Решение № 8429 от 21.8.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба от А. Стоилова против решение 5942 от 21.10.2021 г., постановено по адм. дело 5428/2021 г. по описа на Административен съд София-град, в частта, с която е отхвърлена претенцията и за лихва за забава върху сумата от 10 000 лв. за периода от 15.09.2013 г. до 30.07.2014 г. Твърди, че незаконосъобразните действия са били прекратени в деня на издаване на заповедта за задържане и поради това лихвата за забава тече от 15.09.2013 г. Моли в тази част да бъде отменено решението и да се уважи искането й. Касационна жалба срещу осъдителната част на решението е подадена от СДВР. В нея се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение в тази част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът не е анализирал задълбочено доказателствата по делото-нито показанията на разпитаните свидетели, нито данните за здравословното състояние на ищцата. Прави се възражение, че за твърдяното в исковата молба нарушение на чл. 3 от Конвенцията вече има присъдено обезщетение и това обезщетение покрива изцяло причинените й вреди. Иска се да бъде отменено решението в обжалваната му част и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба на СДВР е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Така постановеното решение е правилно в осъдителната част по отношение на основателността и доказаността на исковата претенция, и е неправилно в частта с която е определен периода за който е присъдена законната лихва. Неоснователни са касационните оплаквания за необоснованост на изводите на съда за незаконосъобразните действия на служителите на МВР. Касационната жалба на А. Стоилова е основателна. В правната доктрина и съдебна практика е последователно застъпено становището, че присъждането на законната лихва върху съдебно предявено парично вземане следва да е от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане. Върховният административен съд трето отделение, в настоящия състав намира, че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими. Производството пред АССГ е образувано по искова молба, предявена от А. Стоилова срещу СДВР за присъждане на обезщетение от 2000 лв., за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразната и отменена заповед за задържане 2172 от 15.09.2013 г., както и за обезщетение от 10 000 лв. за неимуществени вреди от незаконосъобразните действия и бездействия на служители на 1 РУ на МВР. Претендира се и лихва от началото на деликта до окончателното изплащане. С обжалваното решение Административният съд е осъдил Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ да заплати на А. Стоилова сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразната и отменената заповед за задържане 2172 от 15.09.2013 г., ведно със законната лихва от 31.07.2014 г., както и да заплати на ищцата сумата от 10 000 лв. , обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразните действия и бездействия на служители на 1 РУ на МВР на 15.09.2013 г. около 5 ч., на [улица]на паркинга на 01 РУ-МВР, изразяващи се в нанасяне на удари по тялото на Стоилова, ведно със законната лихва от влизане в сила на решението до окончателното изплащане. Отхвърлена е претенцията на Стоилова за заплащане на лихва върху сумата от 10 000 лв. за периода от 15.09.2013 г. до 30.07.2014 г. Съдът е изложил мотиви, че исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди в размер от 2000 лв. от незаконното задържане със заповед 2172 /15.09.2013 г. е изцяло доказана поради наличието на законовите предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. За да уважи иска за неимуществени вреди, съдът се е позовал на показанията на разпитаните свидетели и на заключенията на двете съдебно-медицински експертизи, които установили настъпването на [състояние]. Съдът не е приел за доказано възражението на ответника за съпричиняване на вредите. Въз основа на доказателствата съдът е приел, че служители на ответника са извършили действия, причинили телесна повреда на ищцата, както и наличието на бездействия от страна на други двама полицейски служители, които не са предотвратили ситуацията и са допуснали на 15.09.2013 г. около 5 ч. на [улица]пред паркинга на 01 РУ на Стоилова да бъдат нанесени удари в глава и ухото, които са довели до трайни поражения върху слуха й и до емоционалната й потиснатост. С оглед интензитета на вредите, съдът е определил обезщетение в размер от 10 000 лв. По направеното възражение от ответника за получено обезщетение за същите вреди в производство пред Европейския съд по права на човека, съдът е приел, че няма идентичност между вредите по присъденото и претендираното обезщетение. Посочил е, че обезщетението пред ЕСПЧ включва разноски и такси, както и материални вреди. Според съда, обезщетението, което се търси по реда на ЗОДОВ е за вредите, които действията на органите и задържането са причинили на ищцата, а не за нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС, където е различен механизмът на определяне на обезщетението, както и целите му. Съдът е приел, че изплатеното обезщетение от 5500 евро е за две групи нарушения: за нечовешко третиране /а не състоянието на ищцата, следствие на това/ и за неефективно разследване. Нарушаването на чл. 3 от ЕКПЧОС е достатъчно основание да се включи репарационния механизъм, без да се търсят конкретни вреди и причинна връзка. Поради това съдът е приел, че изплатеното обезщетение не е идентично и не лишава ищцата от правен интерес да търси обезщетение за вреди в настоящото производство. От фактическа страна по делото е установено, че на 15.09.2013 г. около 5 часа, минавайки покрай паркираните автомобили на 01 РУП А. Стоилова, придружена от едно момче, започнали да ги ритат, а минавайки покрай миниван Фолксваген момчето дръпнало и счупило задната чистачка. Към двамата се насочили полицейски служители. Единият поискал документ за самоличност на момчето и го попитал какво прави. Момчето замахнало с чистачката към полицейския служител.Той блокирал ръката на момчето и се опитал да я извие зад гърба му, като в този момент момичето, по късно установено като Стоилова, започнало да дърпа служителя за ръката и яката. Той й разпоредил да преустанови това свое действие, обяснявайки й че няма какво да пречи на полицейския орган да изпълни задълженията си. Стоилова не преустановила агресивното си поведение и го наричала с обидни изрази. Друг полицейски служител също се опитал да я отстрани от колегата си, но това не му се удало, а Стоилова продължила да обижда и него. Тогава той извил ръката й и я завел в Районното управление. Със заповед за задържане на лице рег. 2172 от 15.09.2013 г., издадена от полицейски орган при 01 РУ - СДВР А. Стоилова е била задържана. Заповедта е отменена като незаконосъобразна с решение 1749 от 18.03.2014 г. по адм. дело 10103/2013 г. на АССГ. От съдебно медицинско удостоверение 260.9/2013 г., издадено от УМБАЛ Александровска ЕАД от 15.09.2013 г., по отношение на А. Стоилова се установяват [заличен текст],[заличен текст], [заличен текст], [заличен текст], които са получени в резултат действието на тъпи предмети. Приложен е и амбулаторен лист за [заличен текст] и за диагноза [диагноза]. Постановеното решение е недопустимо. Видно от данните по делото, ищцата е подала жалба до ЕСПЧ, вх. 19636/16 г. от 28 март 2016 г. с твърдения за нарушение по чл. 3 от Конвенцията, за това че и се е наложило да понесе лошо отношение по време на спор с полицията в нощта на 14 срещу 15 септември 2013 г. С едностранна декларация на съда от 23.03.2017 г. Българското правителство признава нарушението на чл. 3 от Конвенцията при полицейския арест на ищцата, както и поради липсата на ефективно следствие по нейните твърдения. Правителството се е съгласило да изплати сумата от 5500 евро, като разумно обезщетение за всички материални и морални вреди, както и разноските и таксите по делото. Видно от едностранната декларация - формуляр за отговор, ищцата е приела предложеното обезщетение. Видно от решение от 13.06.2017 г. на Европейския съд по правата на човека, поради постигнатото споразумение на основание чл. 39 от Конвенцията, жалбата е заличена. Съгласно чл. 3 от ЕКЗПЧОС никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание. Действително, в решението на ЕСПЧ не е посочен периода и вредите, за които е присъдено обезщетение, но то касае нарушение на чл. 3 от Конвенцията за същия инцидент на 14.09 срещу 15.09.2013 г. и за вредите от лошото отношение по време на спор с полицията , както е заявила в жалбата си Стоилова. Настоящата инстанция намира за неоснователни изложените от административния съд доводи, че вредите, предмет на настоящото производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, са различни от вреди, чието обезщетяване е поискано от ЕСПЧ. Понятията нечовешко и унизително отношение включват, както незаконосъобразно задържане на лицето, така и незаконосъобразните действия на полицейските служители, причинили физически и морални вреди на ищцата, така и незаконосъобразните бездействия на полицейските служители, които само са наблюдавали инцидента на 15.09.2013 г. Фактът, че механизмът на установяване на вредите и определяне на обезщетението, са различни, не водят до извод, че и причинените на ищцата вреди, са различни. Основанията за претенциите й пред българския съд, и пред ЕСПЧ са едни и същи-незаконосъобразен акт, незаконосъобразни действия и бездействия на полицейски служители, които са довели до нечовешко и унизително отношение спрямо А. Стоилова. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, отговорност за тези незаконосъобазни актове и действия носи държавата, заплащайки обезщетение на пострадалото лице. Това е сторила Българската държава и в производството пред ЕСПЧ, където е признала основателността на претенцията на Стоилова и е заплатила обезщетение от 5500 евро. Наличието на осъдително решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС и във връзка с това е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени, води до недопустимост на иска за обезщетяване на същите вреди, за същия период пред националния съд. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, съгласно която този закон не се прилага, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение. С оглед на това обжалваните решения-основно и решението за поправка на очевидна фактическа грешка, следва да бъдат обезсилени като недопустими и производството по делото да бъде прекратено. На касационния жалбоподател не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, поради това че исковата молба е подадена преди приемането на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,