Решение № 2318 от 23.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12433/2015 г.

Решение № 2318 от 23.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12433/2015 г., V о., докладчик председателят Марина Михайлова Производството по делото е образувано на основание чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ по касационна жалба на Л. В. Х. от град П. против решение № 543/23.09.2015 г., постановено по адм. дело № 518/2015 г. по описа на Административен съд П.. Оплакванията в касационната жалба са за неправилност на решението, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - директорът на Областна дирекция на МВР - П., чрез процесуалния си представител е депозирал писмен отговор за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е ОСНОВАТЕЛНА. С оспореното решение АС П. е отхвърлил жалбата на Л. В. Х. с искане за прогласяване нищожност на заповед рег. № 215/11.09.1990 г. на директора на РДВР П.. Установено е по делото, че със заповедта, предмет на оспорване, Христосков е уволнен от заеманата от него длъжност "младши автоконтрольор" в отдел КАТ при Регионална дирекция на вътрешните работи - П., на основание чл. 36, ал. 1, т. 5 от Закона за народната милиция /ЗНМ -отм./ Като мотиви в заповедта е посочено че: "На 30.06.1990 г. жалбоподателят е внесъл от ГФР за 3 200 марки лек автомобил "Пежо", за което е депозирал декларация от западногермански гражданин, от която е видно, че в ГФР е получил марките, необходими закупуване на автомобила и се задължава да върне в България равностойността им в български левове. Тази уговорка касаела трансфер на валута и е престъпление по чл. 250 от НК. Освен това старшина Христосков последователно е заявил, че е загубил митническите декларации, и че по невнимание близките му са повредили задграничния му паспорт, с което е попречено на предварителната проверка по случая. Тези обстоятелства заедно с противоречивите и неискрени показания на Христосков визират качества, несъвместими за служител на органите на НМ. Поради това и на основание чл. 36, ал. 1, т. 5 от 3НМ старшина Л. В. Х. е уволнен, за деяния несъвместими с оставането на служба, а материалите от предварителната проверка по случая са изпратени на Окръжна военна прокуратура гр. П. по компетентност". жалбоподателят е напуснал длъжността, която е заемал в Народната милиция на 10.09.1990 г. Установено е също така, че образуваното срещу Л. Х. наказателно производство за трансфер на валута е било прекратено с постановление за прекратяване на наказателно производство от 12.10.1990 г. на зам. окръжен военен прокурор при Окръжна военна прокуратура гр. П.. В мотивите на посоченото постановление е записано следното: "През м. юли 1990 г. старшина Христосков по законоустановения ред е отпътувал за ФРГ и посетил родителите на свой приятел в Щутгард. С. E. познавали Христосков като приятел на сина им в България и му подарили употребяван лек автомобил "Пежо 551 А". Същият се завърнал с автомобила в страната, декларирал го на митницата в Калотина, а в отговор на дарствения жест поканил немското семейство да му гостува през следващите сезони. С горното старшина Христосков не е нарушил разпоредбите на чл. 12 ЗСВЦВК и "наказателното производство по чл. 250, ал. 1 от НК следва да се прекрати". При така приетите и обсъдени по делото доказателства, първоинстанционният съд е обосновал правни изводи за действителност на оспорената пред него заповед, поради това, че е издадена от компетентен орган, както и че не страда от такива тежки пороци, които да доведат до нейната нищожност. Касационната инстанция намира така постановеното решение за неправилно. Правилно АС е приел, че във всички случаи, при оспорване на акт с искане за прогласяване на нищожност, трябва да се докаже пред съда, че е налице засягане или предстоящо засягане на права или законни интереси, като правният интерес следва да е правомерен, личен и обоснован, както и да е налице към момента на предявяване на претенцията пред съда. Тази преценка се прави от съда за всеки конкретен казус и по отношение на всеки от оспорващите. В този смисъл, съдът правилно счита, че установените и описани по-горе факти в конкретния случай, доказват наличието на правен интерес от оспорването на заповедта, към момента на подаване на жалбата, независимо от продължителния период от време, който е преминал от издаването й. Освен това обосновано съдът е приел, че процесната заповед представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК към момента на съдебното й оспорване и с нея са засегнати права и законни интереси от административноправен характер на жалбоподателя и за него и понастоящем е налице личен и пряк интерес да иска нейното прогласяване за нищожна, тъй като при евентуално уважаване на жалбата му, би имал право на обезщетение за претърпени вреди, и на следващо място това би се отразило за признаване на трудов стаж за определен период след уволнението му, какъвто ще е необходим да доказва при бъдещо придобиване право на пенсия за стаж и възраст. Неправилни обаче са изводите, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, предвид липсата на доказателства относно нейния издател. Действително жалбоподателят не е направил изрично позоваване на този порок на заповедта, но съдът е извършил служебно проверка за материалната компетентност на органа, нейн издател и е приел, че тя е постановена от компетентен орган, независимо, че представените по делото копия на заповедта не носят подпис. По делото са представени няколко копия от заповед рег. № 215/11.09.1990 г. на директора на РДВР П.. Всички копия за заверени, но на нито едно копие не е налице подпис на директора на РДВР, чието име е отразено като "Б. С.". С писмо рег. № 312000-7037/17.07.2015 г. директорът на ОДМВР П. е заявил, че в дирекцията не разполагат с екземпляр от заповедта, върху който да е положен подпис на издателя й. Наличните екземпляри са само с "п". Към момента на издаване на заповедта директор на РДВР П. е бил Б. П. С., посочен като автор на заповедта. Разпоредбата на чл. 146 от АПК регламентира основанията за законосъобразност на административните актове и в т. 1 като такова е липса на компетентност. Компетентността на административния орган представлява кръга въпроси от сферата на изпълнителната власт, които той е едновременно овластен и задължен да решава. Административните органи могат да действат само въз основа на закона и в рамките на правомощията си, а актовете и действията им извън тях са винаги нищожни и не пораждат правни последици. Във всички случаи, в които компетентността на административния орган не произтича от закона, а почива на наличието и на друго обстоятелство /напр. делегация/, то следва да бъде доказано. След като жалбоподателят е оспорил компетентността на административния орган, в тежест на последния е да докаже, че издателя на акта е имал компетентност на издаде същият. В действащият към датата на издаване на оспорената заповед Закон за националната полиция /заглавието изменено ДВ бр. 57/1991 г./ не са уредени въпросите относно компетентността на органите на полицията, които могат да налагат дисциплинарни наказания. Видно от приложената по делото заповед № К-1374/26.03.1990 г. на министъра на вътрешните работи подполковник Б. П. С. е бил преназначен за директор на РДВР П.. При липса на законово определена компетентност относно органа, който е оправомощен да издаде оспорената заповед и при липса на доказателства, че директора на РДВР П. е упълномощен от министъра на вътрешните работи, както и при липсата на подпис на лицето, посочено като издател на заповедта, тя страда от порока нищожност и не поражда правни последици. Поради това настоящата инстанция счита, че решението на АС като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по съществото на спора, с което оспорената заповед да бъде прогласена за нищожна. Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция и направеното искане от пълномощника на касатора, административният орган следва да бъде осъден да заплати разноски по делото за двете инстанции в размер на 1015 лева, от които 15 лева заплатени държавни такси и 1000 лева адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение