Решение № 2482 от 5.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 12146/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. Любенов от гр. Левски, обл. Плевен, подадена чрез упълномощения адв. Р. Рачева от Адвокатска колегия Плевен, срещу решение 451 от 11.10.2023 г., постановено по адм. дело 319/2023 г. по описа на Административен съд Плевен, с което са отхвърлени исковете на дружеството с правно основание чл. 203, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, предявени срещу Държавен фонд Земеделие и Върховния административен съд на Република България. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде уважени предявените искове с правно основание чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ. Ответникът - Държавен фонд Земеделие, в депозирано чрез пълномощника главен юрисконсулт Л. Христова писмено становище, моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение, ведно с произтичащите от това правни последици. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски. В съдебно заседание не се представлява. Ответникът Върховен административен съд, в писмен отговор и в съдебно заседание чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт П. Дякова, оспорва касационната жалба и излага доводи за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски по приложен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, приема касационната жалба като подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд Плевен е било образувано по искова молба от П. Любенов, с която са предявени обективно съединени искове срещу Държавен фонд Земеделие /ДФ3 и Върховния административен съд /ВАС/ за претърпени имуществени вреди в общ размер на 35 824,00 лв., съгласно представена с исковата молба. Исковете са предявени за обезщетяване на вреди на дружеството, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в това, директорът на Областна дирекция на Държавен фонд Земеделие е издал индивидуален административен акт, обективиран в Уведомително писмо за отхвърляне на плащанията 01-153-6500/580/17.08.2016 г. от Държавен фонд "Земеделие", с който се отхвърлят плащанията по проект на ищеца по мярка 112 на основание извършена проверка на 19.07.2016 г. Твърди се и че Върховен административен съд е нарушил директно нормите, произтичащи от вторичното право на Европейския съюз, които дефинират икономическия размер на стопанствата, начина и периода за изчисляването им, като е постановил Решение 5435/25.04.2018 г. по адм. дело 4990/2017 г., с което посоченият по-горе административен акт е потвърден. Посочени са конкретните норми от правото на ЕС, които са нарушени, а именно: чл. 3 от Регламент (ЕО) 1242/2008 на Комисията, приложим и действащ към момента на одобряване на проекта и подписване на Договор 15/112/07851/06.11.2012 г., във вр. с Приложение ІІ, т. "А", и чл. 5, § 1 от Регламент (ЕО) 1242/2008 на Комисията във вр. с Приложение ІV, т. 1, б. "в", както и чл. 5 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/220 на Комисията, който е бил в сила при издаване на Уведомително писмо за отхвърляне на плащанията 01-153-6500/580 от 17.08.2016 г. на Директор на ОД на ДФЗ Плевен по мярка 112, във вр. с Приложение V, т. "А", и чл. 6 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/220 на Комисията, във вр. с Приложение VІ, т. 1, буква "в". Съдът приел от фактическа страна, че нормите уреждат обществени отношения свързани със събиране на данни от държавите членки за целите на определяне на коефициенти за стандартна продукция във връзка с представяните от държавите членки земеделски статистически отчети. С нито една от посочените от ищеца като нарушени норми не се предоставят права на частноправни субекти, като с основната част от твърденията в исковата молба са насочени към проверка на законосъобразността на административния акт, издаден от административен орган от структурата на ДФЗ, и относно правилността на изводите по приложение на материалния закон, изложени в постановеното от ВАС съдебно решение.Правилно първоинстанционния съд е приел, че настоящото производство не е такова по проверка законосъобразността на административния акт и съдебното решение. След като е анализирал доказателствата по делото и е обсъдил доводите на страните, административният съд е приел, че исковите претенции са неоснователни. За да постанови този резултат съдът е анализирал предпоставките за възникване на правото на иск за обезщетение по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. От трите задължителни елемента, обосноваващи отговорността на държавата по чл. 203, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ ищецът не е доказал наличието на първия от тях не е налице правна норма на Съюза, която да предоставя права на частноправен субект, която правна норма да е била нарушена от ответниците, и то достатъчно съществено, и от това да са произтекли пряко вреди за ищеца, които да подлежат на обезщетяване. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Правните изводи на административния съд за недоказаност и неоснователност на исковите претенции са обосновани от данните по делото, като при постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не намират фактическа и правна опора възраженията на касатора за противоречие на атакуваното решение с приложимия материален закон. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Според чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона и затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като при липсата на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира безвиновната отговорност на държавата. Разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ /обн. ДВ, бр. 94/2019 г./ урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Съюза. Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и ВАС, а според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ - когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на АПК, ако страна по делото е административен съд, ВАС или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. По аргумент от чл. 203, ал. 3 от АПК за имуществената отговорност и за допустимостта на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС, уредена на свой ред в разпоредбата на чл. 340, § 2 от Договора за функционирането на ЕС /ДФЕС/. Задължението на държавата да поправи вредите, настъпили в резултат от неизпълнение на задълженията й, произтичащи от Договорите /разбирани като Договор за Европейския съюз и ДФЕС/ е един от основните принципи на правото на Съюза, който е провъзгласен за първи път в цитираното в атакувания съдебен акт решение на Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/ от 19.11.1991 г. по съединени дела С-6 и 9/90, Francovich и Bonifaci. Осланяйки се на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС /ДЕС тогава чл. 5/, че държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза, в това решение СЕС постановява, че принципът за отговорността на държавата за причинените от нея вреди на частноправните субекти, вследствие на нарушения на общностното /сега съюзното/ право, е присъщ на системата на Договорите. В последвалата решението по делото Francovich практика на СЕС, в т. ч. и в актуалната му юриспруденция, са изведени условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, като трайно застъпено и безпротиворечиво в тази практика е прието, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия, а именно - когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда /за справка решение от 05.03.1996 г., по съединени дела С-46/93 и С-48/93, Brasserie du pecheur, т. 51; решение от 15.11.2016 г. по дело С-268/15, т. 41, решение от 04.10.2018 г. по дело С-571/16, т. 84, решение от 29.07.2019 г. по дело С0620/17, т. 35, решение от 07.07.2022 г. по дело С-261/21, т. 58 и др./. На доказване подлежат посочените предпоставки, всички твърдени в исковата молба факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и на техния размер. При това условията следва да са налице кумулативно при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника, съответно ответниците. Настоящата инстанция споделя изложените от административния съд мотиви за липсата на елементи на отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС, така както са изложени по всеки един от предявените от касационния жалбоподател искове, поради което не следва да ги повтаря. По изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. По отношение на направеното в касационната жалба искане за преюдициално запитване по реда на чл. 628 и 629 от ГПК във връзка с чл. 267 от ДФЕС, настоящия състав на Върховния административен съд приема за неоснователно. Преценката дали искането за тълкуване на норми от общностното законодателство е от значение за правилното решаване на спора, принадлежи на съда. За да възникне необходимост, респективно - националната юрисдикция да бъде длъжна да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, с който е сезирана, следва да е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби към правоотношението, обект на съдебен контрол. Поставеният за разглеждане правен спор не предполага и не поставя никакви спорни с общностното право правни въпроси, които изискват тълкуване на общностна разпоредба от съда на ЕС. По същество по реда на преюдициалното запитване се иска разрешаване от СЕС на конкретен правен спор, съобразно установените факти, тоест правоприлагане, което се явява недопустимо. При този изход на спора е основателна претенцията на ответниците по касация за заплащане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24, изр. второ от Наредбата за заплащане на правната помощ към максимално предвидения размер от 350 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение