Решение № 100 от 6.03.2015 г. на ВКС по н. д. № 52/2015 г.

Решение № 100 от 6.03.2015 г. на ВКС по н. д. № 52/2015 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева Производство пред ВКС е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения К. Т. Д. за възобновяване на ВНОХД № 568/2014 г. на Плевенския окръжен съд и изменение на постановеното по него въззивно решение № 238/22.1.2014 г., с което е било потвърдено осъждането му по присъда № 137/19.06.2014 г. по НОХД № 1366/2014 г. на Плевенския районен съд. С тази присъдата подсъдимият К. Т. Д. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и вр. чл. 29, б. "а" от НК за това, че на 04.11.2013 г., в гр. Д. д., в съучастие като съизвършител с подсъдимия К. В., при условията на опасен рецидив, отнел чужди вещи - меден казан и котел на обща стойност 291 лв. от владението на собственика им П. А., поради което и във вр. с чл. 54, вр. чл. 58а ал. 1 от НК му е било наложено наказание 1 г. и шест месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Уважен е бил предявения от гражданския ищец иск за имуществени вреди в размер 291 лв. В саморъчно изготвеното от осъдения искане, поддържано в с. з. пред ВКС лично от него и назначения му служебен защитник, се твърди, че щетите са били възстановени, но не му била дадена възможност да сключи споразумение. Иска намаляване на наложеното му наказание. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. В последната си дума осъденият моли наказанието да му бъде намалено. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като се вмества в изискуемия по чл. 421, ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. Разгледано по същество обаче, то е НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: От материалите по делото е видно е, че производството пред първата инстанция е било проведено по реда на глава 27 - чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е дал съгласие да не се събират доказателства за тях. Признанието е било отчетено за доказателствено подкрепено, което е обусловило и подхода при определяне на наказанието, а именно прилагането на чл. 58а от НК. Неоснователни са доводите за явната му несправедливост. То е било определено при условията на чл. 58а ал. 1, вр. чл. 54 от НК на 2 години и 4 месеца години лишаване от свобода (при предвиден минимум от 2 години и максимум 10 години), след което е било редуцирано с 1/3, обуславяща окончателния размер от 1 г. и 6 месеца. Индивидуалната тежест на деянието, очертана от неговата специфика, е била добре съпоставена с данните за личността на дееца. Сред тях отегчаващите (с оглед предходните му осъждания извън обуславящите квалификацията за опасен рецидив) са надделявали над смекчаващите, което е било потвърдено и при въззивната проверка. Вярно е, че във въззивното производство другия подсъдим е представил разписка от ищеца, че му е заплатил сумата от 291 лв. (която е подлежала на солидарно възстановяване), но това не повлиява по-различен извод за наказанието на осъдения Д., което в посочения размер е съответно на извършеното и е достатъчно за реализиране на всички цели по чл. 36 от НК. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение