Решение № 1142 от 19.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3608/2007 г.

Решение № 1142 от 19.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3608/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. Щ. Д. срещу решението на Варненския окръжен съд, постановено на 4.08.2006 г. по гр. д. № 538/06 г., допълнено с решение № 137 от 5.02.2007 г. по същото дело. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. Ответниците по касация С. Щ. Д., Б. Ч. Д. и К. Н. С. не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на IV г. о. като обсъди доводите в касационната жалба във връзка с данните по делото, намира: С обжалваните основно и допълнително въззивни решения е оставено в сила решението на Варненския районен съд, постановено на 29.11.2005 г. по гр. д. № 429/96 г. в частта по извършване на делбата на основание чл. 292 ГПК на недвижимия имот, представляващ дворно място с площ от 2464 кв. м в землището на гр. В., кв. "И", с пл. № 3* както и в частта, с която е отхвърлена претенцията на А. Щ. Д. по чл. 286 ГПК (отм.) във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползуване на съсобствените недвижими имоти - апартамент № 14 в гр. В., ул. "К" № 122 и посоченото по- горе дворно място. За да извърши делбата по способа на чл. 292 ГПК (отм.), въззивният съд е приел, че делбеният имот е реално поделяем на три самостоятелни дяла, колкото е и броя на съделителите и е разпределил същите така, както е посочено в решението. В дял на касатора е разпределена реална част с площ от 732 кв. м., съставляваща дял II от вариант I от заключението на в. л. Й. Б., на стойност 8 800 лв., като останалите двама съделители са осъдени да му заплатят съответни суми за уравнение на дела. В касационната жалба не са въведени оплаквания за незаконосъобразност на избрания способ за извършване на делбата. Касаторът възразява срещу конкретното разпределение на обособените дялове от делбения имот, като акцентира върху факта, че през северната част на поставеният му в дял имот преминават магистрален водопровод и са разположени стълбове от далекопровод високо напрежение, данни за което се съдържат в представените по делото скици, които ограничават ползуването и влошават качеството на имота, но не са съобразени от вещото лице. Наличието на посочените съоръжения води до извод, че поставения в дял на касатора имот е обременен със сервитутни права, създадени по силата на чл. 64, ал. 2 ЗЕ и чл. 112, ал. 2 ЗВ, които създават съществени ограничения в режима на застрояване и ползуване на имота. Като абсолютно вещно право сервитутът ограничава упражняването на правото на собственост върху служещия имот, което собственикът му е длъжен да търпи. Произтичащите от сервитутното право ограничения върху недвижимия имот обаче не изключват възможността същият да бъде обект на делба и да бъде поставен в дял на някого от съделителите. При извършването на делбата значението на вещната тежест е в друга насока - учреденият сервитут намалява стойността на имота, защото собственикът не може да упражнява правата си в пълен обем. Затова това сервитутът следва да бъде взет предвид при оценката на делбения имот и на отделните дялове. Видно от данните по делото, това не е сторено, поради което доводите на касатора, че имотът не е оценен по действителната му пазарна цена е основателен. Това налага въззивното решение да бъде отменено в частта, с която са присъдени суми за уравнение на дяловете на съделителите и делото върнато за разглеждане от въззивния съд. При новото разглеждане съдът следва да възложи на вещо лице определянето на действителната пазарна цена на имота, като изиска от него да установи какви видове сервитути съществуват върху него да определи техния обхват и оцени същите по пазарни цени. Въззивното решение е неправилно и и в частта, с която е отхвърлена заявената по реда на чл. 286 ГПК (отм.) претенция на касатора по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползата, от която лишен за 1/6 ид. част съсобствения апартамент. Изводите на въззивния съд за недоказаност на две от предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС, при наличието на които възниква вземането за обезщетение, а именно имотът да е ползуван само от един от съсобствениците и другия съсобственик да е била лишен от възможността да го ползува съобразно правата си, са формирани при неправилно разпределена доказателствена тежест . По делото е установено, а това е прието и от въззивния съд, че от 1985 г. в жилището живее ответникът С. Д. Установено е също, че касаторът е отправил до него писмена покана за заплащане на обезщетение за ползуване на съсобствения имот, която е връчена на 26.04.1994 г. При това положение за да се освободи от задължението за обезщетение за процесния период, ползуващият имота съсобственик С. Д. е следвало да установи, че е предоставил на касатора да ползува част от жилището съобразно правата си и последният е отказал. Такива доказателства по делото не са ангажирани. От заключението на съдебно- техническата експертиза, дадено от в. л. е установено, че за периода 28.04.1994 г. до 28.01.2000 г. средният пазарен наем за апартамента е в размер на 2 471,74 лв., а за 1/6 ид. част от него е 411.96 лв. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, предявена от А. Щ. Д. срещу С. Щ. Д. за сумата 411. 96 лв. и тъй като делото е изяснено от фактическа страна, на основание чл. 218ж ГПК (отм.) бъде постановено друго по същество на спора, с което ответникът С. Щ. Д. бъде осъден да заплати на А. Щ. Д. сумата 411.96 лв., представляваща обезщетение за ползуването на 1/6 ид. част от недвижим имот- апартамент № 14 в гр. Варна, ул. "К" № 122. Водим от гореизложеното съдът