Решение № 8196 от 28.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 272/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на Регионална дирекция за национален строителен контрол /РНДСК/ - София, чрез гл. юрк. С. М. като процесуален представител, срещу решение 23655 от 15.11.2024г., постановено по адм. дело 1723/2024 г. по описа на Административен съд София град. Релевирано е касационното основание по чл. 209, т.3 от АПК неправилност на съдебното решение, поради неправилно тълкуване и прилагане на материално-правните норми към фактическата обстановка по делото, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се изводът на съда за незаконосъобразност на заповедта, с твърдения за доказан незаконен строеж, изграден в периода 1993г. 1995г., по отношение на който не са налице предпоставките за търпимост по §16, ал.2 от ПР на ЗУТ, а разпоредбата на § 127, ал.1 от ПР на ЗИДЗУТ се счита за неприложима. Прави се искане за отмяна на оспореното съдебно решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли жалбата. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание, изложените в жалбата доводи и искания се поддържат от юрк. А. Н. като пълномощник на касатора. Ответникът по касационната жалба В. П. Н., чрез пълномощника си адв. Ц. Лазарова, в писмен отговор и в съдебно заседание, излага доводи за обоснованост и законосъобразност на решението и моли за оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество - за основателна, като съображенията за това са следните: С оспореното решение, по жалба на В. П. Н., АССГ е отменил заповед ДК-02-С-1/12.01.2024г. на началника на РДНСК - София, с която на основание чл. 225, ал. 1 във връзка с чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: "пристройка към апартамент [номер], ет.[номер] на жилищен блок [номер], [вход], находящ се в ПИ с идентификатор 68134.4337.2162.1.27 по КККР на м. [наименование]-актуализация , кв.24в, УПИ І за Ж.С. и ТП . За да постанови горния резултат съдът е констатирал, че процесната заповед е издадена от компетентен орган и при спазване на изискванията за мотивирана писмена форма, но в нарушение на административнопроизводствените правила. Прието е за безспорно доказано, чрез позоваване на СТЕ, наличието на строеж от трета категория по чл.137, ал.1, т.3, б. в ЗУТ, който е собственост на жалбоподателката пред първата инстанция и който е изграден в периода 1993г.-1995г. без строителни книжа разрешение за строеж по чл.55 ЗТСУ /отм./, поради което е незаконен. За да отмени оспорената заповед, решаващият съд е изложил съображения, че процесният строеж попада в приложното поле на режима за търпимост по § 127, ал.1 от ПЗР на ЗУТ - изграден е в периода до 31 март 2001 г., но административният орган не е събрал доказателства и не е изследвал предпоставките, предвидени в горната разпоредба, с което е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила по чл.9 АПК и на принципа за истинност по чл.7 АПК. Решението е валидно и допустимо, но неправилно по следните съображения: Незаконосъобразен и необоснован е решаващият извод на административния съд за допуснати от органа съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на оспорената заповед, с оглед на който е постановена нейната отмяна. Противно на изложеното в съдебния акт, от преценката на събраните доказателства не се установяват допуснати нарушения на принципа за истинност по чл. 7 АПК и на правилото по чл. 35 АПК. Относимите за случая факти и обстоятелства, включително за времето на процесното строителството, са изяснени от издателя на заповедта, който е преценил хипотезите за търпимост по §16 ПР ЗУТ и по § 127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ и е обсъдил всички възражения на засегнатия собственик. В тази връзка следва да се има предвид, че установената в хода на съдебното производство фактическа обстановка, включително и чрез допуснатите съдебно-технически експертизи, потвърждава констатациите на административния орган. От друга страна, дори и при отсъствие на установявания за горните обстоятелства, какъвто не е настоящият случай, в съответствие с принципа на служебното начало в съдебноадминистративния процес и на чл. 171, ал. 5 АПК, съдът е бил задължен да събере доказателства за всички релевантни за спора факти, включително за относимите за търпимостта на строежа, както и да прецени предпоставките за приложимост на режимите за търпимост, регламентирани от закона. Предвид изложеното, настоящият състав на касационната инстанция счита, че административният съд неправилно е отменил процесната заповед на процесуално основание, а изводите му за приложимост на хипотезата на § 127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ са в противоречие с доказателствата по делото. Както се посочи, съдебната проверка освен законността на констатираното строителство и параметрите му, описани в констативния акт и заповедта, следва да обхване и изследване на неговата търпимост съобразно времето на изграждането му. В случай на необсъждане на някое от тези обстоятелства в проведената по чл. 225 ЗУТ процедура или при оспорването им, действителната фактическа обстановка подлежи на установяване в съдебната фаза на производството. Съобразно данните по преписката, органът е приел, че строежът-предмет на премахване е изграден преди 2000г., а въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е преценил, че процесното строителство е извършено в периода 1993 г.-1995г., която констатация се споделя от касационната инстанция. При горните фактически установявания, органът е обсъдил предпоставките, относими към хипотезите за търпимост по §16, ал.2 и ал.3 ПР ЗУТ и по § 127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ, приемайки, че същите не са налице. Съдът, в съответствие с констатациите си за времето на процесното строителство и предвид доказателствата за липса на деклариране от собственика в срока до 31 декември 1998г., е установил, че не са налице основанията по §16, ал.2 ПР ЗУТ, който извод е законосъобразен и правилен. Необосновани от събраните доказателства и в противоречие с материалния закон, обаче са доводите в оспореното решение за приложимост на режима за търпимост по § 127, ал.1 ПЗР ЗИДЗУТ, поради това, че строежът е изпълнен преди 31.03.2001 г. Разпоредбата е тълкувана неправилно и без да се държи сметка на заложените в § 16, ал.1 ал.3 от ПР на ЗУТ, периоди. Противно на изложеното в оспореното решение, в случая е неприложим § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ, тъй като изискванията на посочената разпоредба регламентират режим на търпимост, който не касае всички незаконни строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само тези, които не се обхващат от ал. 1, ал.2 и ал.3 на § 16 ДР ЗУТ. Това е така, тъй като нормата на § 16 от ПР на ЗУТ не е отменена със ЗИД на ЗУТ( ДВ. бр. 82/2012 г.), т. е. тя е действаща, с визираните в нея три времеви периода. От това следва, че условията за приемане търпимост на незаконен строеж по § 127, ал. 1 ПР ЗИДЗУТ обхваща строежите, изградени през нов четвърти, различен период спрямо предвидените в § 16 ПР ЗУТ. В този смисъл е и константната практика на Върховния административен съд, а съобразеното с нея възражение в касационната жалба е основателно. С оглед на доказателствата, че строителство е реализирано в периода 1993г. -1995г., неправилно съдът счита за приложим режима по § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. От горно следва, че мотивите на органа за недоказаност на предвидените в разпоредбата предпоставки, са правилни и същият не е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила при издаване на процесната заповед. Изводите за незаконосъобразност на същата са неправилни, както и постановеното съдебно решение за нейната отмяна. Следва да се посочи, че от събраните по делото доказателства, вкл. от двете СТЕ, се установяват по безспорен начин вида, параметрите и категорията на процесния строеж, който е пристройка, изпълнена като продължение на балкона към жилището на В. Н. апартамент в осем-етажен жилищен блок, с ограждащи стени, върху стоманобетонни и метални колони и с покрив от метална конструкция и поликарбонатни листове. При горните данни, правилно е прието от административния орган и от съда, че в случая се касае за строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, трета категория по чл.137, ал.1, т.3, б. в ЗУТ, тъй като е извършено пристрояване на висока жилищна сграда, а не допълващо застрояване като неоснователно е поддържал засегнатия собственик. Безспорно е отсъствието на строителни книжа за изграждането на пристройката, каквото е изискването на чл. 148, ал. 1 ЗУТ, респ. на чл.55 ЗТСУ /отм./, което обуславя извод за незаконност на строежа в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Не са констатирани нарушения на формата на оспорения административен акт по чл. 59, ал. 2 АПК, които да водят до невъзможност да се разбере волята на органа. От мотивната част на заповедта е видно, че в нея са изложени конкретни фактически и правни основания. Спазено е процедурното правило по чл.225а, ал.2 ЗУТ за съставяне на констативен акт, който е връчен на собственика на строежа, упражнил правото си на възражения. От изложеното следва краен извод, че издадената заповед за премахване на процесния строеж е законосъобразен административен акт, съотв. оспорването срещу него е неоснователно. Като е достигнал до извод в обратен смисъл, съдът е постановил обжалваното решение в противоречие с материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Същото следва да бъде отменено и по реда на чл. 222, ал. 1 от АПК да се постанови решение, с което жалбата на В. П. Н. срещу заповедта на началника на РДНСК София, да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода по делото, в полза на РДНСК - София съдът присъжда разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. - по 100 лева за двете съдебни инстанции, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, платими от В. П. Н.. Последната няма право на разноски. По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,