Решение № 1165 от 3.2.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Д. Кьосев, чрез процесуален представител адв. Т. Горанов срещу решение 117 от 10.02.2022 г. по адм. дело 2209/2021 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата на лицето срещу Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ МД - АУ - 2499 1 от 12.07.2021 г., издаден от орган по приходите в дирекция Местни данъци при Община Варна, мълчаливо потвърден от директора на дирекция Местни данъци към Община Варна.

В касационната жалба се излагат доводи, че решението по посочените в чл. 209, т. 3 АПК отменителни основания е неправилно. Касаторът посочва, че съдът неправилно е обсъждал доказателствата по делото, което е довело до формиране на неправилен извод за законосъобразност на АУЗД. В тази връзка излага възражения, че с оглед подадената през 2006 г. декларация по реда на чл. 17, ал. 1 Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ от името на Имо Рент ЕООД, в качеството му на ползвател на недвижимия имот, задълженията за местните данъци и такси следва да са в тежест на юридическото лице, като неснователно е прието впоследствие, че договорът за предоставяне за ползване и управление на недвижимия имот е невалиден. На следващо място, оспорва достигнатите от приходните органи изводи, подкрепени от съда, досежно ползвателите на процесния имот с оглед съдържанието на нотариален акт 136, том 2, рег. 5689 от 28.12.1999 г. По подробно изложени в касационната жалба доводи моли решението да бъде отменено и претендира отмяна на оспорения АУЗД.

Ответникът директорът на дирекция Местни данъци към Община Варна, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Ж. Хаджиев в писмен отговор по делото оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Настоящият състав на Върховния административен съд, първо отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

Предмет на производството пред първоинстанционния административен съд е законосъобразността на АУЗД МД - АУ - 2499 1 от 12.07.2021 г., издаден от орган по приходите в дирекция Местни данъци при Община Варна, мълчаливо потвърден от директора на дирекция Местни данъци към Община Варна, с който по отношение на Д. Кьосев за периода 2017 г. - 2020 г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ в общ размер на 682,10 лева главница и лихви в размер на 164,01 лева и задължения за такса битови отпадъци /ТБО/ в общ размер на 1 261,88 лева главница и лихви в размер на 303,39 лева, във връзка с подадена от лицето декларация по чл. 14 от ЗМДТ за недвижим имот, представляващ офис - магазин, находящ се в гр. Варна, район Приморски за притежаваната от него 1/2 идеална част в качеството му на ползвател. Като основание за издаването на акта е послужила подадена за същия имот коригираща декларация с вх. 5305021022/18.06.2021 г. с приложен нотариален акт 136, том 2, рег. 5689 от 28.12.1999 г., в който е посочено, че собственик на имота е Ж. Казакова, а Д. Кьосев и Д. Кьосева, които са я надарили си запазват правото на ползване пожизнено и безвъзмездно.

Първоинстанционният съд е приел, че процесният акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на съществени процесуални нарушения. За безспорно установено приема, че административното производство, приключило с издаване на оспорения административен акт, е започнало във връзка с подадена декларация по чл.14 ЗМДТ от собственика на имота и по инициатива на органа по приходите поради неплатени задължения за ДНИ и ТБО. С оглед изложеното, първостепенният съд обосновава извод за наличието на материални предпоставки за издаване на оспорения АУЗД.

Съдът е възпроизвел в мотивите на съдебния акт съответните норми от ЗМДТ, регламентиращи задълженията за ДНИ и ТБО.

По отношение на задълженията за ДНИ за процесните периоди първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства, се установява, че първоначално за имота е подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. 7425-3628/03.04.2000 г., в която е декларирано единствено собствеността на имота, като изрично в т.4.1 Учредено ли е вещно право на ползване е отбелязан отговор не, което според съда не съответства на съдържанието на нотариален акт 136/1999 г. Безспорно е също така според състава, че с декларация по чл. 17, ал. 1 ЗМДТ вх. 0306000684/09.03.2006г. /л.11 от приложената по делото преписка/ Д. Кьосев, в качеството си на управител на Имо-Рент ЕООД, е декларирал в качеството на ползвател процесния недвижим имот, като е приложен договор за предоставяне за ползване и управление на недвижими имоти от 06.03.2006 г., с нотариална заверка на подписите. Имотът е деклариран като офис с определена отчетна стойност. Въз основа на декларираните от лицето факти и обстоятелства е определен и размерът на ДНИ и ТБО, които са заплащани от дружеството. Впоследствие с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. 0306010343/22.06.2010 г., подадена от Имо-Рент ЕООД, отново е декларирано правото на ползване на имота от дружеството по т.6 /л. 15 от приложената по делото преписка /.

Възраженията на лицето относно правото на ползване на имота от дружеството Имо-Рент ЕООД са отхвърлени от съда като неоснователни. В тази връзка приема, че представеният договор за предоставяне на ползване и управление на недвижими имоти от 2006 г. с нотариална заверка на подписите не учредява по надлежен ред право на ползване в полза на дружеството. По аргумент от чл. 18 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ съставът излага мотиви, че учредяването на право на ползване върху недвижим имот е от сделките, за чиято действителност законът изисква най-строгата форма нотариален акт. Учредител на правото на ползване може да бъде собственикът на недвижимия имот, върху който се учредява правото на ползване, като учредяването на това вещно право обикновено се извършва чрез продажба или дарение, т. е. сделката може да бъде както възмездна (продажба), така и безвъзмездна (дарение), но тя е винаги формална. При така очертаната правна рамка съдът приема, че при липса на учредено вещно право на ползване по отношение на дружеството не е приложима нормата на чл. 11 ал. 3 ЗМДТ. С договора от 2006 г. според първостепенния съд се учредява единствено облигационно право на ползване на имота, но не и вещно такова, което е учредено единствено и само в полза на Д. Кьосев и Д. Кьосева с нотариалния акт от 1999 г., като няма данни, а и не се твърди в последствие същото да е отпаднало на някакво правно основание. Обоснова извод, че относимо към предмета на доказване е именно учреденото вещно, а не облигационно право на ползване върху процесния имот.

С оглед изложените факти и обстоятелства, първоинстанционният съд приема, че чрез подаването на първоначалната данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ през 2000 г. /л. 61 от делото/ задълженото лице е обвързано по отношение декларираните факти и обстоятелства, които водят до възникване на данъчното задължение. С подадените през 2006 г. и 2010 г. декларации по чл. 14 и чл. 17 ЗМДТ съдът приема, че неправилно е декларирано ползване на имота от дружеството като излага мотиви, че безспорно се установява, че платените задължения от дружеството са установени като надвнесени и подлежат на прихващане или възстановяване, при поискване.

Възражението на лицето, че задълженията за процесния имот следва да се разделят на три, тъй като Ж. Казакова, дъщеря на жалбоподателя, също е с право на ползване, са отхвърлени от съда като неоснователни. В тази връзка и с оглед съдържанието на представения по делото нотариален акт, съставът приема, че от клаузата в акта не става ясно каква е действителната воля на страните. Правото на собственост според съда включва в себе си и правото на ползване и именно поради това собственикът може да се разпореди с това право, като го учреди в полза на трето лице, но не и сам на себе си. Ако се приеме обратното, то това би обезсмислило учредяването на правото на ползване на родителите, доколкото не е ясно каква част от имота и какъв обем от правото на ползване ще се упражнява от прехвърлителите, съответно не е ясно и какъв е обемът на правомощието ползване, което ще упражнява собственика на имота. В контекста на изложеното и доколкото според съда липсва предмет, тази клауза не може да послужи като основание за получаване на данъчно предимство или за натоварване на собственика на имота с данъчни задължения, при надлежно учредено право на ползване. Субекти на задължението за ТБО и ДНИ са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят съгласно чл. 11, ал. 1 и ал. 3 ЗМДТ. Възникването и съществуването на качеството субект на задълженията по чл. 10 и чл. 62 ЗМДТ според състава е обусловеното от придобиването и принадлежността на собственост върху недвижим имот или учредено право на ползване върху същия.

На следващо място, съдът приема за неясни твърденията на лицето по съществото на спора относно статута на имота. Съгласно представеният нотариален акт за собственост, имотът представлява офис-магазин в груб строеж, докато видно от представените с административната преписка Разрешение за ползване от 07.02.2000 г. и скица от кадастрална карта, актуална към м.07.2021 г., същият представлява офис. С оглед изложеното съдът приема, че именно като такъв е деклариран недвижимия имот и съответно с оспорения АУЗД задълженията са определени като за офис.

По отношение на установените с АУЗД задължения за ДНИ в оспореното решение се излагат мотиви, че същите са определени в съответствие с чл. 14 от Наредбата за определяне размера на местните данъци на територията на Община Варна във връзка с Приложение 2 от ЗМДТ. С оглед събраните по делото доказателства, според съда се установява, че при определяне на задълженията са съобразени всички относими обстоятелства вида на постройката, година на построяване, предназначение, размер на данъчната оценка към всеки от процесните периоди, като размерът на задълженията е определен при съобразяване на обстоятелството, че лицето е ползвател на 1/2 от имота в режим на СИО.

Във връзка с установения с процесния АУЗД размер на задълженията за ТБО съдът приема, че страните не спорят, че услугите, за които се дължи ТБО, са предоставяни от общината за релевантните данъчни периоди и обосновава извод, че същият е изчислен съобразно размера на таксата, определен от Общински съвет - Варна за всяка година.

В обобщение първоинстанционният съд е достигнал до извода, че размерите на дължимите ДНИ и ТБО за процесните имоти за периода от 2017 г. до 2020 г. са точно определени от органа по приходите, с оглед на което оспореният АУЗД приема за издаден при правилно приложение на материалния закон.

Настоящият състав на Върховния административен съд, първо отделение намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо, но частично неправилно.

1.По отношение на прилагането на материалния закон касационната инстанция намира изводите на Административен съд - Варна досежно установените задължения за ДНИ, определени с процесния АУЗД по отношение на Д. Кьосев, за правилни и обосновани. Лицето е ползвател на недвижим имот и същото се явява задължено лице за ДНИ по смисъла на чл. 11, ал. 3 ЗМДТ. Имотът е урегулиран и попада в строителните граници на гр. Варна и съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ се облага с ДНИ.

Размерът на данъчните задължения за ДНИ се установява въз основа на декларация - чл. 14 ЗМДТ, подадена от задълженото, по смисъла на чл. 11 ЗМДТ лице, като съгласно чл. 19, ал. 1 ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 към 1 януари на годината, за която се дължи, и се съобщава на лицата до 1 март на същата година. Данъчната оценка на недвижимите имоти на гражданите, съгласно чл. 20 ЗМДТ, се определя по норми в Приложение 2 в зависимост от вида на имота, местонахождението, площта, конструкцията и овехтяването и се съобщава на данъчно задължените лица.

В оспорения АУЗД органите по приходите в действителност са посочили само данъчната оценка на имота към 2021 г., съответно задълженията за главници и лихви по периоди. Информация по отношение на релевантните за отделните коефициенти факти, въз основа на които се определя данъчната оценка, се съдържа в представената по делото справка за начина на изчисление на ДНИ и ТБО за процесния имот /л. 47 от делото/. От така представените доказателства се установява как е определен размерът на задълженията за ДНИ за отделните години и в тази връзка основателно съдът е посочил, че същият е определен в съответствие с чл. 14 от Наредбата за определяне размера на местните данъци на територията на Община Варна за процесните години, в който е предвидена ставка 2 промила, върху данъчната оценка на имота, представляваща и данъчна основа, като последната се определя съгласно Приложение 2 от ЗМДТ. С оглед изложеното се налага изводът, че по делото е изяснен начинът на формиране и изчислението на данъчната оценка за процесните периоди, респ. размерът на данъка е определен при спазване на изискванията на чл. 19, ал. 1 във връзка с чл. 20 ЗМДТ.

Неоснователен е наведеният от касатора довод по отношение правото на ползване на процесния имот. В качеството си на дарители Д. Кьосев и Д. Кьосева прехвърлят правото на собственост на недвижимия имот на Ж. Казакова, в качеството й на надарен. Прехвърляйки правото на собственост на трето лице, се прехвърля и вещното право на ползване на съответния имот, като елемент от правото на собственост. В конкретния случай дарителите са запазили за себе си пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху прехвърления имот, като това обстоятелство изрично е вписано в нотариалния акт. Способите за придобиването на ограничени вещни права върху чужда вещ са предвидени в разпоредбата на чл. 55 от Закона за собствеността /ЗС/, а нормата на чл. 56 ЗС предвижда, че ограниченото вещно право на ползване включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Когато собственикът на недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член на семейството си, запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик /съгласил се да сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на имота, който не влизат в противоречие със закона и добрите нрави. /В този смисъл решение 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. 5426/2014 г., II г. о., ГК, решение 347 от 2.12.2011 г. на ВКС по гр. д. 30/2011 г., II г. о., ГК, решение 561 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. 1201/2009 г., I г. о., ГК, решение 735 от 18.11.2005 г. на ВКС по гр. д. 405/2005 г., ГК/. Горното, обсъдено в контекста на съдържанието на представения нотариален акт, в който липсват уговорени идеални части за всеки от ползвателите и приложените по делото декларации, видно от които първоначално Ж. Казакова декларира процесния имот в качеството й на собственик, без да е налице отбелязване за учредено вещно право на ползване, а впоследствие подава коригираща декларация с посочени ползватели на същия имот Д. Кьосев и Д. Кьосева, налага извод, че в случая правото на ползване, като право на едно лице-несобственик да ползва вещта, е учредено именно в полза на Д. Кьосев и Д. Кьосева и по аргумент от чл. 11, ал. 3 ЗМДТ същите са задължени лица за ДНИ. До същия извод се достига и от съдържанието на договора за предоставяне на ползване и управление на имота от 06.03.2006 г. в полза на Имо Рент/ л. 13 от преписката/ и на приложената жалба от Ж. Казакова с рег. 3К21001034ВН от 14.06.2021 г. по описа на Община Варна. В така описаните доказателства изрично е вписано, че Ж. Казакова е собственик на имота, а ползватели са нейните родители Д. Кьосев и Д. Кьосева.

Мотивите на първоинстанционния съд досежно декларирането на Имо Рент ЕООД като ползвател на недвижимия имот и отхвърлените в тази връзка възражения на оспорващия изцяло се споделят от настоящия касационен състав, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, съдебният акт препраща към тях.

1. По отношение на задълженията за ТБО за процесните 2017 г. - 2020 г., касационната инстанция намира, че по делото не е представена цялата административна преписка по издаване на оспорения АУЗД, което е довело до неизясняване на спора от фактическа страна. Първоинстанционният съд не е направил разграничение на видовете услуги по чл. 62 ЗМДТ и съответно, не е събрал всички доказателства, част от административната преписка, в нарушение на служебното начало по чл. 171 АПК. Липсват формирани от съда мотиви относно видовете услуги по чл. 62 ЗМДТ, за които са установени задължения с процесния АУЗД.

Съгласно чл. 62 ЗМДТ, такса битови отпадъци се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 ЗМДТ за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Според чл. 66 ЗМДТ, таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за всяка дейност, включваща необходимите разходи за посочените в същата разпоредба дейности (т. 1 - т. 4). Съгласно чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 ЗМДТ в съответния район, се определят със заповед на кмета на общината и се обявяват публично до 30 октомври на предходната година.

От друга страна, в чл. 71 ЗМДТ /в относимите по време редакции/ са регламентираните случаите, при които не се заплащат отделните елементи на ТБО.

В настоящия случай, изводът на първоинстанционния съд, обоснован с оглед липсата на спор между страните в тази част, че по делото е доказано фактическото престиране на услугите, е неправилен. По делото е останало неизяснено от фактическа страна това обстоятелство, тъй като решението е постановено, без да са събрани и обсъдени всички доказателства от значение за правилното решаване на случая. На основание чл. 168, ал. 1 от АПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, съдът е длъжен служебно да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. По аргумент от чл. 71 ЗМДТ, доказването на предпоставките за дължимост на ТБО за трите вида услуги е елемент от материалната законосъобразност на АУЗД. В тази връзка, в нарушение на служебното начало, съдът не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 5 АПК да даде конкретни указания на административния орган за представяне на доказателства, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Гореизложеното налага извода за основателност на касационната жалба на Д. Кьосев в тази част, като обжалваният съдебен акт в тази част следва да се отмени и делото да се върне на друг състав за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да задължи ответника да комплектова цялата административна преписка с доказателства /заповедите на кмета на Община Варна/ относно районите на организирано сметосъбиране и сметоизвозване на територията на Община Варна, утвърдената план сметка за всяка една от процесните години относно разходите за отделните услуги, както и доказателства за направените разходи от общината относно сметосъбиране и сметоизвозване, за депониране на отпадъци, за миене, метене и почистване на обществени места, за закупуване на съдове за битови отпадъци, за процесните периоди. На оспорващия следва да бъде указана възможността да иска назначаването на експертиза за изясняване на въпроса относно начина на формиране на размера на задълженията за ТБО за процесните периоди. След събиране на всички доказателства по делото Административен съд - Варна дължи произнасяне по спорния предмет, като формира мотиви относно законосъобразното или не определяне на размера на задълженията за ТБО /за отделните услуги/ с процесния АУЗД.

С оглед изхода на спора, за отхвърлителната част на жалбата при материален интерес в размер на 846,11 лева / задължения по АУЗД за ДНИ главница и лихви/ в полза на Община Варна се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева за първата инстанция на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК и чл. 8, ал.1, т. 1 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / в редакцията преди изм. бр.88/2022 г./, поради което решението следва да остане в сила и в частта относно разноските.

На основание чл. 161, ал. 1 ДОПК и чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / в редакцията след изм. ДВ, бр. 88/2022 г./, в полза на ответника по касация се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лева, съответен на материалния интерес в частта на АУЗД, окончателно оставена в сила.

В останалата част новият състав на АС Варна следва да се произнесе по искания за разноски на страните на основание чл. 226, ал 3 АПК.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр.1, предл. 2 АПК и чл. 222 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение