Решение № 13705 от 4.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3743/2020 г.

от 30.05.2019 г. на Главния архитект на район "Тракия" при община Пловдив за издаване на удостоверение за търпимост на строежи – сгради с идентификатори № 56784.540.1385. 1, 56784.540.13. 1, 56784.540.13. 2 и 56784.540.1222. 1. С решението жалбоподателят е осъден да заплати разноските по делото. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение, поради нарушения на материалния закон и такива на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че е неправилен извода на съда, че сградите не са търпими строежи, за които може да се издаде удостоверение за търпимост, тъй като не са предвидени за запазване по действащия плот. Твърди и че след като сградите са отразени в акт за държавна собственост (АДС), то те са търпими строежи по действащите градоустройствени планове, действали към момента на извършването им, което ги прави търпими по смисъла на § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ. Твърди и че не са събрани всички относими доказателства, тъй като са установени липси на действалия към 1973 г. подробен устройствен план (ПУП), а съдът необосновано се е позовал на този от 1977 г. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя отказа за издаване на удостоверение за търпимост. Претендира разноски. Ответникът Главният архитект на район "Тракия" при община Пловдив не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна – адресат на оспореното решение и срещу акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. За да постанови оспореното решение Административен съд – гр. Пловдив е приел, че оспореният пред него отказ за издаване на удостоверение за търпимост на 4 броя сгради, посочени с кадастрални идентификатори по действащата кадастрална карта, е законосъобразен като краен резултат. За да стигне до този извод е приел, че по делото са представени доказателства за собственост на процесните сгради от жалбоподателя, като досежно собствеността на предходните собственици е представен и АДС № 224 от 24.07.1987 г. Посочил е, че наличието на акт за държавна собственост в предходен период и включването на сградите в него, както и факта, че същите въз основа на АДС са били предмет на приватизационна сделки, не могат да обосноват извод за законност или търпимост на сградите. Приел е, че АДС не е документ удостоверяващ законност или търпимост на строежите. Приел е, че от събраните по делото доказателства безспорно не се установява наличие на строителни книжа за сградите, както и че същите са недопустими съгласно сегадействащия застроителен и регулационен план на местността от 2016 г., тъй като сгради с идентификатори № 56784.540.13. 1 и 56784.540.13. 2 попадат в улица, сграда идентификатор № 56784.50.1222. 1 попада в УПИ I – зеленина, а сграда с идентификатор № 56784.540.1385. 1 попада в УПИ IV – за обществено обслужване с предвидено застрояване без запазване. Приел е и че сградите не са били допустими по разпоредбите по устройство на територията и по плановете, действали към момента на изграждането им, като за такъв момент е приел 1987 г., като е посочил, че това е момента към който като отразени в АДС № 224 от 24.07.1987 г. те са съществували. Приел е, че от доказателствата се установява, че към този момент са били действащи ПУП от 1973 г. и негово изменение от 1977 г., тъй като по тези планове сградите попадат - за сградата имот идентификатор № 56784.540.1385 – в територия, за която няма отреден УПИ, но със записано отреждане за разсадник, а сградите в имоти идентификатори № 56784.540.1222 и 56784.540.13 в територии отредени за улици. посочил е, че спорните сгради попадат извън отредения по плановете от 1973 г. и 1977 г. парцел за Окръжно пътно управление, на който са били предоставени за управление сградите, преди приватизацията. Поради това е достигнал до извод, че спорните сгради не са били допустими по плановете и правилата за устройство на територията, действали и към момента на извършването им. В оспореното решение съдът е посочил, че според приетата по делото СТЕ и вещото лице строежи от вида на процесните са се разрешавали по отделен правилник издаван от Министерство на обществените сгради и благоустройството, като са се изработвали генерални планове на цялата площадка на държавното предприятие и спорните сгради, построени през 1948 г. с идентификатори с крайни цифри № 1222. 1, № 13. 1 и № 13. 2, както и сградата № 1385. 1, най – вероятно са били допустими по нормите действали към онзи момент. Съдът обаче въпреки това установяване на СТЕ е приел, че не може да се събере като доказателство генералния план, но дори и да се събере, то пак сградите ще са недопустими по § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ, тъй като се установявало, че сградите въобще не попадат в очертанията на отредения за държавно предприятие (Окръжно пътно управление) имот. По тези мотиви съдът е отхвърлил оспорването. Решението е неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Правилно съдът е определил, че релевантните факти досежно установяването на търпимост или не на строежите по § 16, ал. 1 от ДР на ЗУТ са най – напред годината на извършване на строежите, на второ място съответстват ли те на предвижданията на ПУП, действали към момента на извършването им или по сегадействащите и дали е бил допустим по нормите по устройство на територията, действали към момента на извършване на строежите или по сегадействащите. Във връзка с така правилно определни релевантни към спора факти и обстоятелства, съдът не е изпълнил задължението си да установи същите, както и да събере съответно даказателства за установяването им. Видно от приетата по делото СТЕ, както и от представените писмени доказателства АДС № 224 от 24.07.1987 г. е, че се установява, че спорните сгради са изградени към 1948 г. В противоречие със събраните по делото доказателства съдът не е възприел този период на извършване на строежите, а е приел за релевантна датата на издаване на АДС, а именно, че спорните сгради са съществували към 1987 г. Законовата норма обаче не изисква установяване на факта към кой момент е установено съществуване на сградите (в случаите, когато това не индикация за момента на извършването им), а установяване на момента на извършване на сградите. В случая този момент се установява от писмените доказателства по делото – 1948 г. – като съдът в противоречие с доказателствата не е приел този момент. Посоченото, че не може да се приеме допустимост на сградите и към този момент, тъй като те попадат извън очертанията на отредения за държавно предприятие имот, е неправилно, тъй като преценката за попадане на сградите извън отредения за държавното предприятие – Окръжно пътно управление – имот съдът плави въз основа на подробните устройствени планове, одобрени със заповед от 1973 г., изменен със заповед от 1977 г., но не и съобразно релевантния момент и действалия план към 1948 г., който въобще не е събран като доказателство по делото. От приетата и неоспорена по делото СТЕ се установява, че спорните сгради – три от тях, а именно с идентификатори № 56784.540.1222. 1 и № 56784.540.13. 1 и № 56784.540.13. 2, които са описани като две в АДС от 24.07.1987 г. са построени през 1948 г., а четвъртата с идентификатор № 56784.540.1385. 1 през 1977 г. Към момента, за който е налице неоспоримо писмено доказателства за момента на извършване на трите сгради – 1948 г. е бил в сила и е действал Закона за благоустройство на населените места в Царство България , отменен с приемането през 1949 г. на Закона за планово изграждане на населените места. От СТЕ освен това се установява, че към момента на изграждане на три от постройките, такива постройки са се разрешавали въз основа на правилник, издаден от министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството, въз основа на одобрени генерални планове за площадките на държавните предприятие, на каквато площадка са се намирали сградите към момента на изграждането им, като това се установява от запис в АДС № 224 от 24.07.1987 г., а именно, че същите са се намирали на площадката на Окръжен пътен комбинат – гр. Пловдив. Във връзка с тези установявания и безспорни писмени доказателства досежно годината на извършване на строежа на постройките – три от тях през 1948 г., а една – 1977 г., съдът най – напред не е определил правилно времевият период, към който следва да установи допустимостта на строежите и съответствието им в действащите планове по това време, както и съответствието им на нормите по устройство на територията по това време. Преценка досежно съответствието с тези норми, а именно нормите по Закона за благоустройство на населените места в Царство България липсват и другите относими разпоредби по устройство на територията. Следва да се посочи и че при постановяване на решението съдът не е събрал всички относими към спора писмени доказателства, като въпреки индицията, че има план – генерален план за площадката на държавното предприятие, на която са изградени сградите, съдът не е положил усилия да издири същия. Вещото лице в СТЕ е посочило и къде евентуално може да се съхранява този план, а именно в архива на бившето Окръжно пътно управление (Окръжен пътен комбинат). Същият би могъл да се съхранява и в регионалните отдели на държавния архив или в архива за планове на община Пловдив. Въпреки наличието на инция за съществуващ план, съдът не е издирил същия, не е поставил и допълнителна задача на вещото лице в тази връзка и не е указал и на страните, че не сочат доказателства в тази връзка. Предвид изложеното оспореното решение на АС – гр. Пловдив като неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила следва да бъде отменено, а делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на АС – гр. Пловдив. При новото разглеждане съставът на АС – гр. пловдив следва да събере доказателства относно допустимостта на спорните три постройки, за които от доказателствата се установява, че са изградени към 1948 г., съобразно действалите към този момент устройствени планове – генерален план за площадката на държавно предприятие Окръжен пътен комбинат – гр. Пловдив, съответно за постройката, изградена през 1977 г., и по плавилата и нормите по устройство територията, действали към момента на изграждане на съответните постройки. Предвид изхода на спора по претенциите на страните за разноски, включително за тази инстанция, съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК следва да се произнесе първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото.