Решение № 6314 от 13.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16022/2013 г.

Решение № 6314 от 13.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16022/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "Квант сервиз МП" ЕООД, гр. Пловдив срещу Решение № 2056 от 30.09.2013 г., постановено по адм. д. № 1329/2013 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 161203610 от 16.01.2013 г., издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП - гр. Пловдив, офис Стара Загора, потвърден с Решение № 373 от 10.04.2013 г. на заместник-директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив, оправомощен със Заповед № 147/15.02.2013 г. на ИД на НАП, в частта относно непризнат данъчен кредит за данъчни периоди м. 05, 07, 10 и 12.2011 г. в общ размер на 5 833,33 лв., ведно с прилежащите лихви за забава. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че обстоятелството, че доставчикът му отрича осъществяването на фактурираните доставки и не е отразил същите в ДП и СД, не би могло да рефлектира върху неговата правна сфера. Навежда довода, че в цитираната практика на СЕС и Решението на ЕСПЧ по дело " Булвес" изрично е отречена възможността получателят да отговаря за действията на доставчика. В тези насоки излага конкретни доводи в жалбата и моли съда да отмени атакувания съдебен акт и вместо него, постанови друг, по съществото на спора, с който да отмени обжалвания РА. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител, с писмено становище оспорва нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбите касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Пловдив е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № 161203610 от 16.01.2013 г., издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП - гр. Пловдив, офис Стара Загора, потвърден с Решение № 373 от 10.04.2013 г. на Заместник директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив, в частта относно непризнат данъчен кредит за данъчни периоди м. 05, 07, 10 и 12.2011 г. в общ размер на 5 833,33 лв., ведно с прилежащите лихви за забава. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, обоснован е и съответства на материалния закон. Това заключение е изведено, след като съдът е приел, че ангажираните доказателства не установяват реалното извършване на доставките, предмет на издадените от "Кавис" ЕООД фактури. В тази връзка той е обсъдил представената декларация от законния представител на "Кавис" ЕООД, в която е посочено, че дружеството никога не е имало търговски взаимоотношения с ревизираното лице и не е издавало посочените фактури от 2011 г. Съобразил е още, че при проверка в информационния масив на НАП е установено, че процесните фактури с получател "Квант сервиз МП" ЕООД не са отразени в дневниците за продажби и в справките-декларации за съответните данъчни периоди на "Кавис" ЕООД. След като е констатирал, че и фискалните бонове към фактурите не са издадени от касови апарати на "Кавис" ЕООД, решаващият състав е достигнал до извода, че спорните доставки не са действително осъществени, поради което законосъобразно с РА е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит по тях. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. То е постановено след съвкупен анализ на събраните доказателства съобразно доказателствената им сила, въз основа на който са формирани логически обосновани фактически изводи и материално законосъобразни правни доводи. Неоснователна е тезата на касатора, че представените в хода на ревизионното производство доказателства в своята съвкупност установяват реалното извършване на спорните доставки. Сами по себе си издаването на фактури и включването им в ДП и СД не установяват главно и пълно действителното осъществяване на фактурираните доставки. Тяхното обективно извършване подлежи на доказване от ревизираното лице и след като такова доказване не е проведено, то съдът обосновано е достигнал до заключението, че не е осъществен сложния фактически състав, обуславящ наличието на правото на приспадане на данъчен кредит. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС включва и възникнало данъчното събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС, а настъпването му се обуславя от обективното извършване на доставката. Необходимостта от неговото установяване се подчертава и от Съда на ЕС, който в своята практика многократно уточнява, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено и в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка." Аргументи за обратното не могат да се извлекат и от соченото от касатора Решение на Европейския съд по правата на човека по делото "Булвес срещу България", по което спорът е концентриран само върху късното начисляване на ДДС, но не и върху реалността на доставките. При неустановеност на същите обаче, правилен се явява крайният извод на първоинстанционния съд, че с оспорения РА законосъобразно на касатора е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит. Отхвърляйки релевираната жалба, решаващият състав е постановил решение, което не страда от инвокираните касационни пороци и като правилно следва да се остави в сила. Независимо от изхода на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като това вече е сторено от първоинстанционния съд в предвидения в чл. 161, ал. 1 от ДОПК максимален размер. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение