Решение № 500 от 16.10.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200782/2024 г.

Производството е по реда на чл.346, т.4 НПК. С решение №299/05.06.24 г., постановено от РС-Русе, 10 наказателен състав, по Н.Ч.Д.895/24 г., лицето И. Е. З. е настанен във възпитателно училище-интернат за срок от една година по силата на Закона за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни /ЗБППМН/. На 11.06.24 г.той лично чрез майка си и самата тя, Е. Н. З., са получили съобщение за изготвеното решение и указания за възможността то да бъде атакувано по надлежен ред. На 15.07.24 г.чрез РС-Русе до ОС-Русе е постъпила жалба от З. като майка и законен представител на З. срещу постановения от районния съд съдебен акт. В.Н.Ч.Д.689/24 г. С определение № 407/25.07.24 г., постановено по В.Н.Ч.Д.689/24 г. ОС- Русе е оставил без разглеждане въззивната жалба на жалбоподателката поради нейна недопустимост и е прекратил споменатото производство. З. лично и за сина си е уведомена за посоченото определение на 31.07.24 г. На 15.08.24 г., сиреч в указания срок, чрез ОС-Русе е депозирана частна касационна жалба от Е. З., в която са отправени твърдения, че определението е необосновано, незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалните правила, поради което следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за надлежно администриране и произнасяне в ОС-Русе. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателката не се явява и не заявява становище. Представителят на прокуратурата настоява, че атакуваният съдебен акт е законосъобразно постановен. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид частната жалба и изразените в нея съображения, като прецени становището на държавния обвинител в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си в настоящата процедура, намира за установено следното: Тази инстанция се произнася, доколкото атакуваният акт е определение на окръжен съд, постановен за първи път във въззивно производство, с който се прекратява пътят на наказателното производство, каквото е и това по ЗБППМН. В ангажиращия я процесуален документ обаче освен отправеното финално искане за отмяна на определението поради негова незаконосъобразност и противоречие на процесуалните правила /необосноваността по правило не е касационно основание, по което ВКС да се произнася/, не се изтъква в какво точно се състои порокът на обсъждания акт. Описано е как решението на РС-Русе било обжалвано от майката на З. в срок, но жалбата била върната като подадена от нелегитимирано лице. Като оставим настрана, че връщането на жалбата не е атакувано в определената за целта процедура, трябва да се спомене за яснота на жалбоподателката пред ВКС, че упълномощаването на едно лице само по себе си не предизвиква възможност за негово процесуално представителство пред съд, ако това не е изрично направено и поначало е допустимо спрямо съответното законодателство. Което в случая не е налице. По-нататък, след връщане на третираната въззивна жалба, З. заявява, че е подала такава до ОС-Русе, но същият я е приел за просрочена. И това е вярно. Няма съмнение, че точно Е. З. е лигитимираното лице, което може да изрази съответно несъгласие с акта на РС-Русе. Но след като тя е уведомена на 11.06.24 г.за постановеното решение по съществото на процедурата, е депозирала собствената си въззивна жалба на 15.07.24 г. В този смисъл иницииращият второстепенното разглеждане на делото документ действително е просрочен и с оставянето му без разглеждане и прекратяване на производството контролираният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение. Спазени са освен закона, и принципните постановки на ТР №5/18 г., постановено от НК на ВКС по ТД №5/17 г. При казаното дотук, а и въобще предвид процедурата, в която се разглежда делото, място за обсъждане на нарушения на материалния закон няма. Водим от изложените аргументи, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение