Решение № 1235 от 5.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5235/2007 г.

Решение № 1235 от 5.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5235/2007 г., V г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218и от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Т. П. Г. и С. П. Г. срещу решение № 642 от 11.06.2007 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, постановено по гр. д. № 1* от 2005 г., с което е отменено решение от 18.03.2003 г. по гр. д. № 31 от 2000 г. на Варненския районен съд, XX състав в частта за отхвърляне на предявения от "В" А. срещу Т. Г. и С. Г. отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) за собственост върху 2/3 ид. ч. от част от имот пл. № 6* по кадастралния план на Западна промишлена зона на гр. В. от 1957 г. и вместо това е постановено решение за уважаване на този иск до пълния му предявен размер и с което е оставено в сила решението на Варненския районен съд в останалата му част за уважаване на иска по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) за 1/3 ид. ч. от имота. В жалбата се твърди, че решението на Варненския окръжен съд е недопустимо и неправилно като постановено при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон- основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "б" и "в" от ГПК (отм.). Съдът си позволил да извърши косвен съдебен контрол не на валидността и допустимостта на административния акт (решение на Поземлена комисия - гр. Варна), а на неговата материална законосъобразност, без затова да е имало изрично искане от страна на ищеца, което било недопустимо и изрично било прогласено в новоприетия ГПК. Ищецът бил навел само два довода за нищожност и неправилност на реституционното решение на касаторите- че в момента на отнемането процесният имот не е представлявал земеделска земя, а е бил отчужден, поради което и реституцията му не можела да бъде извършена по реда на ЗСПЗЗ и съответно, че решението на ПК е постановено от ненадлежен орган и като такова е нищожно и че върху имота има законно построени сгради, поради което е налице изключението, предвидено в нормата на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ. Това били предметните предели на съдебното производство, очертани от исковата молба. Ищецът никога не бил оспорвал правото на ответниците да поискат възстановяване на собствеността, основано на това, че техните праводатели не са били собственици на имота. Такива доводи не били направени, поради което и съдът нямал право да ги обсъжда. Поради това, тъй като с решението бил уважен иск на непредявено основание, то било недопустимо и като такова следвало да се обезсили. На следващо място се твърди, че при постановяване на решението въззивният съд не бил обсъдил представеното от касаторите ново доказателство - удостоверение за наследници на майка им М. П. Т. Освен това, не било взето предвид, че от протокол от 23.03.1949 г. било безспорно установено, че спорният имот бил отнет от бащата, а не от майката на касаторите, поради което поземлената комисия е следвало да възстанови този имот именно на наследниците на П. С. Г., а не на М. Т. В срока по чл. 218г от ГПК (отм.) не е постъпил писмен отговор от ответника по жалбата "В" АД. Върховният касационен съд, състав на пето отделение на гражданска колегия, като взе предвид изложените в жалбата основания за обжалване на решението, счита, че касационната жалба е допустима: Същата е подадена от легитимирана страна, преди изтичане на преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и срещу акт на съда, който съгласно чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. За да уважи предявеният от "В" А. срещу касаторите отрицателен установителен иск за собственост върху реални части от имот пл. № 6* по кадастралния план на Западна промишлена зона на гр. В. от 1957 г., въззивният съд е приел, че решението на Поземлената комисия - гр. Варна, с което на касаторите като наследници на П. С. Г. е бил възстановен този имот, е постановено в нарушение на материалноправните изисквания за издаване на административния акт - процесният имот бил собственост на майката на касаторите М. П. Т., а не на баща им П. С. Г., поради което ПК - гр. Варна не е имала право да го възстановява на наследниците на П. Г. Горепосоченото решение е валидно, допустимо и като краен извод правилно, но по съображения, различни от изложените от въззивния съд: Действително, между страните не е било спорно обстоятелството, че процесният имот пл. № 6* по кадастралния план на гр. В. от 1957 г. е бил собственост на бащата на касаторите П. Г., поради което въззивният съд не е следвало да обсъжда този въпрос. Като е сторил това, съдът е допуснал процесуално нарушение, което обаче не е съществено, тъй като не е довело до постановяване на неправилно решение. Като краен извод правилно е прието от въззивния съд, че касаторите не са собственици на процесния имот на основание решение на ПК-Варна. Действително, касаторите са представили решение на ПК - гр. Варна № 535 от 20.07.1998 г. за възстановяване собствеността върху спорните реални части от имот пл. № 6* по кадастралния план на гр. В. от 1957 г., представляващ преди нива от 4,033 дка в строителните граници на Владиславово-Варна, м. "Дургут", което решение съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС има конститутивно действие относно възникването на правото на собственост върху този имот. Като административен акт, обаче, това решение подлежи на косвен съдебен контрол в настоящото гражданско производство, както относно неговата валидност, така и относно материалната му законосъобразност (в този смисъл е т. 4 от Тълкувателно решение № 6 от 2005 г. на ОСГТК на ВКС). Неоснователно е твърдението на касаторите, че Варненският окръжен съд не е имал право да преценява материалната законосъобразност на този административен акт, тъй като съществувала изричната забрана затова в новия ГПК. Съгласно § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК от 2007 г., настоящото касационно производство се разглежда по реда на отменения ГПК. По реда на отменения ГПК е било разглеждано и решено и делото пред въззивния съд, поради което разпоредбата на чл. 302 от новия ГПК не намира приложение. Ето защо, правилно въззивният съд се е съобразил с. задължителните указания на ОСГТК на ВКС, дадените в т. 4 от Тълкувателно решение № 6 от 2005 г., а не с разпоредбата на чл. 302 от новия ГПК. Осъществявайки косвен съдебен контрол за действителността на решението на ПК - гр. Варна, правилно въззивният съд е стигнал до извод за материална незаконосъобразност на това решение. Още пред първоинстанционния съд ищецът е поддържал довод, че решението на ПК, на което касаторите основават правото си на собственост върху имота, е постановено в нарушение на чл. 10б от ЗСПЗЗ. От събраните по делото доказателства е безспорно установено, че действително е била налице пречка по чл. 10б от ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху този имот: Видно от писмо № 0* от 24.01.1967 г., опис на недвижимите имоти, предадени във владение като собственост на предприятието ДМЗ "В" и записани в счетоводството на това предприятие като основни средства, заповед № Р* от 28.06.1991 г., препис-извлечение от баланса на "В" А. по сметка 201 и акт за държавна собственост № от 29.09.1999 г., целият имот пл. № 6* по кадастралния план на гр. В. от 1957 г. е бил включен в баланса на бившия ДМЗ "В", а впоследствие с. заповед № Р* от 28.06.1991 г. е включен в капитала на преобразуваното "В" АД. Тоест, към датата на реституцията му по реда на ЗСПЗЗ (20.07.1998 г., когато е постановено решение № 535 на ПК - гр. Варна) имот пл. № 6* вече е бил включен в капитала на преобразуваното дружество "В" с държавно участие. Поради това и съгласно разпоредбата на § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП (отм.) и аналогичната разпоредба на § 11 от ДР на ЗПСПК от 2002 г., касаторите имат право да претендират само за обезщетение върху този имот, но не и за реалното му връщане. Този случай е един от случаите, при които се приема, че са осъществени мероприятия по смисъла на чл. 10б от ЗСПЗЗ, които са пречка за реституцията на земеделски имот и дават право само на обезщетение за този имот. В тази хипотеза без значение е дали върху имота са изградени сгради (достатъчно е същия да е включен в капитала на преобразуваното държавно търговско дружество), както и без значение е дали изградените сгради са законни или не. Обстоятелството, че към датата на постановяване на решението на ПК - гр. Варна от 20.07.1998 г., разпоредбата на § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП не е касаела земеделските земи, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ (тези земи са включени едва с изменение на § 6, ал. 6, публ. в ДВ бр. 12 от 12.02.1999 г.) не променя крайния извод на съда за материална незаконосъобразност на административния акт на ПК-гр. Варна, поради следното: Безспорно, към датата на постановяване на решението на ПК-гр. Варна от 20.07.1998 г., в имот пл. № 6* е било осъществено мероприятие (изграждане на държавно предприятие - бивш ДМЗ "В"), което мероприятие само по себе си съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ е пречка за възстановяването на собствеността на този имот по реда на ЗСПЗЗ. Освен това, от заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи от 07.03.2001 г. и от 16.05.2007 г., от акт за държавна собственост № от 25.07.1952 г. и опис на недвижимите имоти на ДМЗ "В" е установено, че от 1953 г. до 1958 г. имотът е бил застроен с общежитие на М. станция на гр. В. (гр. Сталин), а впоследствие на ДМЗ "В", че към 1991 г. върху имота са били построени едноетажни паянтови жилищни сгради, а към настоящия момент в него са изградени складова база и магазин. Тоест, върху реституираната част от имот пл. № 6* има сгради, които по смисъла на § 1в, ал. 1 от ДР на ППЗСПЗЗ представляват строителни дейности и съгласно чл. 10б от ЗСПЗЗ също са пречка за реституция на имота. Правилно е прието за недоказано твърдението на ищеца, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и поради това решението на ПК - гр. Варна било нищожно. По делото са събрани доказателства, че още на 23.03.1948 г. комисия от Варненския народен градски съвет е предложила процесният имот да бъде отчужден за терен на М. станция гр. В.. Не са представени доказателства обаче за отчуждаването на този имот по съответния законов ред - съгласно чл. 101, ал. 3 и 4 от ЗС, с решение на ИК на РНС, с разрешение на МС и съгласувано с Министъра на земеделието и горите (по делото са представени такива решения, но те не касаят бившия имот на наследодателя на касаторите П. С. Г.). Не се установи и отчуждаването да е осъществено до 10.07.1956 г. по реда на чл. 47 от ЗБНМ, действал до 1949 г. или по реда на чл. 39 от ЗПИНМ от 1949 г. (по силата на самия влязъл в сила улично-регулационен план), тъй като не се установи към момента на отнемането му имотът на наследодателя на касаторите да е бил включен в регулация- от заключенията на приетите по делото съдебно- технически експертизи е установено, че първият намерен от вещите лица регулационен план на местността, в която се намира имота, е от 1963 г. Следователно, процесната нива е била отнета неправомерно от собственика й преди внасянето й в ТКЗС (в този смисъл е и представената на стр.248 от гр. д. № 31 от 2000 г. декларация на наследодателя на касаторите П. С. Г. от 04.03.1958 г., в която Г. не е отбелязал да е внасял през 1958 г. в ТКЗС земеделска земя, находяща се в м. "Дургут"). Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от ЗСПЗЗ възстановяването на собствеността върху този имот е следвало да стане по реда на ЗСПЗЗ. Неоснователен е касационният довод за недопустимост на решението, тъй като въззивният съд се бил произнесъл по иск на непредявено основание (приел, че не бащата, а майката на касаторите е била собственик на процесния имот, поради което ПК - гр. Варна не е можела да възстанови правото на собственост върху този имот на наследниците на бащата П. Г.). Основанието на предявения по делото иск по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) е, че ответниците не са собственици на процесния имот на основание решението на ПК - гр. Варна от 1998 г. Като се е произнесъл, че това решение на ПК - гр. Варна е материално незаконосъобразно (макар и по други съображения, различни от твърдените от ищеца) и поради това ответниците не са собственици на процесния имот, въззивният съд се е произнесъл именно по предявения иск и на предявеното основание, поради което решението му е допустимо. Гореизложеното налага извод за правилност на решението на Варненския окръжен съд за уважаване на предявения отрицателен установителен иск за собственост, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.) това решение следва да бъде оставено в сила. Ответникът по жалбата не претендира за направени от него разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на пето отделение на гражданска колегия