Решение № 121 от 6.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 210/2014 г.

Решение № 121 от 6.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 210/2014 г., I о., докладчик съдията Милена Славейкова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Образувано е по касационна жалба на "Булмарма 2008" ЕООД, гр. София, срещу решение № 6470 от 28.10.2013 г. на Административен съд София град (АССГ), постановено по адм. д. № 4648/2013 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт (РА) № 2181205211 от 27.09.2012 г. на орган по приходите при ТД на НАП гр. София, потвърден с решение № 481/14.03.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - гр. София. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът поддържа, че е налице реалност на доставките по фактурите, издадени от "Еда груп" ЕООД, "Престисимо България" ЕООД, "Диус" ЕООД и "Вилидан" ЕООД, поради което с РА неправилно били установени задължения по ЗДДС, а изводите на първостепенния съд за потвърждаване на РА били неправилни и необосновани. Счита, че доводите му са доказани с представените писмени доказателства, като некоректното поведение на доставчиците по отношение на наетите работници не следвало да му се вменява във вина. Цитира практика на Съда на Европейския съюз (СЕС), като поддържа, че е реален получател на услугите. Претендира съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение на АССГ и върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда или по същество на спора да отмени РА като му присъди направените в съдебното производство разноски. Ответникът по касационната жалба директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - гр. София оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени допустимостта на касационните жалби и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: С оспорения пред АС РА № 2181205211 от 27.09.2012 г. на ТД на НАП гр. София са установени задължения по ЗДДС за данъчни периоди м. 06. - м. 10.2010 г. в резултат на непризнато право на ДК в размер на 30 686.00 лв. по фактури, издадени от "Еда груп" ЕООД, "Престисимо България" ЕООД, "Диус" ЕООД и "Вилидан" с предмет "услуга по договор" и "СМР". Ревизиращите органи са отказали право на ДК поради недоказване на реално изпълнени доставки на услуги, тъй като доставчиците не са намерени в хода на извършените насрещни проверки, при проверки в информационните масиви на НАП е установено, че не разполагат с кадрови потенциал, нямат подадени за публикуване ГФО и ГДД за 2010 г. и 2011 г. с оглед притежаване на активи за извършване на услугите, а ревизираното лице не е представило поисканото му писмено обяснение във връзка с фактурираните услуги. Направен е извод, че данъкът е начислен без да е налице данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 2 ЗДДС, респ. не са изпълнени изискванията по чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69 ЗДДС за признаване правото на ДК. За да отхвърли жалбата административният съд е приел, че притежаването на фактура и счетоводното й отразяване при ревизираното лице не са достатъчни за обосноваване реалност на доставките, тъй като, ако същите са изпълнени реално, и двете страни по сделката трябвало да притежават доказателства за това изпълнение, поради което с РА правилно е отказано правото на ДК на основание чл. 9, вр. чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Мотивите за отказ на правото на ДК, както в оспорения РА, така и в обжалваното съдебно решение, не се основават единствено на ненамирането на доставчиците на декларираните от тях адреси във връзка с връчване на ИПДПОТЛ, респ. непредставяне на исканите документи. Съдът е дал указания във връзка с разпределение на доказателствената тежест в процеса с определение от 22.05.2013 г. за насрочване на делото в открито съдебно заседание и повторно в първото съдебно заседание на 13.06.2013 г., поради което не са допуснати твърдените в касационната жалба съществени процесуални нарушения. Подробно и обосновано са обсъдени всички събрани по делото доказателства в контекста на спорния въпрос относно реалността на доставките на услуги по смисъла на чл. 9 ЗДДС, на който е даден отговор при правилно приложение на закона. Обосновано съдът е приел, че съставените от страните по сделките писмени доказателства: договори за СМР, сметки - образец 22-01 за приемане на изпълнени СМР и спорните фактури, не са достатъчни, за да обосноват реалното изпълнение на фактурираните услуги. Предвид предмета на доставките - изпълнение на СМР, както в хода на ревизионното, така и на съдебното производство, не са били ангажирани никакви доказателства за реално изпълнение на услуги от конкретните, посочени във фактурите, доставчици. При липсата на данни, че доставчиците са разполагали с кадрови, технически и ресурсен потенциал за осъществяване на строителни услуги, при липса на данни за начина на калкулиране на цената на строителната услуга, има ли вложени материали и за чия сметка са те, липса на плащане по фактурите, неосигуряване на достъп до счетоводствата на доставчиците с оглед проверка на счетоводното отразяване на фактурите при задължението на лицата по чл. 242 от Директива 2006/112/ЕО да водят подробна счетоводна отчетност, достатъчна за установяване задълженията по ЗДДС като гаранция за предотвратяване злоупотребата с право, правилно и обосновано първостепенният съд е формирал правен извод за законосъобразност на оспорения пред него РА. В хода на съдебното производство и на основание чл. 154, ал. 1 ГПК ревизираното лице носи доказателствената тежест да докаже благоприятния за него, положителен факт от обективната действителност за наличие на реална доставка. Лицето, което иска да приспадне ДДС следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това /т. 37 от решение на СЕС от 18.07.2013 г. по дело № С-78/12/. В тази връзка наличието на издадена данъчна фактура и коректното й отразяване в счетоводството на ревизираното лице не са достатъчни, за да обосноват реалност на доставките, а следва да се извърши съвкупна преценка на всички факти и обстоятелства по делото. Първоинстанционният съд правилно е преценил, че от съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства не следва категоричен и несъмнен извод за реалност на доставките в условията на пълно доказване - липса на проверка в счетоводството на доставчиците, липса на данни за кадровия, технически и материален ресурс за изпълнение на конкретните доставки от конкретните посочени във фактурите доставчици. Съставянето на документи /фактури/, които не отразяват реални стопански операции е указание за участие на самото ревизирано лице в данъчна измама и злоупотреба с право по смисъла на практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Константна е практиката на СЕС, включително посочена в касационната жалба, по дела С-80/11 и С-142/11, С-324/11 и С-273/11, че не е в противоречие с правото на Съюза да се изисква от даден стопански субект да действа добросъвестно и да вземе всички мерки, които могат разумно да се изискват от него, за да се увери, че осъществяваната от него стопанска операция не го довежда до участие в данъчна измама /съображение по т. 48 от решение № С-273/11/. В изпълнение на легитимната по Директива 2006/112/ЕО цел за борба срещу данъчните измами, правните субекти не могат с измамна цел да се позовават на правото на Съюза и от друга страна - административните и съдебни органи следва да откажат правото на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че се прави позоваване на това право с измамна цел или с цел злоупотреба /т. 37 от решение на СЕС по дело С-285/11/. Това е така, както когато самото ДЗЛ извършва данъчна измама /в такъв случай не са изпълнени обективните критерии, на които се основават понятията за доставка на стоки или услуги/, както и когато ДЗЛ е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на стоките или услугите участва в сделка, която е част от данъчна измама /т. 38 и т. 39 от решение на СЕС по дело С-285/11 и т. 27 от решение на СЕС от 13.02.2014 г. по дело № С-18/13/. Мерките, които ДЗЛ трябва да вземе, за да се увери, че сделките му не са част от данъчна измама, зависят главно от обстоятелствата по конкретния случай /т. 59 от решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11/. Преценката за наличието на подобни обстоятелства следва да се извърши по "обективни данни" - фактически установявания, които са специфични за всеки конкретен случай и са изцяло от компетентността на националния съд. Именно националната юрисдикция е тази, която трябва да установи, дали доставките са реално осъществени /т. 31 от решение на СЕС по дело С-285/11/, да откаже да признае право на приспадане, когато въз основа на обективни данни установи, че се прави позоваване с измамна цел - самото лице извършва данъчна измама, като не участва в реална доставка на стоки или услуги, или знае, че участва в сделка, която е част от данъчна измама /т. 37 от решение на СЕС по дело С-285/11/. В случая наличието на договори за СМР, в които не е указан начина на калкулиране на цената на строителната услуга, за чия сметка са материалите и транспорта, липсата на данни, дали са изпълнени СМР и от кого и невъзможността да се извърши проверка на доставчиците с оглед съпоставяне на данните за доставките при двете страни по сделките, правилно е преценено от първоинстанционния съд като обстоятелство, указващо на злоупотреба с право по смисъла на практиката на Съда на Европейския съюз, респ. основание да се откаже правото на ДК. Решаващият съд е формирал правните си изводи при правилно приложение на материалния закон. На основание чл. 221, ал. 2 АПК обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на ответника по касация не се дължи юрисконсултско възнаграждение, доколкото е присъдено в пълен размер от първоинстанционния съд съобразно размера на оспорените задължения. Водим от горното, Върховният административен съд, Първо отделение,