Решение № 3877 от 18.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12732/2017 г.

Решение № 3877 от 18.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12732/2017 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби, подадени от Министерство на правосъдието, Главна дирекция "Охрана" и Е. М., срещу Решение № 5276 от 21.08.2017 г., постановено по адм. дело № 11012/2015 г. по описа на Административен съд София-град. Министерство на правосъдието, Главна дирекция "Охрана", чрез процесуалния си представител П. Н., обжалва решението в частта му, с която е уважен предявения иск за обезщетяване на причинени неимуществени вреди като неправилно, поради нарушение на материалния закон и недоказаност на исковата претенция - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му в осъдителната част и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявения този иск да се отхвърли изцяло. Е. М., чрез пълномощника си адвокат М., обжалва решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него иск за обезщетяване на причинени му неимуществени вреди, за разликата над присъдения размер до претендирания такъв, като от касационната жалба се извеждат основания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Претендира се отмяната му в оспорваната част, като вместо него се постанови друго, с което да се уважи исковата му претенция изцяло, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София, чрез процесуалния си представител юрк. В. С. изразява становище за неоснователност на касационната жалба на М. Моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби, както и за правилност на обжалваното решение. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната от всяка от тях част, поради което са процесуално допустими. Разгледана по същество, на основанията, посочени в чл. 218 АПК, жалбата на Е. М. е неоснователна при следните съображения: Производството пред Административен съд София-град се е развило по исковата молба на Е. М., понастоящем в Централния Софийски затвор, против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) и Министерството на правосъдието, с искане за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането, причинени на ищеца на 10.11.2015 г. в интервала от 12:30 ч. до 15:15 ч. при престоя му в ареста, находящ се в сградата на Софийски районен съд (СРС). Претърпените неимуществени вреди, изразяващи в преживян стрес (психичен дискомфорт) е основавал вследствие не непочистването и неосигуряването на нормални хигиенно - битови условия в помещението за временно задържане № 4, намиращо се в същата сграда. С решението си по делото административният съд е уважил частично предявения от М. иск за сума в размер на 150 лева и го е отхвърлил в останалата му част до претендирания такъв от 10 000 лева. За да постанови този резултат, съдът е приел, че в периода на настаняване на ищеца в ареста, находящ се в сградата на Софийски районен съд, същия е претърпял неимуществени вреди, в резултат на неблагоприятни изживявания - стрес (психичен дискомфорт), причинени му от санитарно - хигиенните условия в помещението за временно задържане № 4, като е определил размера на дължимото се обезщетение при приложението на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. В случая обаче, съдът от първата инстанция неправилно е приел, че са приложими разпоредбите на чл. 284, чл. 285 от ЗИНЗС. Правилен и основателен е доводът в касационната жалба на МП, че помещенията за временен престой и изолация, каквото е помещението в СРС, в което лицата изчакват повикване за съдебно заседание, не са помещения, в които се изтърпява наказание "лишаване от свобода" или се изпълняват мерки за неотклонение "задържане под стража". Те не са регламентирани в ЗИНЗС като такива. Помещенията за временен престой и изолация са регламентирани в Наредба № 4 от 10.01.2008 г. за правилата и нормите за безопасност и охрана при проектиране, строителство, реконструкция, модернизация и експлоатация на обектите на съдебната власт (обн., ДВ, бр. 8 от 25.01.2008 г.), където в чл. 7, ал. 1, т. 4 се посочва, че за осигуряване на безопасността и охраната в обектите на съдебната власт се обособяват и обозначават с табели зона за сигурност с ограничен достъп - за задържани и принудително доведени лица, в тази зона се проектират и изграждат помещения за временен престой и изолация на задържани. Тази наредба установява задължение за обособяване и обозначени с табели на зони за сигурност около сградите, с цел осигуряване на безопасността и охраната в обектите на съдебната власт от ГДО, но не и задължения за дирекцията за поддържане на обособените зони. В Приложение № 3 към чл. 15 от Наредбата са разписани изискванията и оборудване на помещенията за временен престой и изолация на конвоираните лица. Що се отнася до хигиенните условия в такива помещения, поддръжката им е задължение на органите/длъжностните лица, които са отговорни за стопанисването на сградата, от една страна. От друга, заключението на неоспорената и приета по делото съдебно-хигиенна експертиза е, че процесното помещение № 4 отговаря на минималните стандарти по хигиена и безопасни условия с оглед на разписаните изисквания в Приложение № 3 към чл. 15 от Наредбата. На следващо място, настоящата инстанция счита, че ищецът М. не е установил и доказал по безспорен и категоричен начин, с допустимите по ГПК доказателства и доказателствени средства, наличието на твърдяните неимуществени вреди. Установено е безспорно, че на процесната дата – 10.11.2015 г. – само ищецът е бил настанен в помещение с № 4. Свидетелят К. е дал общи изявления за условията в помещения на СРС, без да посочи от кой период са неговите наблюдения и за кое помещение. В съд. заседание, проведено на 20.03.2017 г. е бил разпитан св. Т. К., който е бил разпитван и е дал показания по отношение на помещение № 5 в сградата на СРС и, спомените му са от неустановена дата. При тези "доказателства" настоящата инстанция счита, че ищецът не се е справил с доказателствената тежест и не е установил по безспорен начин наличието на твърдяните вреди. При положение, че твърдяната неимуществена вреда не е доказана, то искът, поради отсъствие на елемент от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. С оглед гореизложеното решението в частта му, с която е осъдено Министерство на правосъдието да заплати на Е. М. обезщетение за причинени неимуществени вреди на 10.11.2015 г. от 12:30 ч. до 15:15 ч. от престоя му в ареста, находящ се в сградата на СРС в размер от 150 лева, като неправилно следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което се отхвърли предявения иск и за този размер. Направеното искане от ответника ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 144 и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, трето отделение