Решение № 5493 от 27.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2121/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Й., гражданин на Република Турция, чрез пълномощника му адв. Хаджиев, против решение 22130 от 04.11.2024г., постановено по адм. дело 7056/2024г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. Й. срещу отказ рег. ОDR24001480V от 25.06.2024 г., издаден от завеждащ "Консулска служба" в Генералното консулство на Република България в гр. Одрин, Република Турция, за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, тип D. В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд за мотивираност на акта. Счита, че оспорваният отказ е издаден без да е изследвано, дали с него ще се наруши правото на личен и семеен живот на чужденеца. Поддържа, че е налице нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), гарантиращ основното право на личен живот, което не е абсолютно, но което може да се ограничава, само когато е предвидено в закон и е необходимо за защитата на националната сигурност и икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Изтъква, че такава преценка не е била извършена, което опорочава издадения административен акт. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество, с което да бъде отменен отказът за издаване на виза за дългосрочно пребиваване тип D. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът Завеждащ консулската служба в Генералното консулство на Република България в гр. Одрин, Република Турция, не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на М. Й., гражданин на Република Турция, срещу отказ рег. ОDR24001480V от 25.06.2024 г., издаден от завеждащ "Консулска служба" в Генералното консулство на Република България в гр. Одрин, Република Турция за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, тип D. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата, като е приел, че оспорваният отказ е постановен от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. Счел е, че е налице предвиденото в чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ материалноправно основание за отказ за издаване на виза на чужденец, тъй като по делото е безспорно установено, че М. Й. е бил осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода и не е реабилитиран. Решаващият съд подробно е разгледал и оплакванията на жалбоподателя за нарушено право на личен и семеен живот, гарантирано от чл. 8 КЗПЧ, и мотивирано ги е отхвърлил като неоснователни, приемайки, че в случая намесата на държавата в личния и семейния му живот е допустима и пропорционална. Обжалваното решение е правилно. Съдът е изяснил релевантните за правния спор фактически обстоятелства, като е направил законосъобразни изводи, за които е изложил подробни съображения. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че издаденият административен акт не е мотивиран. Оспореният отказ е обективиран върху стандартен формуляр за уведомление и обосновка на отказ за издаване на виза, анулиране или отмяна на виза и съдържа реквизитите по Приложение 7 към чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР). Отбелязано е правното основание за отказ чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, като правната норма е възпроизведена и словом. Отказът е мотивиран с наличието на влязла в сила осъдителна присъда срещу чужденеца за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода. Конкретни данни в тази насока се съдържат в приложено по делото писмо рег. Пд-31-2488/16.04.2024г. от ТД на ДАНС Пловдив, изготвено по повод на постъпилото за съгласуване заявление от турския гражданин за издаване на виза тип D, в което е посочено, че лицето има присъда за извършено умишлено престъпление, постановена от Районен съд Пловдив, потвърдена от Окръжен съд Пловдив, което кореспондира с хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Същите данни са изнесени и в писмо УРИ 5386р-1486/14.03.2024г. от сектор Миграция при ОД на МВР Пловдив, изготвено във връзка със съгласуване на искането за издаване на виза тип D, с което е изразено становище да се откаже издаване на виза на основание чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, тъй като лицето е осъдено с влязла в сила присъда, като са цитирани съдебните актове, постановени от Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив. Посочените писма ведно с формуляра, обективиращ отказ за издаване на виза вид D, са представени по делото като част от административната преписка по издаване на административния акт, и съдържат фактическите основания за постановения отказ. Законосъобразни са изводите на решаващия съд, че оспореният отказ е издаден в съответствие с приложимите материалноправни норми. Условията и редът, при които чужденците могат да влизат, да пребивават и да напускат Република България, са регламентирани в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Едно от изискванията за влизане в страната на чужденец, който не е гражданин на ЕС, е да притежава виза, какъвто е настоящият случай. Видовете визи, посочени в чл. 9а ЗЧРБ, се издават от дипломатическите и консулските представителства на Република България чл. 9г ЗЧРБ и чл. 10, ал. 1 НУРИВОВР. В разпоредбите на чл. 10, ал. 1, т. 1-26 ЗЧРБ са регламентирани фактически основания, при наличие на които компетентните органи са овластени да откажат издаване на виза или влизане в страната на чужденец. Целта на въведения разрешителен режим по отношение на влизането и пребиваването в РБ на чужденци граждани на трети страни, е свързана преди всичко с националната сигурност. Процесният отказ е постановен на основание чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, като съдът обосновано е приел, че е осъществена хипотезата на сочената правна норма. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ е налице основание за отказ за издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато същият е осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода, освен ако не е реабилитиран. От приетите по делото доказателства е установено по безспорен начин, че жалбоподателят има присъда за извършено престъпление с 206/15.08.2019г. на Районен съд Пловдив, потвърдена с решение 260000/04.01.2021г. на Окръжен съд Пловдив, влязла в сила на 21.01.2021г. Наличието на осъдителна присъда за умишлено престъпление, безспорно представлява основание за отказ за издаване на виза в хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че решаващият съд не е направил преценка на приложението на чл. 8, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Оспорващият е твърдял, че с постановения отказ е нарушено правото му на личен и семеен живот, гарантирано от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, тъй като имал сключен граждански брак с българска гражданка и имал дете от този брак. Първоинстанционният съд подробно е обсъдил тези оплаквания, като мотивирано ги е отхвърлил. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Както правилно е посочил решаващият съд, за всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Обосновано в тази връзка съдът е приел, че в случая безспорно държавата се намесва в правото на семеен живот на заявителя, но тази намеса е предвидена в закона чл. 26, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, и преследва легитимна цел, а именно да се попречи на чужденци, осъждани за умишлени престъпления на територията на Република България, да се установят в нея за продължително време, което би създало опасност от накърняване на обществения ред и националната сигурност. Решаващият съд точно е посочил, че според практиката на ЕСПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Във връзка с горното, съдът е разгледал въпроса дали намесата в семейния живот на заявителя съответства на належаща обществена нужда и по-специално дали е пропорционална на преследваната легитимна цел, за да се приеме, че е необходима в едно демократично общество, като е стигнал до обоснован извод, че при засягането на тези основни човешки права не е нарушен принципа на пропорционалност. Изложените от първоинстанционния съд мотиви се споделят изцяло от настоящия състав, като обосновани и законосъобразни, и които с оглед възможността по чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, не е необходимо да бъдат възпроизвеждани в настоящото изложение. В обобщение следва да се посочи, че основната причина, поради която жалбоподателят твърди нарушение на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, е обстоятелството, че има сключен граждански брак с българска гражданка. Правото на семеен живот, прогласено от чл. 8, § 1 ЕКПЧ, обаче не гарантира правото на съпрузите да пребивават на територията на определена държава. Не може да се приеме, че отказът за издаване на виза на жалбоподателя ограничава несъразмерно правото му на семеен живот с българската гражданка и детето им, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за наличие на пречки семейството да живее на територията на Република Турция. В разглеждания случай не се създават непреодолими пречки за осъществяване на връзки между съпрузите, още повече по делото няма данни, а и не се твърди спрямо жалбоподателя да е налице забрана за влизане на територията на Република България, следователно той също може да посещава съпругата си. В този смисъл е и практиката на ЕСПЧ във вр. с чл. 2, пар. 1 от Протокол 4 - решението на ЕСПЧ от 28 ноември 1996 г. по делото Ahmut v. the Netherlands, § 71 - правото на зачитане на семейния живот (чл. 8) не гарантира по общ начин правото да се избира най-подходящото място, на което да се води семеен живот. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,