Решение № 73 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 6099/2013 г.

Решение № 73 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 6099/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Албена Здравкова Генчева, гр. Велико Търново, ул. "Проф. Илия Янулов", № 3Г, срещу решение № 146 от 25.03.2013 г. на Административен съд, гр. Велико Търново, постановено по административно дело № 33/2013 г. С обжалваното решение съдът отхвърлил жалба на Генчева срещу принудителна административна мярка - принудително преместване на паркирано пътно превозно средство, наложена на 29.11.2012 г. от полицейски орган - младши автоконтрольор в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Велико Търново. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита за неправилен извода на съда, че пътното превозно средство е било паркирано в нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Съдът не отчел, че доказателствата по делото установяват, че превозното средство е паркирано най-вдясно по посока на движението, успоредно на остта на пътя и в съответствие с чл. 94, ал. 3 ЗДвП. Счита, че органът не е установил коя от хипотезите на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП е налице и не е ангажирал доказателства за осъществяването им. Счита също, че по делото не са налице доказателства досежно приетото от съда: двупосочност на улицата, на която е паркиран автомобилът; паркирането му в активната лента за движение и създаването на опасност за останалите участници в движението, за извършваните строителни работи в обхвата на улицата; за създаването на опасност с оглед наличието на кръстовище. Сочи, че ако паркирането или престоя в процесния участък е потенциално опасно и/или затруднява движението, компетентните органи биха регулирали движението със съответен пътен знак. Сочи също, че доказателствената тежест е на органа, а той не е извършил доказване, поради което няма основание да се приеме нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Представя списък на разноските. Касаторът се представлява от адв. Лиляна Владова, Адвокатска колегия гр. Велико Търново. Ответникът по касационната жалба - младши автоконтрольор в сектор в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Велико Търново, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния закон. При доказано нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП законосъобразно е наложена принудителната административна мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че на 29.11.2012 г., в 9,55 часа, лек автомобил марка "Мицубиши Паджеро Спорт", с регистрационен № ВТ 7474 ВН, управляван от Албена Генчева, бил паркиран на ул. "Дондуков" в гр. Велико Търново. Улицата е двупосочна, в централната градска част, като автомобилът бил паркиран в активната лента за движение по начин, който създава опасност за останалите участници в движението - били са принудени да заобикалят паркирания автомобил като навлизат в насрещната лента за движение и така са затруднявали възможността за навлизането на пътни превозни средства по улицата. Непосредствено преди мястото, където бил паркиран автомобилът, се намирало обособено място за паркиране. Съдът приел, че факта на нарушението бил удостоверен с констативен протокол № 5099 от 29.11.2012 г. и фотоснимки от мястото на паркиране. Младши автоконтрольор в сектор "Пътна полиция", наложил устно, на основание чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП, принудителна административна мярка принудително преместване на пътно превозно средство без знанието на водача. За наложената мярка съставил докладна записка, в която било посочено нарушение на чл. 98, ал. 1 ЗДвП. Мярката била изпълнена, автомобилът репатриран и за последвалото му отговорно пазене на Ганчева бил издаден фискален бон. Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената мярка е издадена от компетентен орган, в допустимата от закона устна форма, при изложени в придружително писмо фактически и правни основания, което с оглед на устната форма на акта е допустимо. Приел, че паркирането Генчева направила в съответствие с чл. 94, ал. 3 ЗДвП, но в нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, което се доказва от снимковия материал. Приел, че снимковият материал по делото доказва паркирането на превозното средство по начин, който обективно препятства разминаването на пътните превозни средства. Позовал се на ноторния факт за извършване на строителни работи в централната част на града, в т.ч. и процесната улица, който допълнително утежнява пътната установка в процесния участък и ограничава възможностите за паркиране. Приел, че паркирането в близост до важно градско кръстовище на особено оживена улица още повече затруднява движението и създава опасност за останалите участници в движението. Приел, че поведението на касатора е нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, който дерогира общото правило за паркиране, предвидено в чл. 94, ал. 2 ЗДвП, като поставя допълнително изискване към водачите да не пречат и да не създават опасност за останалите пътни превозни средства. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорената принудителна административна мярка и отхвърлил обжалването. Този извод на съда е правилен. При така установените по делото факти и с оглед на доводите на касатора за твърдяните отменителни основания по делото е безспорно, че мярката е наложена от компетентен орган. Спорът по делото е досежно формирането на вътрешното убеждение на съда относно релевантните за спора юридически факти, т.е. за обосноваността на неговите изводи. Касаторът не оспорва фактите по делото, а изводът на съда на основата на тези факти - че те осъществяват юридическите факти, визирани в хипотезата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП и поради това правят законосъобразно налагането на принудителната административна мярка. Касаторът не сочи конкретни доводи в подкрепа на твърдяното съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 210, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 218, ал. 1 АПК съдът не следва да обсъжда това отменително основание. Касаторът не сочи конкретни доводи и за твърдяното нарушение на материалния закон - чл. 98, ал. 1, т. 1 и чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП, но съдът, с оглед на чл. 218, ал. 2 АПК е длъжен да извърши служебно проверка за съответствието на решението с материалния закон. Доводите на касатора за необоснованост на съдебното решение се свеждат до деклариране на липса на доказателства за релевантните за налагане на мярката юридически факти. Мотиви, защо касаторът счита, че представените по делото доказателства не установяват приетото от съда нарушение на Закона за движение по пътищата, касаторът не сочи. Единствено изброява визираните в хипотезата на чл. 98, ал. 1, т. 1 и на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП юридически факти и твърди, че не са доказани от органа. Това твърдение на касатора е неоснователно. Видно от приетите и подробно обсъдени от съда доказателства, за да приеме, че наложената принудителната административна мярка е законосъобразна, съдът направил прецизна и задълбочена преценка на доказателствата по делото и въз основа на нея правилно приел, че с начина, по който касаторът паркирал превозното средство на процесната дата и място, е нарушил правилото на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Съдът подробно анализирал неоспорените по делото доказателства и на тяхна основа направил обоснован извод, че процесният автомобил е бил паркиран в съответствие с изискванията на чл. 94, ал. 3 ЗДвП - възможно най-вдясно на платното за движение по посока на движението и успоредно на оста на пътя. Но доказателствата по делото - многобройният и ясен снимков материал, установяват безспорно, както приел и съдът, че макар и паркиран в съответствие с правилото на чл. 94, ал. 3 ЗДвП, автомобилът е на място, където създава опасност и е пречка за движение на другите участници в движението, т.е. той е паркиран в нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Неоснователни са доводите на касатора, че липсват доказателства, съответно от наличните не може да се направи извод, за двупосочността на улицата, за извършването на строителни работи, за създаването на опасност с оглед на наличието на кръстовище. Снимковият материал безспорно установява двупосочност на движението по процесната улица, наличието на кръстовище в непосредствена близост до мястото на паркиране, както и създаването на опасност за останалите участници в движението. Не са налице никакви грешки на съда при формиране на вътрешното му убеждение, които се състоят в несъответствие между неговите изводи за фактите и ненормираните от закона изисквания за истинност на тези изводи. Съдът не е нарушил правилата на логическото мислене като от доказателствата по делото е направил отразения в мотивите му извод за фактите по делото. Неоснователно е твърдението на касатора, че съдът при преценката на фактите не съобразил, че ако паркирането на процесното място би създавало опасност и би било пречка за движението компетентните органи биха сложили задължително забранителен знак. Логиката на касатора, ако бъде проведена до край, би лишила от смисъл разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, тъй като никога не би съществувала хипотеза, в която забраната за престой или паркиране би зависила от преценката на водача. Законът за движение по пътищата, поради многото фактори, които трябва конкретно да бъдат съобразени от водачите на превозни средства, за да се гарантира безопасността на участниците в движението, използва активно именно този подход - поставя като мярка за поведение крайният резултат, а не дефинира конкретно поведение (виж чл. 20, ал. 1 ЗДВП). Видно от изложеното твърдяната от касатора неправилност на съдебното решение поради необоснованост е неоснователна. Съдът правилно формирал вътрешното си убеждение досежно релевантните за предмета на спора факти. При така установените факти съдът правилно приложил и материалния закон. Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието, на които законодателят е дал право на компетентните органи да налагат принудителна административна мярка преместване на пътното превозно средство без знанието на собственика. Първата е, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението. И третата, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Съдът като установил релевантните за предмета на спора факти правилно ги подвел под приложимата правна норма и в частност нейната втора хипотеза. Поради това неоснователен е доводът на касатора за необходимостта от наличието в случая на специален знак, който предупреждава за принудителното преместване на паркирано превозно средство. Във втората хипотеза на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП това изискване не е относимо. Като подвел фактите под вярната правна норма съдът направил обоснован извод за законосъобразност на наложената принудителна административна мярка. С оглед на горното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Съдът след като установил релевантните факти, направил въз основа на тях обосновани фактически изводи и правилно приложил материалния закон, поради което решението му е правилно. При извършената служебно, на основание чл. 218, ал. 2 АПК, проверка на валидността и допустимостта на съдебното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед на изхода от делото съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на разноски. Ответникът не е поискал присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд