Решение № 15197 от 11.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1590/2019 г.

Решение № 15197 от 11.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1590/2019 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 2259 от 30.11.2018 г., постановено по административно дело № 2658/2018 г., Административен съд – Бургас е: 1) отменил решение № 1040-02-96 от 23.08.2018 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) – Бургас, с което е потвърдено разпореждане № 022-00-375-1 от 16.07.2018 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Бургас, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 54а, ал. 1 от КСО е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на А. Димитров; 2) изпратил преписката на административния орган за произнасяне по заявлението на А. Димитров с вх. № 022-00-375/2.07.2018 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица при изпълнение на указанията, дадени в мотивите на съдебното решение. Така постановеният съдебен акт е оспорен с касационна жалба от директора на ТП на НОИ - Бургас, който твърди наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето от АПК: нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът моли обжалваното решение да се отмени, след което делото да се реши по същество, като се отхвърли жалбата на А. Димитров против оспорения от него административен акт. Ответникът по касация А. Димитров от [населено място] оспорва касационната жалба чрез процесуалния си представител адв. Д. Радева по съображения, изложени в писмено становище, и заявява искане да бъде потвърдено решението на административния съд, както и да му бъдат присъдени сторените от него разноски за производството пред двете съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното с нея съдебно решение, за което предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в 14-дневния преклузивен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която атакуваното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Съгласно чл. 119 от КСО в приложимата редакция. (ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.) решенията на административния съд (по чл. 118 КСО) подлежат на касационно обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс, с изключение на постановените по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 2, буква "е" - за отказ за изплащане на парични обезщетения по глава четвърта или помощи. Паричните обезщетения за безработица са регламентирани в раздел ІІІ на глава четвърта от кодекса (нов - ДВ, бр. 1 от 2002 г., в сила от 1.01.2002 г., предишна глава ІV А - ДВ, бр. 106 от 2013 г., в сила от 1.01.2014 г.). Независимо от това, в чл. 117 от КСО, регламентиращ обжалването по административен ред, а именно правото на жалба пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт срещу разпорежданията за отказ или неправилно определяне, изменяне, спиране и прекратяване на обезщетенията за безработица, е регламентирано отделно в т. 2, б. "б". Разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО е специална по отношение на общата такава на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "е" от КСО, и поради това не попада в изключението по чл. 119 от КСО, касаещо съдебните актове на административните съдилища по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 2, буква "е". Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Като извърши проверка на основание и по реда на чл. 218 от АПК въз основа на фактите, установени от Административен съд - Бургас, съгласно чл. 220 от АПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Фактическата обстановка по казуса е установена правилно от първоинстанционния съд и по същество не е спорна между страните по делото. Със заявление вх. № 022-00-375/02.07.2018 г. до директора на ТП на НОИ А. Г. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица. Последното трудово правоотношение на заявителя с "Бартендър" ЕООД – Айтос е прекратено на 28.06.2018 г. С разпореждане № 022-00-375-1/16.07.2018 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Бургас на основание чл. 54а, ал. 1 от КСО е отказано отпускането на обезщетение за безработица с мотив, че лицето няма осигуряване във фонд "Безработица" за 12 месеца от последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, които са от 28.12.2016 г. до 27.06.2018 г. Установено е, че от 1.11.1999 г. до 10.10.2017 г. Димитров има осигурителен стаж като държавен служител по ЗМВР. Установено е, че със заповед № 8121 К-7339/6.10.2017 г. на министъра на вътрешните работи същият временно е отстранен от длъжност за времето от 10.10.2017 г. до 20.05.2018 г., а със заповед № 8121 К-6147/09.05.2018 г. на министъра на вътрешните работи му е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение. Заповедта е обжалвана пред Върховния административен съд и по жалбата е образувано административно дело № 8320/2018 г. В мотивите на оспореното решение № 1040-02-96/23.08.2018 г. на директора на ТП на НОИ – Бургас, с което е потвърдено разпореждане № 022-00-375-1/16.07.2018 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Бургас, е прието, че не е налице хипотезата на чл. 9, ал. 3, т. 1 от КСО по отношение на временното отстраняване от длъжност за периода от 10.10.2017 г. до 20.05.2018 г., тъй като същото не е незаконно, и този период не се признава за осигурителен стаж. За него няма подадени данни в регистъра на осигурените лица по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО. Установено е също така, че жалбоподателят е