Решение № 9021 от 3.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 308/2017 г.

Решение № 9021 от 3.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 308/2017 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Националната агенция по приходите, чрез процесуалния си представител, против решение № 395 от 17.11.2016 г. по адм. дело № 607/2016 г. на Административен съд - В. Т.. В нея се излагат доводи за неправилност на съдебния акт поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост и се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба - К. Т. Ч., представя писмено становище, в което поддържа, че обжалваното решение е правилно, не са налице касационни основания за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Административен съд - В. Т. с обжалваното решение е отменил мълчаливия отказ на изпълнителния директор на Националната агенция по приходите да издаде административен акт за възстановяване на жалбоподателя К. Т. Ч. на заемната длъжност преди отстраняването му от служба със заповед № ЗЦУ-16 от 08.01.2014 г. и върнал преписката на административния орган за ново произнасяне по искането на оспорващия, при съобразяване с указанията, дадени в мотивите на решението. Съдът е установил точно фактическите обстоятелства по делото и е достигнал до обосновани правни изводи, които се споделят изцяло от касационната инстанция. К. Т. Ч. е заемал длъжността началник сектор в ТД на НАП - В. Т., дирекция "Контрол", отдел "Ревизии". Със заповед ЗЦУ-16 от 08.01.2014 г. на изпълнителния директор на НАП, на основание чл. 100, ал. 2 от Закона за държавния служител, К. Т. Ч. временно е отстранен от служба, тъй като срещу него е образувано наказателно производство за престъпления, извършени от държавния служител в качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. "а" от Наказателния кодекс. С. е констатирал, че жалбоподателят не е оспорил заповедта и същата е влязла в сила. С молба от 15.07.2016 г. К. Ч. е поискал от изпълнителния директор на НАП да бъде възстановен на заеманата преди отстраняването му държавна служба. Искането е получено в Централното управление на НАП - С. на 15.07.2016 г., като съдът е посочил, че и към момента на приключване на съдебното дирене органът не се е произнесъл по заявлението на жалбоподателя (сега ответник по касация). С оглед приложените по делото писмени доказателства, съдът е приел, че наказателното производство, водено срещу жалбоподателя все още не е приключило. Безспорно е, че след издаване на заповед ЗЦУ-16 от 08.01.2014 г. на изпълнителния директор на НАП, с решение № 5 на Конституционния съд по к. дело № 28/2016 г. разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл е обявена за противоконституционна. След верен анализ на данните по административната преписка, съдът правилно е приел, че е налице мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по искането на К. Ч. да бъде възстановен на заеманата преди отстраняването му длъжност. Действително, в закона не се съдържа изрична разпоредба, която да задължава органа по назначаване да се произнесе по искане с такъв характер, но това задължение следва от правното естество на служебното правоотношение. Последното възниква след волеизявление на лицето, което желае да заеме държавна служба и изричен акт на органа по назначаване - арг. чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 вр. чл. 6, ал. 1 ЗДСл . По време на действието на правилото на чл. 100, ал. 2 ЗДСл, отстраняването от държавна служба също изисква издаването на нарочна заповед, с предписаното от закона съдържание, поради което и възстановяването на статуса на служителя е необходимо да се извърши с писмен акт на органа по назначаването. Следователно, както съдът правилно приема, непроизнасянето на органа по заявлението за възстановяване на държавна служба формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК . В тази насока е съдебната практика на Върховния административен съд по сходни казуси - напр. решение № 12098 от 11.10.2017 г. по адм. д. № 14229/2016 г. на ВАС, V о., решение № 12501 от 18.10.2017 г. по адм. д. № 13891/2016 г. на ВАС, V о., от която настоящият касационен състав не намира основание да се отклони. Релевираните възражения в касационната жалба относно предмета на оспорване - според касатора това е заповед ЗЦУ-16 от 08.01.2014 г. на изпълнителния директор на НАП и породените от нея правни последици, са били предмет на обсъждане от административния съд, който правилно и обосновано ги е приел за неоснователни. С оглед установените фактически обстоятелства, съдът е достигнал до правно обоснован извод за незаконосъобразност на оспорения мълчалив отказ. С влизане в сила на решението на Конституционния съд, с което е обявена за противоконституционна нормата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл, е налице ново правно положение, което не допуска възможността за в бъдеще жалбоподателят да продължава да търпи последиците от действието на обявената за противоконституционна правна норма. При положение, че възможността за прилагане на принудителната административна мярка по реда и на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл, е отпаднала по надлежен ред, продължаване изпълнението на заповедта за временно отстраняване от служба е правно нетърпимо и незаконосъобразно. Както съдът правилно е приел, действието на конституционното решение е занапред - чл. 151, ал. 2 изр. трето от КРБ, но е налице заварено правоотношение, което следва да бъде преуредено. Както вече се посочи, отпадането на основанието за временно отстраняване от служба не води до автоматично възстановяване на служебното правоотношение, съответно - възстановяването не настъпва служебно, а по искане на лицето и изисква насрещно изрично волеизявление на органа по назначение, т. е. мълчаливият отказ се явява незаконосъобразен. Този извод следва от разпоредбите на материалния закон, които правилно са тълкувани и приложени от първоинстанционния съд. Съдът е изложил подробни, правно аргументирани доводи в тази насока, които се споделят изцяло от касационната инстанция и не следва да се преповтарят. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно, не са налице касационни основания за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, в полза на К. Т. Ч. следва да се присъдят направените деловодни разноски пред касационната инстанция в размер на 610 лв. Водим от горното, Върховният административен съд, пето отделение,