Решение № 8181 от 3.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3161/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от Председателя на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/, чрез процесуалния му представител юрисконсулт М. Кръстева, срещу решение 698/14.02.2024 г., постановено по адм. дело 46/2024 г. по описа на Административен съд Хасково, в частта с което е отменено Решение 22077 от 18.12.2023 г. на Председателя на ДАБ. Релевирани са доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с приложимия материален закон касационни отменителни основания по чл. 209, т.3 от АПК. Претендира се отмяната му в обжалваната част. Ответникът О. А. М. Б., гражданин на Сирия, чрез процесуалния си представител адвокат Чанкова в писмен отговор, заявява, че съдебното решение в оспорената част е правилно, законосъобразно и мотивирано. Представителят на Върховната прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба Върховният административен съд, трето отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на О. А. М. Б., гражданин на Сирия, срещу решение 22077/18.12.2023 г. на Председателя на ДАБ, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 9 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, на чужденеца е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, в т.ч. писмо рег. М-25822/04.12.2023 г. по регистъра на ДАНС, издадено от директора на специализирана дирекция "М"-ДАНС. По данни от приобщените доказателства, административният съд приема за установена следната, възприета и от касационния състав фактическа обстановка: Във връзка с молба на сирийския гражданин на 28.08.2023 г. за предоставяне на международна закрила, е образуваното производство пред ДАБ, в хода на което при условията на чл. 58, ал. 10 ЗУБ е получено писмо от ДАНС, че възразява срещу предоставянето на международна закрила в Република България на О. М. Б., тъй като разполага с информация, отразена в справка рег. RB202001-001-03/Т-6-6091/24.11.2023 г., че лицето представлява заплаха за националната сигурност. Цитираната в писмото на ДАНС справка обаче не е част от административната преписка по издаване на акта на заместник председателя на ДАБ, нито е приобщена към доказателствения материал по делото. След получаване на становището на ДАНС, заместник председателят на ДАБ е издал атакувания отказ, по мотиви, че независимо, че спрямо сирийския гражданин са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут при условията на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, отрицателното становище на ДАНС го задължава да откаже да предостави международна закрила на чужденеца. При тази фактическа установеност, за да отмени като незаконосъобразно решението на председателя на ДАБ и да върне преписката на органа за ново разглеждане на молбата за предоставяне на международна закрила, след като изясни всички релевантни за случая факти и обстоятелства. Административният съд приема, че оспореният акт противоречи на решение от 22.09.2022 г., постановено от Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/ по дело С-159/21, тъй като отказът на органа да предостави на сирийския гражданин хуманитарна закрила е обусловен единствено от даденото от ДАНС, немотивирано становище. Решението е правилно. Настоящият състав приема за правилен оспореният съдебен акт. Не са налице сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговата отмяна. Според постоянната практика на СЕС принципът на предимство на правото на Европейския съюз /ЕС, Съюза/ утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки. Този принцип задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните съюзни норми, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези норми на тяхната територия. Позоваването от държава членка на разпоредби на националното право, включително и конституционни, не би могло да засегне единството и ефективността на правото на ЕС, защото действието на принципа на предимство на съюзното право обвързва всички органи на дадена държава членка, без националните разпоредби да могат да са пречка за това /справка - решение от 23.11.2021 г. на СЕС по дело С-564/19, т. 78 и т. 79/. В логиката на изложеното до тук е и схващането, неотклонно застъпвано в практиката на СЕС, че когато националната правна уредба не може да се тълкува в съответствие с изискванията на правото на ЕС, принципът на предимство на правото на Съюза изисква националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на съюзното право, да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива да остави без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната им отмяна по законодателен или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията /справка - решение от 18.01.2022 г. на СЕС по дело С-261/20, т. 30/. Неизменна част от правото на Съюза, неминуемо ползваща се с предимство пред националното законодателство, е и практиката на СЕС, в частност - с оглед данните по настоящото дело, постановените от Съда решения /заключения/ по отправени от националните юрисдикции на държавите членки, преюдициални запитвания, в предвиденото в чл. 267 от Договора за функциониране на ЕС /ДФЕС/, производство. Още в ранната практика на СЕС е прието, че преюдициалните заключения се ползват със задължителна сила на тълкуваното нещо, която важи безусловно спрямо всички национални съдилища на всички държави членки. Анализът на изтъкнатите принципни постулати, ценени в контекста на данните по делото и сходството на последните с фактите, установени в главното производство по дело С-159/21 на СЕС, обосновават извод за правилността на формирания от административния съд извод за незаконосъобразността на оспорения индивидуален административен акт поради противоречието му с постановеното по същото дело на СЕС, решение от 22.09.2022 г., а оттам - и за неоснователността на касационната жалба. Правилно при формиране на правните си изводи административният съд е отчел даденото в заключението на СЕС по дело С-159/21, тълкуване на относимите към правния спор разпоредби от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/ и Директива 2011/95/ЕС от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанец или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/, въведени в българското законодателство чрез разпоредбите на ЗУБ. Според възприетото от СЕС в решението му по дело С-159/21, чл. 4, § 1 и § 2, чл. 10, § 2 и § 3, чл. 11, § 2 и чл. 45, § 3 от Директива 2013/32 във връзка с чл. 14, § 4, б. а и чл. 17, § 1, б. г от Директива 2011/95 не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато органи със специализирани функции /какъвто орган безспорно е ДАНС/, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнеме предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. Според мотивите на Съда в горепосоченото решение, единствено решаващият орган, /който според чл. 2, б. "е" от Директива 2013/32 е всеки квазисъдебен или административен орган в държавата членка, компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила, както и да вземе решение като първа инстанция по такива случаи, тоест по аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 1 и чл. 52 ЗУБ - председателят или заместник председателят на ДАБ/, под съдебен контрол, е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95, едва след която да приеме решение. Този орган не може надлежно просто да приведе в действие решение, прието от друг орган, което е задължително за него по силата на национална правна уредба, и само на това основание да откаже да предостави субсидиарна закрила или да отнеме предоставената по-рано международна закрила. Напротив, решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и като я вземе предвид, самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен. Решаващият орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отказ от предоставяне на хуманитарна закрила или до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобен отказ или отнемане. С оглед на самите функции на решаващия орган, значението на информацията, предоставена от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност и нейната относимост към целите на решението за предоставяне на международна закрила, е необходимо да бъдат свободно преценявани от решаващия орган, който няма как да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, издадено от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, на база оценка, чиято фактическа основа не му е известена. Следователно, ценена в контекста на изложеното, безспорната установеност по делото, че на чужденеца е отказан хуманитарен статут /независимо от установеното от органа наличие на предпоставките за предоставяне на такъв статут/, само заради изразеното от ДАНС отрицателно становище, при това без овластеният за вземане на решение относно предоставянето на този статут орган, да е извършил самостоятелна и собствена преценка на релевантните за случая факти, дали повод на ДАНС да възрази срещу предоставянето на международна закрила на сирийския гражданин /обективирани в справка рег. RB202001-001-03/Т-6-6091/24.11.2023 г., която не е приобщена към преписката/, налага правилно формирания от административния съд извод, че оспореният административен акт е несъответен на решението на СЕС по дело С-159/21 г. и даденото с него тълкуване, в т.ч. на разпоредбата на чл. 17, § 1, б. г от Директива 2011/95 /почти дословно възпроизведена в чл. 12, ал. 2, т. 4 ЗУБ и съгласно която гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата членка, в която се намира/. Затова, обосновано и в съответствие с принципа за предимство на правото на Съюза, въз основа само на констатираното противоречие на атакувания акт с преюдициалното решение и констатираното сходство в установените по двете дела факти, административният съд е постановил правилен резултат, обжалван пред касационната инстанция. За изчерпателност следва да се посочи, че при новото произнасяне по молбата за международна закрила на сирийския гражданин, административният орган следва да съобрази и даденото от СЕС тълкуване в решението му от 22.09.2022 г. по дело С-159/21 г., на чл. 23, § 1, ал. 2 от Директива 2013/32. Според мотивите на СЕС, макар посочената разпоредба от директивата да разрешава на държавите членки, по-специално когато националната сигурност го налага, да не предоставят на съответното лице пряк достъп до цялото му досие, тази разпоредба не може, без да се нарушат принципа на ефективност, правото на добра администрация и правото на ефективни правни средства за защита, да се тълкува в смисъл, че допуска компетентните органи да поставят това лице в положение, при което нито то, нито правният му съветник, биха били в състояние да се запознаят надлежно, евентуално в рамките на специална процедура, с която трябва да се защити националната сигурност, със същественото съдържание на данните от важно значение, приложени към това досие. Правото на защита на заинтересованото лице не е гарантирано в достатъчна степен от възможността на компетентната юрисдикция да има достъп до досието, защото тази възможност не може да замести достъпа на търсещото закрила лице или на съветника му до информацията, приложена към това досие, или поне до съдържанието по същество на мотивите, на които се основава приетото спрямо него решение. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е правилно, и при липсата на установени други негови пороци, представляващи касационни основания по чл. 209 АПК, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора своевременно заявената претенция на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски е неоснователна. Ответникът не претендира разноски, поради което и съдът не присъжда такива с настоящото решение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение,