/2007 г., с което е оставено в сила решение № 975 от 09.01.2007 г. по гр.дело № 867/2006 г. на Хасковския районен съд за приемане за установено по предявения иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) по отношение на В. Р. М., че Ш. Р. М. е собственик на 1/2 идеална част от УПИ *, целият с пространство от 577 кв. м, със собствено място в него от 498 кв.м, кв.471 по плана на гр. Х., находящ се на ул."З" № 1 при граници: ул."З", ул."З", УПИ *, УПИ * и УПИ * на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) е отменен нотариален акт № 58, том III, рег. № 7* нотариално дело № 1392/26.10.1999 г. на Н. Х. К., вписан в с. по вписванията при Хасковския районен съд под № 1* том ХII от 28.10.1999 г. до размер на 1/2 идеална част от описания имот. Недоволен от решението е касаторът (ответник по спора) В. Р. М. от гр. Х., представляван от адвокат М от АК Х., който го обжалва в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) като счита, че е незаконосъобразно и необосновано като постановено в нарушение на чл. 336, ал. 1 ГПК (отм.) понеже е демонстрирал собственическите си намерения по отношение на процесния имот в продължение на 20 години. От ответника по касация Ш. Р. М., представляван от адвокат С от АК- Х. е постъпил отговор по чл. 218г ГПК (отм.), в който се заявява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение, разгледа касационната жалба с оглед наведените оплаквания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че е установено владение върху половината от наследствения на ищеца имот, вкл. 1/2 идеална част от дворното място повече от 10 години, от 1989 г., когато в имота са построени две жилищни сгради като едната е построена от наследодателя на страните, а другата от ищеца Ш. Р. М., а теренът се владее общо от тях, при което с оглед доказателствата по делото ищецът е установил, че е собственик по давностно владение повече от 10 години на половината от наследствения имот, оставен от родителите им. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна. Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно като при постановяването му е спазен материалния закон, съответства на действителното правно положение по спора и е обосновано. Съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност, използвайки законосъобразните процесуални действия по разглеждане на делото, извършени от първата инстанция. Взето е предвид, че установителният иск за собственост съдържа искане за съдебно-потвърдително установяване срещу ответника, че ищецът действително притежава право на собственост върху процесния имот. В случая ищецът е доказал по положителен начин, че е придобил правото на собственост върху тоя имот. Съобразено е, че придобивната давност е сложен юридически факт, който включва действията на началното установяване на владението, т.е. на фактическото господство върху дворното място вещта с намерението да се свои, по-нататъшното постоянно съществуване на така установеното фактическо владение и действията, чрез които постоянното упражняване на владението се осъществява, съответстващи на собствеността. Освен това фактическият състав на придобивната давност обхваща изтичането на определения от закона период от време, през който упражняването на фактическото господство върху имота да е продължило, което е установено с допустимите от закона средства при условията на пълно и главно доказване, а показанията на разпитаните свидетели са кредитирани с оглед предвиждането на чл. 136 ГПК (отм.). Понеже не е допуснато нарушение, водещо до отмяна на основание чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.), касационната жалба следва да се остави без уважение, а решението на въззивния съд - потвърди. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение