Решение № 9047 от 1.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6052/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, на М. Е. С., гражданин на Сирия, подадена от процесуалния му представител адв. С. Йорданов, против решение 4432/30.04.2025г., постановено по адм. дело 902/2025г. на Административен съд Хасково, в частта, с която е отхвърлена жалбата му против решение 2574/18.03.2025г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, с което е отказано да му се предостави хуманитарен статут. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на съдебния акт като постановен при нарушения на материалния закон. Развиват се подробни доводи в подкрепа на становището за незаконосъобразност на съдебното решение. Иска се отмяна на съдебния акт, в оспорената част и постановяване на решение по същество на спора, с което да се отмени административния акт в частта, с която е отказан хуманитарен статут и да се върне административната преписка на административния орган за ново произнасяне. Ответникът - Председател на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, чрез процесуалния представител юрисконсулт Кръстева, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и отправя искане за оставяне в сила на обжалваното решение. Представителят на Върховната касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение, че първоинстанционното съдебно решение не страда от пороците, визирани в чл. 209 от АПК и предлага същото да бъде оставено в сила, а касационната жалба да бъде отхвърлена. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема касационната жалба, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество - за неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на М. Е. С., гражданин на Сирия, срещу решение 2574 от 18.03.2025г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. Пред първоинстанционния съд е събрана цялата административна преписка по издаването на административния акт, представени са и справки относно актуалната политическа обстановка в Сирия. В резултат на съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства, административния съд е приел, че обжалвания административен акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, подписано е от издателя си и като цяло отговаря на общите изисквания за форма и съдържание по чл. 59 от АПК. Административния съд е приел, че не са установени допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и че при издаването му е приложен правилно материалния закон по отношение липсата на хипотезите на чл.9, ал.1 от ЗУБ. Административния съд е приел, че не са налице материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут, тъй като чужденецът не е релевирал като причина за напускането на родната си страна наличието на опасност да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или пък да бъде подложен на изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. Административния съд е разгледал третата предпоставка за предоставяне на хуманитарен статут, а именно тази по чл.9, ал.1, т. 3 от ЗУБ, обсъдил е представените справки за актуалната обстановка в Сирия, в синхрон с чл. 15, б. в от Директива 2011/95/ЕО на Съвета от 13.12.2011г. и постановеното в тази връзка решение от 17.02.2009г. по дело С-465/2007г. и е обосновал извода, че за чужденеца не се обосновава наличието на предпоставки по чл.9, ал.1, т. 3 от ЗУБ, а дори напротив налице е хипотезата на чл. 9, ал. 5 от ЗУБ. Съдът е приел, че не са налице основанията визирани в чл. 9, ал. 6 и ал.8 На последно място съдът е счел за неоснователно позоваването на съдебна практика на СЕС и конкретно решение по дело С-406/22, тъй като същото касае съвсем различна хипотеза. Съдебният акт не е обжалван в частта, в която е установено, че не са налице предпоставките по чл. 8 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец, поради което съдебният акт в тази част е влязъл в сила. Предмет на касационен контрол е другата част от решението на съда, с което е прието че не са налице основания по чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Решението в обжалваната част е правилно по изложените в него мотиви, които се споделят от съдебния състав, и които, предвид възможността за това, предвидена в чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК, е ненужно да бъдат възпроизвеждани в настоящото решение. Настоящата инстанция намира, че решението в оспорената част е постановено при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен анализ на приобщените по делото доказателства и при съобразяване на бежанската история на чужденеца, за когото правилно е прието, че не попада в приложното поле на чл. 9 от ЗУБ. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Мотивите в решението са формирани на база възприетите факти като е спазено изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Административният орган е извършил преценка на сигурността в Сирия с оглед данните в изготвените справки. Цитираните справки са изготвени от компетентен орган и в кръга на правомощията му, поради което представляват официален писмен свидетелстващ документ, удостоверяващ, че лицето, което го е издало, при извършената от него проверка е установило именно фактите, удостоверени в документа. При постановяване на решението органът е изпълнил задължението си, регламентирано в чл. 75, ал. 2 от ЗУБ при произнасяне по молбата за статут да прецени всички относими факти, свързани с личното положение на молителя, с държавата му по произход. Неоснователни са доводите, че са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ. Правилен е извода на административния съд, че липсват основания за предоставяне на хуманитарен статут спрямо чужденеца по смисъла на чл. 9 ЗУБ. В случая М. Е. С. не е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, нито би било застрашен от такива посегателства при завръщането му в страната по произход. При издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до обосновано заключение, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. От съдържащите се по делото справки относно актуалното положение в Сирия следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. Въз основа на приложените доказателства се установява, че макар обстановката в страната по произход на молителя да остава сложна, то не са налице ситуации, в които конфликтът понастоящем да е достигнал нива, при които съществува реален риск чужденецът да понесе тежки посегателства. В случая общата обстановка относно сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетата като доказателство в производство пред административния съд справка с вх. МД-02-200/08.04.2025 г. относно актуалното положение в страната, както и от справките представени пред настоящата съдебна инстанция. На следващо място следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините "изтезания" и "нечовешко или унизително отношение или наказание". Въпреки това, следва да се има предвид, че докато чл. 3 ЕКПЧ не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, Директивата изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Затова, когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила, следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Значението на понятието "въоръжен вътрешен конфликт" е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото Diakitе - решение от 30 януари 2014 г., дело C-285/12. В точка 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено, ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе СЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл. 15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (вж. в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС (голям състав), решение от 17 февруари 2009 г., Дело C-465/07. Съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. М. Е. С. не сочи данни и не споделя конкретни обстоятелства, които да са представлявали непосредствената заплаха за живота и сигурността му в Сирия. Още повече, че видно от бежанската история чужденецът е напуснал Сирия поради липса на сигурност и лоши икономически условия. Същия твърди, че не е бил арестуван, осъждан, не е имал проблеми в Сирия заради изповядваната религия, не е имал проблеми с официалните власти в страната, не е членувал в политическа партия или организация, както и че не е бил член на въоръжена групировка. Никога не е имало заплахи спрямо него, единствено, че при предишното управление е поискано да служи в казармата. Като за последното няма представени други обяснения и доказателства. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. По делото не са налице и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение в оспорената част, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,