Решение № 3466 от 1.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1908/2025 г.

ВАССедмо отделение01.04.2025 г.докладчик Калина Арнаудова

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение 19683 от 11.10.2024 г. по адм. дело 3308/2024 г. на Административен съд София-град.

ОСЪЖДА Ж. С. Й., гр. София, [адрес], да заплати на Община Бургас, гр. Бургас, [улица], разноски оп делото в размер на 100,00 (сто) лева.

Решението е окончателно.

Председател: /п/ ВАНЯ АНЧЕВА Членове: /п/ КАЛИНА АРНАУДОВА /п/ ВЕСЕЛА АНДОНОВА

Мотиви

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ж. С. Й. срещу Решение 19683 от 11.10.2024 г. по адм. дело 3308/2024 г. на Административен съд София-град (АССГ). С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Й. срещу принудителна административна мярка (ПАМ) принудително преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач", приложена на основание чл. 171, т. 5, б. б) от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на 01.03.2024 г. по отношение на лек автомобил Фолксваген Т-Крос , с рег. [рег. номер] в гр. Бургас, [жк], пред [заличен текст], по разпореждане на инспектор в Общинско предприятие Транспорт , гр. Бургас. Касационният жалбоподател Ж. С. Й., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че мястото, на което е бил паркиран процесният автомобил е преди пешеходна пътека върху пътна маркировка М14, близо до тротоара, по посока на движение, в съответствие с чл. 94, ал. 1, изр. 1 ЗДвП, без да пречи на движението на другите участници. Сочи, че зад паркираното моторно превозно средство (МПС) е имало много други паркирани МПС върху тротоара пред [заличен текст] в нарушение на чл. 94, ал. 1 ЗДвП. Излага, че не е имало знак указващ забрана за паркиране, нито знак предупреждаващ за принудително преместване на МПС. Излага подробно фактите по делото, като сочи, че при репатрирането на МПС не му е представен какъвто и да е документ за процесните действия, нито му е дадена възможност да направи възражения. Едва на наказателния паркинг му е връчен Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) и протокол за приложената ПАМ. Касаторът оспорва изцяло установената от съда фактическа обстановка по делото. Сочи, че съдът не е взел предвид приложен отговор от ответника от 22.05.2024 г., ведно с приложени 17 броя снимки, като е посочил в решението, че ответникът не изразява становище по жалбата, което не отговаря на фактите по делото. Оспорва установеното от съда, че МПС е било паркирано на по-малко от метър от пешеходна пътека, като счита, че липсва информация кой, как и с какви технически средства е установил колко е по-малко от метър и от коя пешеходна пътека . Твърди, че неправилно съдът е възприел, че водачът е отсъствал при проверката, както и, че не е ясно в какво се е изразявала въпросната проверка и какво е установила. Сочи още, че не е ясно от къде съдът е приел за установен факта, че ответникът е установил наличие на основанията на чл. 171, ал. 1, т. 5, б. б) ЗДвП, тъй като в протокола такава информация липсва. В касационната жалба последователно са пресъздадени и съответно оспорени мотивите на първоинстанционния съд, като е посочено, че макар, че законодателят не е предвидил задължително писмена форма за прилагане на ПАМ по чл. 171, ал. 1, т. 5, б. б) ЗДвП, то доказването на основанието, законосъобразността и фактите на ПАМ, времето, мястото и условията, както и издателят, съгласно чл. 170, ал. 1 АПК, е на издателя на ПАМ. Счита, че съдът не е посочил с какви писмени или гласни доказателства и доказателствени средства ответникът е доказал устното издаване на процесната ПАМ. Не бил обсъдил липсата на доказателства относно приложението на чл. 171, ал. 1, т. 5, б. б), предл. второ ЗДвП. Сочи, че не всяко паркиране върху пътна маркировка М14 създава опасност или е пречка за движението по смисъла на чл. 98, ал. 1, т. 5 ЗДвП, каквото основание е посочено в процесния протокол, което счита за неправилно квалифицирано като нарушение. Твърди, че от снимковия материал се вижда, че процесното МПС не е паркирано върху пешеходна пътека или непосредствено до нея, а има разстояние от поне един метър от пешеходната пътека до предната част на МПС, което не представлява опасност или пречи на пешеходците или други участници във движението. Оспорва извода на съда, че паркирането пред пешеходна пътека всякога създава опасност за участниците в движението, като сочи, че същият не се основава на нормативни разпоредби, нито има мотиви в какво и как се изразява твърдяната опасност за участниците в движението. Излага, че ответникът е заявил, че на мястото където е приложена ПАМ, няма пътни камери, което касаторът оспорва, доколкото тези обстоятелства могат да се установят от служба Пътна полиция или Агенция Пътна инфраструктура като компетентни органи. Счита, че възприемането на отговора на ответника като установен факт представлява порок от процесуален и материалноправен характер. Прави искане съдът да отмени обжалваното решение и вместо него да отмени оспорената ПАМ. Претендира разноски по делото. Ответникът по касационната жалба инспектор в Общинско предприятие Транспорт , гр. Бургас, изразява становище за неоснователност на жалбата. Прави искане обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, като прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение административният съд е приел от фактическа страна, следното: На 01.03.2024 г. в 11:26 часа лек автомобил, Фолксваген Т-Крос , с рег. [рег. номер], собственост на Ж. Й., е бил паркиран в гр. Бургас, [жк], пред [заличен текст], на кръстовището на [улица]и [улица]на по-малко от 1 метър преди пешеходна пътека и по отношение на него инспектор в Общинско предприятие Транспорт в Община Бургас е приложил принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП принудително преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач . На 01.03.2024 г. за приложената мярка е съставен констативен протокол. Изготвени са 17 бр. снимки. В хода на съдебното производство органът е представил: Заповед 1919 от 16.07.2018 г. на кмета на Община Бургас, с която е възложено на служителите на Общинско предприятие "Транспорт" на длъжност "инспектор транспортна служба, репатрация" да прилагат принудителни административни мерки по ЗДвП; трудов договор и длъжностна характеристика на Д. Я.. Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспорената принудителна административна мярка е приложена от компетентен орган с оглед на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 ЗДвП и доказателствата за надлежно оправомощаване на лицето, което я е приложило. Приел е, че е издадена в допустимата от закона устна форма, при прилагането й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и че съответства на материалния закон и неговата цел. Въз основа на горното съдът е направил извод за законосъобразност на оспорената принудителна мярка и е отхвърлил жалбата. Решението е правилно. Неоснователни са доводите на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила е налице само тогава, когато, ако съответното процесуално нарушение не бе допуснато, то съдът би достигнал до друг краен правен извод. В случая нито грешката при докладването на становището на ответника, нито несъбирането на неотносими доказателства (видеозапис) представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Доводите на касатора за нарушение на материалния закон и необоснованост са свързани с преценката на съда за наличие на предпоставките на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП за прилагане на ПАМ. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че обжалваната ПАМ е приложена от компетентен орган, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. За процесната ПАМ, по силата на изрична законова разпоредба по аргумент на противното от чл. 172, ал. 1 ЗДвП, не е валидно общото изискване за писмена форма. Мярката е валидна и при устното й постановяване, както правилно приема и първоинстанционният съд. Тъй като мярката е в устна форма, нейните мотиви следва да бъдат изведени от фактите, предхождащи и/или съпътстващи прилагането й. Законодателят не е ограничил доказателствените средства за доказването на релевантните факти с оглед на разпоредбата на 39, ал. 1 и 2 АПК, поради което съставеният от органа към момента на прилагане на мярката протокол, в който са отразени релевантни за прилагането й факти, както и съставеният снимков материал по принцип могат да бъдат доказателства за фактическите основания на органа. Процесният протокол, който разпоредилият мярката орган е съставил, не е нормативно установен акт. Той е акт, който органът създава с цел отчитане и документиране на дейността за целите на общинското предприятие. Той е официален документ, доколкото е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му, но това не го прави свидетелстващ. Дали органът ще състави или не процесния протокол е ирелевантно за законосъобразността на приложената мярка. С оглед на това съдът правилно е ценил посоченото в протокола в контекста на останалите доказателства по делото, в т.ч. приложените снимки, и е направил обоснован извод, че са доказани релевантните за спора факти - че превозното средство е било паркирано пред [заличен текст], на кръстовището на [улица]и [улица]на около метър преди пешеходна пътека. Установеното прави правилен извода на първоинстанционния съд, че е осъществен фактическият състав на принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП. Посочената разпоредба съдържа три различни хипотези, при наличието, на които законодателят е дал право на компетентните органи да прилагат принудителна административна мярка "преместване на пътното превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач". Първата е, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението и третата, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. В случая от доказателствата по делото е доказана втората предпоставка на посочената разпоредба, както обосновано е приел и първоинстанционният съд. Разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 5 ЗДвП забранява не само паркирането, но дори спирането на пешеходни пътеки и на разстояние, по-малко от 5 метра преди тях. Действително сам по себе си фактът на нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 5 ЗДвП е ирелевантен за законосъобразността на мярката, защото тя изисква да е налице фактическото състояние на опасност за останалите участници в движението. Но, както правилно приема и първоинстанционният съд, паркирането на метър от пешеходна пътека обективно винаги създава опасност за пешеходците и другите участници в движението, тъй като пречи на видимостта им и ограничава възможността те да осъществят движението си по безопасен начин. Видно от снимковия материал, автомобилът е бил паркиран по начин, който поставя в опасност участниците в движението, като затруднява видимостта на шофьорите спрямо пресичащите пешеходната пътека, пречи на безопасното преминаване на пешеходците и създава предпоставки за пътно-транспортни произшествия. В съчетание с динамиката на пътния трафик, особено в градски условия, подобно поведение не само нарушава закона, но и поставя в риск живота и здравето на участниците в движението. Що се отнася до доводите на касатора за незаконосъобразност на мярката поради непосочване на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП в протокола, следва само още веднъж да се посочи, че принудителната мярка се разпорежда в устна форма, което обективно изключва възможността да бъде посочена в документ конкретната хипотеза на чл. 171, т. 5, б. б) ЗДвП. Всички останали оплаквания на касатора са извън предмета на правния спор, поради което не следва да бъдат обсъждани. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение са неоснователни. Съдът правилно е установил релевантните по делото факти, направил е въз основа на тях обосновани фактически изводи и правилно е тълкувал и приложил материалния закон. Това прави решението му правилно и съдът следва да го остави в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски пред касационната инстанция. Предвид горното и на основание чл. 143 АПК във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, на Община Бургас юридическото лице, в чиято структура е органът-ответник съгласно чл. 2, ал. 2 от Правилника за организацията и дейността на Общинско предприятие Транспорт , следва да се присъдят разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд