Решение № 72 от 22.05.2019 г. на ВКС по н. д. № 279/2019 г.

ВКСIII наказателно отделение22.05.2019 г.докладчик т Кети Маркова

Диспозитив

ВЪЗОБНОВЯВА НОХД № 1825/2012 г., по описа на Районен съд- гр. Варна, 13 наказателен състав, ОТМЕНЯВА постановената по същото дело присъда № 430 от 19.09.2012 г., като ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане- на досъдебното производство, от стадия на разследването. ОПРЕДЕЛЯ по отношение на искателя Г. Н. Г. от [населено място], мярка за неотклонение "задържане под стража", на основание чл. 423, ал. 4 НПК. Решението не подлежи на обжалване.

Мотиви

Решение № 72 от 22.05.2019 г. на ВКС по н. д. № 279/2019 г., III н. о., НК, докладчик председателят Кети Маркова Производството е по чл. 423, ал. 1 НПК, образувано по искане на задочно осъдения Г. Н. Г., от [населено място], депозирано чрез защитник- адв. В. В. и допълнено лично, за възобновяване на НОХД № 1825/2012 г., по описа на Районен съд- гр. Варна, 13 наказателен състав, отменяване на постановената по същото дело влязла в сила присъда № 430 от 19.09.2012 г. и връщане на делото за ново разглеждане. В искането се изтъква, че наказателното производство, завършило с атакуваната влязла в сила присъда, е било проведено изцяло по реда на чл. 269, ал. 3, т. 1 НПК- в условията на задочно производство, тъй като подсъдимият не е бил намерен на посочените от него адреси поради отсъствието си от страната. Искателят, лично и чрез своя редовно упълномощен защитник, поддържа искането по изложените в него съображения, със заявеното искане. Изтъква, че не е знаел за разглеждането на делото от районния съд, поради което не е участвал в наказателното производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че искането на осъдения е допустимо и основателно, тъй като същият не е участвал в процесуалните действия по делото. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в искането, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 425, вр. чл. 423 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С атакуваната присъда Районният съд- гр. Варна, 13 наказателен състав е признал подсъдимия Г. Н. Г., от [населено място], за виновен в извършено от него престъпление, квалифицирано по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4, предл. 2 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, което наказание е постановил да се изтърпи при строг първоначален режим. Със същата присъда подсъдимият Е. Г. В., от [населено място], е признат за виновен и осъден за престъпление със същата правна квалификация- на една година и шест месеца лишаване от свобода при строг първоначален режим. Присъдени са разноски, възложени в тежест на подсъдимите. Искането за възобновяване е процесуално допустимо- депозирано е от легитимирано лице, по смисъла на чл. 423, ал. 1 НПК и в установения срок. Макар присъдата, чиято отмяна по реда на възобновяването се иска, да е постановена на 19.09.2012 г., а искането за възобновяване е депозирано пред първоинстанционния съд на 26.02.2019 г., по делото няма данни, въз основа на които да се направи извод, че осъденият е знаел за присъдата в един по- ранен момент от датата на неговото задържане в /населено място/, Федерална република Германия на 30.12.2018 г., въз основа на издадената ЕЗА от 19.12.2013 г. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че искането е направено в срока по чл. 423, ал. 1 НПК. Разгледано по същество, е основателно. Съображенията за това са следните: Присъдата не е била обжалвана и протестирана, поради което същата е влязла в сила, при условията на чл. 412, ал. 2, т. 3 НПК. Прегледът на релевантните данни по делото показва, че срещу осъдения Г. на 26.12.2010 г. е започнало досъдебно производство за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, предл. 2, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, което се счита за образувано със съставянето на протокола за първото действие по разследването- в случая оглед на местопроизшествие, на основание чл. 212, ал. 2 НПК. На същата дата, както и впоследствие на 23.01.2011 г., са снети обяснения от Г.. На 26.10.2010 г. осъденият е предал на разследващ полицай при Трето РУ гр. Варна вещи, подробно описани в надлежно съставения протокол за доброволно предаване, предмет на първото инкриминирано деяние, както и средства за осъществяването му. Въпреки всички положени усилия и предприети действия, вкл. изискване на информация и издирвателни мероприятия, по време на досъдебното разследване местонахождението му не е могло да бъде открито. Последното е станало причина привличането на Г. в качеството на обвиняем на 21.02.2012 г. да се проведе в негово отсъствие, задочно, на основание чл. 269, ал. 3, т. 4, б. "а" НПК, с участието на назначения му от разследващия орган служебен защитник. С постановлението мярка за неотклонение по отношение на същия не е била взета. На същата дата е предявено разследването отново на служебния защитник на осъдения- адв. В. С.. В съдебната фаза на процеса Г. също не е участвал. Положените и от първостепенния съд усилия той да бъде открит и призован, включително и с обявяването му за общодържавно издирване, отново не са дали резултат. Поради това на подсъдимия не е бил връчен препис от обвинителния акт. Делото е разгледано при условията на чл. 269, ал. 3, т. 2 НПК, отново с участието на назначения от фазата на досъдебното производство служебен защитник. От всичко казано до тук става ясно, че съдебната фаза на процеса е приключила с постановяването на атакуваната присъда, изцяло без участието на осъдения. Нормата на чл. 423, ал. 1 НПК регламентира в кумулативна даденост предпоставките за уважаване на искането за възобновяване на наказателно дело на задочно осъдено лице, а именно: депозирането му в шестмесечен срок, считано от узнаване на влязлата в сила присъда или от фактическото предаване от друга държава на Република България, и осъденият да не е участвал в наказателното производство. В конкретния случай искането е основателно и следва да бъде уважено, тъй като не са налице изключенията, предвидени в изр. 2 на чл. 423, ал. 1 НПК- на осъденото лице не е било предявено обвинението в досъдебното производство, а отсъствието му от самото начало на разследването, продължило и в съдебната фаза на процеса, е станало причина и процедурата по чл. 247б, ал. 1 НПК да не може да бъде изпълнена от първоинстанционния съд. Различно би било положението ако по собствена воля, знаейки за воденото срещу него наказателно производство, деецът се е отклонил и е препятствал провеждането му, въпреки стриктно съблюдаваните от органите по ръководство и решаване на делото в съответните фази на наказателния процес процедури, включително тези, гарантиращи упражняването на собствените му процесуални права. В тези случаи той не би могъл да се ползва от благоприятния за себе си резултат от приложението на института на възобновяване на наказателното дело, регламентиран с нормата на чл. 423 НПК. Както беше изтъкнато, осъденият изобщо не е бил уведомен по предвидения в НПК ред, че срещу него се води наказателно производство- от самото му начало в досъдебната фаза до приключване на съдебното производство. За постановената срещу него осъдителна присъда Г. е узнал едва когато е бил задържан във Федерална република Германия въз основа на ЕЗА и предаден на българските власти за изпълнение на наложеното с нея наказание лишаване от свобода. При тези данни, искането на осъдения Г. Г. е основателно, което налага възобновяване на наказателното дело, свързаната с това отмяна на влезлия в сила съдебен акт, и връщане на делото за ново разглеждане от стадия, когато е започнало задочното производство- чл. 425, ал. 2 НПК. В конкретния случай делото следва да се върне на досъдебното производство, в стадия на разследването. Предвид решението си за възобновяване на наказателното дело, на основание чл. 423, ал. 4 НПК, настоящата инстанция следва да се произнесе и по мярката за неотклонение на осъденото лице, каквато до настоящия момент спрямо него не е била взета. Като съобрази, че към настоящия момент Г. изтърпява наказанието си по влязлата в сила присъда, обстоятелствата по чл. 56, ал. 3 НПК, кумулативно с целите на мерките по чл. 57 НПК, а именно степента на обществена опасност на деянието и дееца, включително, че последният е осъждан многократно, ВКС прие, че е налице реален риск от укриване и извършване на престъпление. Това налага по отношение на искателя да бъде определена най- тежката мярка за неотклонение- "задържане под стража", която единствена би могла да обезпечи регламентираните от закона цели и законосъобразното протичане и приключване на наказателното производство срещу него. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 и ал. 2, вр. чл. 423 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Цитирани разпоредби

5