ползвал за отпуск за временна неработоспособност от 21.08.2017 г. до 14.02.2018 г. и от 4.06.2018 г. до 18.06.2018 г., според справката за изплатени обезщетения от ДОО, приложена на л. 36. Административният орган е приел, че независимо от обстоятелството, че заявителят има право на парично обезщетение за временна неработоспособност на основание чл. 42, ал. 1 от КСО, то периодът от 10.10.2017 г., когато е отстранен от длъжност, до 14.02.2018 г., през който е бил временно неработоспособен, не се зачита за осигурителен стаж, тъй като не попада в хипотезата на чл. 9, ал. 3, т. 1 от КСО. Административният съд е приел за правилни изводите на директора на ТП на НОИ – Бургас, че периодът на временното отстраняване от длъжност /10.10.2017 г. до 20.05.2018 г. / не може да се зачете за осигурителен стаж, тъй като по отношение на него разпоредбата на чл. 9, ал. 3, т. 1 от КСО е неприложима, но е обосновал извод за материална незаконосъобразност на неговото решение, тъй като противоречи на чл. 54а, ал. 2, т. 2 от КСО, според който за придобиване право на парично обезщетение по ал. 1 се зачита и времето на платените и неплатените отпуски за временна неработоспособност и за бременност и раждане, както и отпуска при осиновяване на дете до 5-годишна възраст. Обжалваното първоинстанционно решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. В чл. 54а, ал. 2 от КСО са регламентирани случаите, при които макар да не са внасяни осигурителни вноски, определени периоди от време се зачитат за придобиване право на парично обезщетение за безработица по ал. 1 и това са: 1. времето на платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете; 2. времето на платените и неплатените отпуски за временна неработоспособност и за бременност и раждане, както и отпуска при осиновяване на дете до 5-годишна възраст; 3. на неплатения отпуск до 30 работни дни през една календарна година; 4. времето, зачетено за осигурителен стаж по законодателството на друга държава на основание на международен договор, по който Република България е страна. Това е така, защото тези периоди от време се зачитат за осигурителен стаж съгласно чл. 9, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от КСО, без да се правят осигурителни вноски или се зачитат за осигурителен стаж по законодателството на друга държава на основание на международен договор, по който Република България е страна. В чл. 9, ал. 3 от КСО са регламентирани случаи, при които лицата не по собствена вина, а незаконно са били лишени от възможността да работят - незаконно недопускане или отстраняване от работа; уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи; незаконно задържане, непредоставяне на подходяща работа на трудоустроено лице, като за всички тях се внасят осигурителни вноски. Времето на оставане без работа по изброените причини се зачита за осигурителен стаж. Настоящият спор е правен и касае периода от 10.10.2017 г. до 14.02.2018 г., когато Димитров е отстранен от длъжност и е бил временно неработоспособен. Той е свързан с въпроса следва ли този период да се зачете за осигурителен стаж на основание чл. 54а, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 9, ал. 2, т. 2 от КСО при положение, че не попада в хипотезата на чл. 9, ал. 3, т. 1 от КСО. Тъй като чл. 9, ал. 2, т. 2 от КСО категорично разпорежда, че дори и да не се правят осигурителни вноски, времето на ползван отпуск за временна неработоспособност се зачита за осигурителен стаж, то в съответствие с него и чл. 54 а, ал. 2, т. 2 от кодекса регламентира, че за придобиване право на парично обезщетение за безработица по ал. 1 се зачита и това време. Следователно, приложението на тази разпоредба не се обуславя от наличието на други положителни или отрицателни предпоставки, вкл. и непризнаването на осигурителен стаж на друго правно основание. Граматическото тълкуване на двете алинеи на чл. 9 – ал. 1 и ал. 2 води до същия извод. Според чл. 9, ал. 2 "за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето", а според ал. 3 "за осигурителен стаж се зачита и времето". От изложеното следва, че периодът от 10.10.2017 г. до 14.02.2018 г. не можеше да се зачете за осигурителен стаж, ако за него лицето не беше ползвало отпуск за временна нетрудоспособност. Като е приел, че периодът от 10.10.2017 г. до 14.02.2018 г. следва да се зачете за осигурителен стаж на основание чл. 9, ал. 2, т. 2 от КСО, независимо от това, че не попада в хипотезата на чл. 9, ал. 3, т. 1 от КСО, и на основание чл. 54а, ал. 2, т. 2 от КСО същият следва да се зачете за придобиване право на парично обезщетение за безработица, административният съд е постановил правилно решение в съответствие с приложимия материален закон, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски за касационното производство, представляващи договорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По искането за присъждане на разноски, направени в първоинстанционното производство, компетентен да се произнесе е административният съд. Ако не е сторил това, то жалбоподателят е следвало да се възползва от процесуалната възможност, регламентирана в чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс, приложима на основание чл. 144 от АПК. На основание § 1, т. 6 от ДР на АПК разноските се поемат от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Съгласно чл. 1, ал. 3 от Закона за фонд "Обществено осигуряване" Националният осигурителен институт е юридическо лице със седалище в София. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение