Решение № 6386 от 28.6.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Станимиров против решение 827 от 15. 02. 2022 г. по адм. дело 12730/ 2021 г. на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му против мълчалив отказ на главния архитект на Столична община да се произнесе по искане за издаване на удостоверение за търпимост на строеж, представляващ масивна жилищна сграда с идентификатор 87401.7501.412.1 по КККР на гр. София, находяща се в УПИ ХIХ-532, кв. 10 по плана гр. София, [населено място]. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон. Моли съдебният акт да бъде отменен и да се постанови ново съдебно решение по същество, с което мълчаливият отказ на главния архитект да бъде отменен. Претендира присъждане на направените разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът главен архитект на Столична община оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: Решението на Административен съд София град е постановено в противоречие с материалния закон. Първоинстанционният съд неправилно приема, че оспореният мълчалив отказ на главния архитект на Столична община да издаде по заявление на жалбоподателя Станимиров удостоверение за търпимост за строеж масивна жилищна сграда с идентификатор 87401.7501.412.1 по КККР на гр. София, находяща се в УПИ ХIХ-532, кв. 10 по плана гр. София, [населено място], е законосъобразен. По делото е установено, че строежът, предмет на подаденото заявление, представлява масивна жилищна сграда с площ около 50 кв.м. и височина кота корниз 3,64 м. и кота било- 6.04 м. Сградата е на един етаж с подпокривно таванско ниво и двускатен покрив, покрит с керемиди. Изградена е около 1980г. в УПИ ХIХ-532, кв. 10 по плана гр. София, [населено място] на регулационната границата със съседния УПИ ХХ-533, кв. 10 по плана гр. София, [населено място]. Съгласно действащия ПУП- ПЗ на [населено място], одобрен с решение 888/28.09.2007 г. на Столичния общински съвет, за имота, в който е изградена описаната сграда е предвидено основно застрояване с двуетажна жилищна сграда, а съществуваща къща остава като допълващо застрояване, предвидено на калкан със съответна постройка в съседния УПИ ХХ-533, кв. 10 по плана гр. София, [населено място] (заключение на вещото лице по изслушаната съдебно- техническа експертиза). При тези факти административният съд неправилно приема, че предпоставките за търпимост на строежа по смисъла на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ не са изпълнени. Според цитирания текст, за да е търпим и да не подлежи на премахване строежът следва да отговаря на няколко условия, а именно: да е построен до 07.04.1987 г., да е бил допустим по действащите подробни градоустройствени планове и правилата и нормите по устройство на територията, действали по време на извършването му или по сега действащите такива. Следователно разпоредбата въвежда две алтернативни изисквания и наличието на едно от тях е основание строежът да се приеме за търпим. В случая административният съд незаконосъобразно приема, че условията на §16, ал. 1 от ПР на ЗУТ не са изпълнени. Действително, сградата е изградена през 1980 г. в нарушение на изискванията на чл. 10, ал. 1 от Наредба 5/ 1977 г. за правила и нормативи по териториално и селищно устройство (отм.), тъй като е изградена на вътрешната регулационната граница със съседен урегулиран поземлен имот. По сега действащите правила и нормативи по устройство на територията обаче сградата е допустима. Действащият ПУП- ПЗ, одобрен през 2007 г., предвижда за имота на жалбоподателя основно застрояване с двуетажна масивна жилищна сграда, а изградената такава, предмет на мълчаливия отказ, е предвидена като допълващо застрояване, на калкан със съответна допълваща постройка в съседния УПИ ХХ-533, кв. 10 по плана гр. София, [населено място]. Следователно обратно на направения от административния съд извод, настоящата инстанция приема, че изискванията на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ са изпълнени и строежът следва да бъде определен като търпим. Останалите съображения на административния съд за отхвърляне на жалбата не могат да бъдат споделени, тъй като не намират опора в представените писмени доказателства и се опровергават от заключението на вещото лице по изслушаната съдебно- техническа експертиза, прието като неоспорено от страните. Поради изложеното настоящата инстанция приема, че оспореното решение на Административен съд София град е постановено в противоречие с материалния закон и следва да бъде отменено. На основание чл. 222, ал.1 АПК следва да се постанови нов съдебен акт по същество, с който мълчаливият отказ на главния архитект на Столична община да издаде удостоверение за търпимост на строеж: масивна жилищна сграда с идентификатор 87401.7501.412.1 по КККР на гр. София, находяща се в УПИ ХIХ-532, кв. 10 по плана гр. София, [населено място] да бъде отменен, а преписката изпратена на административния орган за ново произнасяне по заявлението на С. Станимиров, съобразно изложеното по- горе в мотивите на настоящия съдебен акт. С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително направени разходи по водене на делото пред двете съдебни инстанции Столична община, юридическото лице, в чийто състав е органът, постановил отменения административен акт, следва да заплати на жалбоподателя Станимиров сумата 1680.00 лв. разноски по делото пред двете съдебни инстанции, включваща 80.00 лв. държавна такса, 300.00 лв. възнаграждение за вещо лице и 1300.00 лв. възнаграждение за адвокат (900.00 лв. за първата инстанция и 400.00 лв. за касационната). Заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение следва да бъде присъдено на страната в пълен размер, тъй като е под минималното за дела с такъв характер за две инстанции, предвидено в Наредба 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поради изложеното възражението за ответната страна за прекомерност на същото е неоснователно. По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение,