Решение № 6539 от 15.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2587/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ПИРИН ТУРС 2002“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, чрез процесуален представител, срещу Решение № 40427/03.12.2025 г., постановено по адм. дело № 5917/2025 г. по описа на Административен съд - София - град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу решение № 000030-3744/08.05.2025 г. на изпълнителния директор на Националната агенция за приходите /НАП/, с което е оставено без уважение искането на „ПИРИН ТУРС 2002“ ЕООД с вх. № М-26-П-740/18.09.2024 г. за изплащане на лихва в размер на 20 314.73 /двадесет хиляди триста и четиринадесет лева и седемдесет и три стотинки/ лв. по възстановена и обявена за недължимо платена сума за държавна такса общо в размер на 100 000 лева. Касационният жалбоподател поддържа в касационната жалба, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Иска същото да бъде отменено. Ответникът по касационната жалба – изпълнителният директор на НАП, чрез процесуален представител, в писмен отговор оспорва същата, като неоснователна, респективно иска да бъде отхвърлена, а обжалваното решение – оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение като в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско такова. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, административният съд е приел, че оспореното пред него решение е издадено от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, при спазване на изискванията за съдържание и при липса на нарушения на административно производствените правила. Съдът е посочил, че за надплатената такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ липсва възможност за прилагане на ДОПК, тъй като чл. 92, ал. 4 вр. ал. 1 ЗХ препраща към ДОПК само относно възстановяването и прихващането на недължимо платени такси по чл. 30, ал. 3 и ал. 4 ЗХ, като е изложил доводи относно възможността на претендиране на сумата по исков ред, тъй като законната лихва се явява имуществена вреда от отменен индивидуален административен акт по съдебен ред. С оглед приетото, АССГ е отхвърлил оспорването и е осъдил дружеството да заплати сторените от насрещната страна разноски за юрисконсултско възнаграждение. Така постановеното решение е правилно. Правилна е преценката на съда, че е оспореното пред него решение е издадено от компетентен орган. Доколкото искането на заявителя е свързано с претендирана лихва за забава върху по – късно възстановена недължимо внесена държавна такса по чл.30, ал.6 ЗХ, то правилна е преценката на АС, че компетентният да се произнесе орган е изпълнителният директор на НАП. АС правилно е посочил законовите текстове, възлагащи на изпълнителния директор на НАП държавния надзор в областта на хазарта и хазартните игри и решаването на въпросите по искания, свързани с издаването и поддържането на лицензи, един от които е дължимостта на държавната такса по чл. 30, ал. 6 ЗХ. Напълно се споделят изводите на първоинстанционния съд, че за таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ липсва препращане към ДОПК, за разлика от другите изрично посочени такси в чл. 92 ЗХ. Последната съдържа изчерпателно изброяване за кои вземания е приложим този ред, а именно за недължимо платени такси по чл. 30, ал. 3 и ал. 4 от ЗХ, годишни такси за социално отговорно поведение и лихви върху тях, имуществени санкции и глоби по ЗХ, които се прихващат или възстановяват по реда на ДОПК. Безспорно таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, съответно и претендираната лихва върху нея, не попадат в обхвата на чл. 128, ал. 1 ДОПК относно вземанията, за които може да се иска прихващане или възстановяване по реда на ДОПК. Съгласно посочената разпоредба това са недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от НАП. Както е посочил АССГ, таксата по чл. 30, ал. 6 ЗХ няма характер нито на данък, нито на осигурителна вноска, нито на глоба или имуществена санкция, нито на сума, за която специалния закон постановява възстановяване по реда на ДОПК, съответно не е налице приложимост на чл. 129, ал. 6 ДОПК, предвиждащ че недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължителни осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна. С оглед изхода на спора няма правна възможност за присъждане на претендираните от касатора разноски. На ответника по касация следва да бъдат присъдени такива за юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВАС, в размер на 102,26 евро на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 144 от АПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, платимо от касатора. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, Пето отделение