Решение № 11234 от 27.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 295/2015 г.

Решение № 11234 от 27.10.2015 г. на ВАС по адм. д. № 295/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Николай Димитров Димитров, гр. Бургас, ж. к. "Изгрев", бл. 97, ет. 1, ап. 1 срещу Решение № 135 от 14.11.2014 г. на Административен съд, гр. Сливен, постановено по административно дело № 167/2014 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Димитров срещу Акт за установяване на задължения № РА000063 от 19.02.2014 г. на орган по приходите в Община Сливен, с който за периода 1.01.2009 г. - 31.12.2013 г. е установено задължение за данък върху превозно средство - лек автомобил "Трабант", регистрационен № СН 1636 А, в размер на 38, 95 лв. и лихви - 10, 18 лв.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че оспореният акт е издаден на основание чл. 107 и 171, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) като органът не уточнил коя от четирите хипотези на чл. 107 има предвид. Това накърнило правото му на защита. Неприложима счита приетата от съда хипотеза на чл. 107, ал. 3 ДОПК, тъй като актът е издаден на основание писмо на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен. Счита, че данъкът следвало да бъде установен чрез ревизия. Неправилно съдът приложил чл. 58 във вр. с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) като не отчел, че считано от 1.01.2006 г. собствениците на моторни превозни средства със служебно прекратена регистрация не дължат данък. Оспорва решението и в частта за разноските, тъй като по делото не е представен списък на разноските. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения акт.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Местни приходи" в Община Сливен, не взема становище. По делото е постъпило становище от Дирекция "Местни приходи" в Община Сливен, подадено от юрисконсулт Милена Динева, упълномощена да представлява дирекцията. Дирекцията не е била страна в първоинстанционното съдебно производство, а и за нея решението няма сила, тъй като дирекцията е административна структура, която няма права и задължения, които обжалваното решение би могло да засегне. С оглед на това съдът не следва да обсъжда изложеното в становището по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Основателно е възражението на касатора, че с изменението на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ след 1.01.2010 г. не се дължи данък за автомобили с прекратена регистрация като законът не прави разлика между служебно прекратена регистрация и такава, прекратена по искане на собственика. Настоящият казус попада в хипотезата § 3, ал. 3 на Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (Наредба № I-45). Разпоредбата на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ би могла да обоснове извод за обратно действие на нормата, но във всички случаи данък не се дължи след 1.01.2010 г. Съдът като не приложил правилно материалния закон постановил неправилно съдебно решение.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Николай Димитров Димитров бил собственик на лек автомобил, марка "Трабант 601", регистрационен № СН 1636 А, рама № 3329889, дата на регистрация 11.05.1984 г. и дата на промяна - 17.06.1993 г.

1. На 19.02.2014 г. сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен, уведомил с писмо Дирекция "Местни приходи" в Община Сливен за правния статус на регистрацията на моторното превозно средство по т. 1.

1. На 19.02.2014 г. орган по приходите в Община Сливен, издал Акт за установяване на задължения № РА000063, с който приел, че Димитров не декларирал лек автомобил, марка "Трабант 601", регистрационен № СН 1636 А, рама № 3329889, година на производство 1984 г., мощност 19 kw и установил дължимия данък в размер на 38, 95 лв. и лихва - 10, 18 лв.

1. На 10.05.2014 г., с Решение № НОМ-449, директорът на Дирекция "Местни приходи" в Община Сливен, потвърдил Акт за установяване на задължения № РА000063.

1. В хода на съдебното производство били представени:

а) писмо, изх. № 6974 от 11.09.2014 г. на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен, в което е посочено, че регистрационните табели на превозното средство били валидни до 31.05.2006 г. и до датата на изготвяне на писмото собственикът не е прекратил регистрацията;

б) писмо, изх. № 7749 от 9.10.2014 г. . на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен, в което е посочено, че служебното прекратяване на регистрацията на превозните средства, които са с табели, които не отговарят на новия стандарт, касае само табелите и е за служебна информация, като процесното превозно средство е с прекратена регистрация от 18.06.2008 г., като снемането от отчет - прекратяването на регистрацията се извършва съгласно чл. 18 и 18а от Наредба № I-45.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Приел, че актът е издаден на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК във връзка с извършена проверка и констатирана недекларирана от Димитров собственост. Приел за безспорно по делото собствеността на превозното средство, факта, че регистрационните му табели не отговарят на изискванията на действащите стандарти, както и размера на определения данък. Спорът по делото приел, че е досежно приложението на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ.

За периода 1.01.2009 г. - 31.12.2009 г. съдът приел, че не са налице законовите предпоставки за недължимост на данъка - Димитров не бил върнал свидетелството за регистрация на моторното превозно средство и не представил свидетелство за разкомплектоване. За периода 1.01.2010 г. - 31.12.2013 г. съдът приел, че не са налице нормативните предпоставки за прекратяване на регистрацията на процесното превозно средство. Според съда § 3, ал. 3 Наредба № I-45 не следва да се тълкува изолирано и не значи прекратяване на регистрацията по силата на нормативен акт. Прекратяването на регистрацията на моторното превозно средство с табели, които не отговарят на действащия стандарт, става при условията на чл. 18а, ал. 5 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 18, т. 1 и чл. 19, ал. 1 и 4 Наредба № I-45 - писмено заявление на собственика с приложени документ за самоличност и свидетелство за регистрация на моторното превозно средство, и представяне на регистрационните табели. Тези нормативни изисквания съдът приел, че Димитров не изпълнил. Извършеното на 18.06.2008 г. служебно прекратяване на регистрацията приел, че касае само табелите и е за служебна информация.

Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорения акт и за дължимост от Димитров на установения с него данък, поради което отхвърлил жалбата му.

Изводът на съда за дължимостта на данъка за периода 1.01.2009 г. - 31.12.2009 г. е правилен, а изводът му за дължимост на данъка за периода 1.01.2010 г. - 31.12.2013 г. е неправилен.

Порокът, от който касаторът счита, че страда обжалваното решение е противоречие с материалния закон. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок, са относно приетото от съда правно основание за издаване на акта и тълкуването на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ.

Касаторът счита за неправилен извода на съда, че правното основание, на което е издаден оспореният акт, е чл. 107, ал. 3 ДОПК. Този извод не съответствал на посоченото в самия акт. В акта, органът посочил само чл. 107 ДОПК, без да уточни коя от визираните в нормата хипотези е относима.

Видно от оспорения акт същият действително е издаден на основание чл. 107 и 171, ал. 1 ДОПК. Член 171, ал. 1 ДОПК е разпоредбата, която регламентира давността на публичните задължения и безспорно не е правно основание за издаване на акта. Член 107 ДОПК, както сочи и касаторът, има четири алинеи като алинея 3 установява правомощието за издаване на акт за установяване на задължения по декларация. Вярно е, че органът не посочил точно правното основание, на което е издаден акта, както и относимата хипотеза от възможните, уредени в алинея 3, но в самия акт е посочено, че той се издава въз основа на писмо на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен. Следователно, макар и формално органът да не спазил в пълнота изискването за посочване на правното основание за издаване на акта, посочените фактически основания дават възможност на касатора да установи по безспорен начин правното основание на акта и с оглед на това да организира защитата си. Те дават възможност и на съда да извърши контрол за законосъобразност. С оглед на това съдът правилно приел, че не е налице нарушение на изискването за форма на оспорения административен акт.

Касаторът счита за неправилно приетото от съда тълкуване на релевантната норма на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ.

Съдът направил прецизен исторически преглед на релевантната разпоредба и правилно установил, че за процесния период тя има различно съдържание. За периода 1.01.2009 г. - 31.12.2009 г. съдът правилно установил елементите на фактическия състав, при наличието на които не се дължи данък. Законодателят изисква превозното средство да не се ползва като този факт надлежно се удостоверява с връщане на свидетелството за регистрация и представяне на свидетелство за разкомплектоване до края на предходната година. От доказателствата по делото е безспорно, че до края на 2008 г. касаторът не е сезирал органа и не е представил исканите документи.

Поради това изводът на съда за дължимост на установения с оспорения акт данък за 2009 г. е правилен, съответен на приложимия материален закон и на доказателствата по делото.

Както правилно сочи съдът от 1.01.2010 г. е в сила нова редакция на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ. Съгласно посоченото в разпоредбата за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. Съдът правилно преценил употребения от законодателя израз "прекратяване на регистрацията за движение" в контекста на специалния закон - чл. 143, ал. 6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), и на подзаконовата нормативна уредба - чл. 18 и 18а и § 3, ал. 3 от Наредба № I-45. Правилно също така установил фактическия състав на чл. 18а и 18б от Наредба № I-45, при наличието на който се извършва служебно или по искане на собственика прекратяване на регистрацията. Съдът обаче неправилно тълкувал § 3, ал. 3 от Наредба № I-45 и връзката му с чл. 58, ал. 4 ЗМДТ, както и самият чл. 58, ал. 4 ЗМДТ.

Разпоредбата на § 3, ал. 3 от Наредба № I-45 сочи, че считано от 01.06.2006 г. служебно се прекратява регистрацията на всички превозни средства с табели с регистрационен номер, които не отговарят на изискванията на българските стандарти БДС 15980 и БДС ISO 7591. Следователно с тази преходна разпоредба законодателят създал правно основание за служебно прекратяване на регистрацията на превозните средства извън посочените в чл. 18б от Наредба № I-45. Това правно основание има еднократно действие и поради това законодателят не го включил в основния текст на чл. 18б от Наредба № I-45, а го поставил в преходните и заключителни разпоредби на наредбата. Инициативата за прекратяване на регистрацията е служебна, а правните последици от прекратяването са еднакви с правните последици от прекратяването на регистрацията по реда на чл. 18, т. 1 и 2 от Наредбата № I-45. Законодателят не е установил правен резултат за служебното прекратяване по реда на § 3, ал. 3 различен от този на служебното прекратяване, извършено по реда на чл. 18б. С оглед на това не съответства на материалноправната норма приетото от съда и сочено в писмото на началника на сектор "Пътна полиция" в областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен, че извършеното по реда на § 3, ал. 3 прекратяване на регистрацията "касае само табелите и е за служебна информация".

Вярно е, че чл. 143, ал. 6 ЗДвП регламентира "снемане от отчет на регистрирано пътно превозно средство", а § 3, ал. 3 от Наредба № I-45 регламентира "прекратяване на регистрацията" на превозното средство, но наредбата е приета на основание чл. 140, ал. 2 ЗДвП, който регламентира правомощието на министъра на вътрешните работи да издаде наредба именно за реда за регистриране на моторни превозни средства. Наредбата не регламентира снемането от отчет на регистрирано пътно превозно средство. В позитивното право няма друга разпоредба, освен чл. 143, ал. 6 ЗДвП и друг акт, които да регламентират снемането от отчет. Вярно е обаче, че съгласно § 2 ЗДвП снетите от отчет пътни превозни средства се считат за отпадъци по смисъла на § 1, т. 17 от Закона за управление на отпадъците. Без нарочна разпоредба пътните превозни средства с прекратена регистрация не би следвало да се третират като отпадък по смисъла на Закона за управление на отпадъците, което показва, че би могло и да е налице определена разлика в регламентираните процедури по чл. 143, ал. 6 ЗДвП и § 3, ал. 3, съответно чл. 18, т. 1 и 2 от Наредба № I-45, но релевантното за процесния случай е, че разпоредбата на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ обвързва правните последици на неплащане на данък не със снемането от отчет по смисъла на чл. 143, ал. 6 ЗДвП, а с прекратяването на регистрацията. Наред с това чл. 58, ал. 4 ЗМДТ не прави каквато и да било разлика във връзка с инициативата, по която е извършено прекратяването и правното основание, на което то е извършено. За пораждането на правото на недължимост на данъка е достатъчен обективният факт на прекратена регистрация.

От доказателствата по делото е безспорно, че табелите с регистрационен номер на автомобила на касатора не отговарят на изискванията на българските стандарти БДС 15980 и БДС ISO 7591. Безспорно е също, че процесния автомобил е с прекратена регистрация считано от 1.06.2006 г., съгласно § 3, ал. 3 от Наредба № I-45, или от 18.06.2008 г., съгласно посоченото от началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Сливен. Независимо от разликата в датата на прекратяване на регистрацията за предмета на спора е важно, че към 1.01.2010 г., когато влиза в сила изменението на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ, моторното превозно средство е било с прекратена регистрация. По делото няма доказателства процесното превозно средство да е излязло от употреба моторно превозно средство, за което в нормативен акт е предвидено задължение за предаване за разкомплектоване, поради което за настъпване на правните последици - недължимост на данък, не е необходимо представянето на удостоверение за предаване на превозното средство за разкомплектоване.

Видно от изложеното моторното превозно средство на касатора е необлагаемо с данък превозни средства, тъй като отговаря на единственото изискване на чл. 58, ал. 4 ЗМДТ - да е с прекратена регистрация. Това прави извода на съда за законосъобразност на оспорения акт, с който на касатора са установени данъчни задължения за периода 1.01.2010 г. - 31.12.2013 г. неправилен, постановен в нарушение на материалния закон. Съдът следва да отмени решението в тази част и вместо него да постанови друго, с което да отмени Акт за установяване на задължения № РА000063 от 19.02.2014 г. на орган по приходите в Община Сливен в частта, с която на Димитров за периода 1.01.2010 г. - 31.12.2013 г. са установени задължения за данък върху превозни средства в размер на 31, 16 лв. и лихви за забава в размер на 6, 47 лв. В останалата част - за установените задължения за периода 1.01.2009 г. - 31.12.2009 г. в размер на 7, 79 лв. и лихви - 3, 71 лв., решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора съдът следва да отмени съдебното решение и в частта за разноските като присъди на органа разноски, съразмерно на оставена в сила част от оспорения акт. Видно от доказателствата по делото органът в първоинстанционното съдебно производство поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение и съдът присъдил такова в размер на 300, 00 лв., определени на основание чл. 8, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и в съответствие с Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 5/2009 г.

При установени с оспорения акт задължения в размер на 49, 13 лв. и оставени в сила задължения в размер на 11, 50 лв. (задължение 7, 79 лв. и лихви - 3, 71 лв.) съдът определя по компенсация дължимите на ответника разноски в размер на 70, 22 лв. В частта над 70, 22 лв. съдът следва да отмени решението в частта за разноските. Касаторът прави възражение за недължимост на разноските поради непредставяне на списък по смисъла на чл. 80 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Това възражение е неоснователно, тъй като непредставянето на списък на разноските е правопогасяващ правото на изменение на разноските факт, но не е правопогасяващ факт за правото на разноски. За настоящата инстанция ответникът не е поискал присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им. Присъждане на разноски не е поискал и касаторът, поради което съдът също не дължи произнасяне.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд