Решение № 2330 от 18.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10409/2017 г.

Решение № 2330 от 18.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10409/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, адрес гр. С. Загора, ул. "П." ..№... срещу Решение № 217 от 19.07.2017 г. на Административен съд, гр. С. Загора, постановено по административно дело № 212/2017 г.

С обжалваното решение съдът обявява нищожността на Заповед № 17-1228-000472 от 10.04.2017 г. на началника на група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, с която на основание чл. 171, т. 2 а от Закона за движението по пътищата на Г. М. е приложена принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - началникът на група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно е приел, че оспорената заповед е издадена от лице без компетентност – представя Заповед № 349 з-268 от 30.01.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, с която е оправомощен да издава заповеди по чл. 171, т. 2 а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Излага доводи и по съществото на спора, като сочи, че съдът неправилно е приел приложимост на принудителната мярка по чл. 171, т. 2 а ЗДвП само по отношение на водачи, които са еднолични собственици на моторните превозни средства. Не е отчел, че това би довело до нарушаване на принципа на равнопоставеност – чл. 8, ал. 2 АПК. По отношение на мотивите на съда, че административната отговорност е лична и никой не може да търпи последици от наказателна репресия, без да е субект на нарушение или престъпление, сочи, че чл. 102 ЗДвП забранява на собственика на моторно превозно средство да го предоставя на неправоспособно лице.

Неправилни счита и мотивите на съда, че изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство не лишава водача от правоспособност. Позовава се на чл. 10, ал. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД).

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н М. и г-жа М.

1. Ответниците по касационната жалба – Д. М. и Г. М., не вземат становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Съдът неправилно е приел, че оспорената заповед е нищожна. Видно от представената с касационната жалба Заповед № 349 з-268 оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Изложените от съда мотиви и за незаконосъобразност на оспорената заповед са неправилни – както по отношение на приетото досежно изтичането на срока на свидетелството за управление, така и досежно възможността моторно превозно средство – семейна имуществена общност, да бъде обект на принудителната мярка.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на ожалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 10.04.2017 г. около 23, 05 часа, г-н М. е управлявал лек автомобил, марка "Фолксваген", модел "Пасат", регистрационен [рег. номер на МПС], по път І-5 в [населено място] със свидетелство за управление с изтекъл на 30.03.2017 г. срок на валидност – нарушение на чл. 150 а ЗДвП. За установеното нарушение е съставен акт за установяване на административно нарушение № 17-924.

1. На 10.04.2017 г., със Заповед № 17-1228-000472, издадена на основание чл. 171, т. 2 а ЗДвП, началникът на група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, прилага на г-н М. принудителна административна мярка "прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство" за срок от шест месеца.

1. На 20.04.2017 г., началникът на група в сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, издава наказателно постановление № 17-1228-000924, с което за нарушение на чл. 150 а, ал. 1 ЗДвП налага на г-н М. административно наказание на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, предложение 1 ЗДвП – глоба в размер на 100 лв.

1. В хода на съдебното производство органът представя:

а) Заповед № 8121 з-1524 от 09.12.2016 г. на министъра на вътрешните работи за определяне на службите за контрол по Закона за движението по пътищата, като под номер три са определени областните дирекции на Министерството на вътрешните работи;

б) Заповед № 349 з-95 от 11.01.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, за оправомощаване на длъжностни лица от дирекцията, в т. ч. и началникът на група в сектор "Пътна полиция", да издава заповеди по чл. 171, т. 1, 2, 4, 5, б. "а" и т. 6 ЗДвП.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от некомпетентен орган. Видно от представената по делото Заповед № 349 з-95 на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, началникът на група в сектор "Пътна полиция" е оправомощен да издава заповеди по чл. 171, т. 1, 2, 4, 5, б. "а" и т. 6 ЗДвП, но не и по чл. 171, т. 2 а ЗДвП.

Въз основа на горното съдът прави извод за липса на компетентност на органа, издал оспорената заповед и обявява нищожността й.

Съдът излага подробно мотиви и за неправилност на оспорената заповед поради факта, че моторното превозно средство, по отношение на което е приложена принудителната мярка, е семейна имуществена общност, както и поради факта, че изтичането на срока на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство не води до извод за лишаване на водача от правоспособност.

Изводът на съда за нищожност на оспорената заповед е неправилен с оглед на представеното с касационната жалба писмено доказателство.

V. По съществото на спора:

За да бъде един индивидуален административен акт, какъвто е актът, с който се прилага принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2 а ЗДвП, валиден, е необходимо да е издаден от компетентен орган. Както правилно сочи и съдът в мотивите си, съдът е длъжен, независимо от доводите на оспорващия, да извърши проверка на всички основания за оспорване по чл. 146 АПК и най-напред да установи компетентен ли е издалият оспорения акт орган.

За установяването на този релевантен за предмета на спора факт съдът следва да упражни правомощията си по чл. 9, ал. 3 и чл. 171, ал. 4 АПК. Тогава, когато съдът установи, че за обстоятелство от значение за делото, страната не сочи доказателство, е длъжен да укаже на страната като указанието следва да е конкретно и ясно. Видно от доказателствата по делото съдът, с разпореждане, е указал на органа, че негова е доказателствената тежест за фактическите основания, посочени в акта, и за изпълнението на законовите изисквания при издаването му, с което е изпълнил задължението си по чл. 170, ал. 1 АПК за разпределение на доказателствената тежест. Но съдът, след като е получил преписката от органа, не е указал на страната, че за релевантния факт – оправомощаването на органа, не представя доказателство. Ако съдът бе изпълнил задължението си и бе указал на страната, че за този релевантен факт не сочи доказателство, то страната е можела да представи представената с касационната жалба Заповед № 349 з-268 от 30.01.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. Загора, с която е оправомощена да издава заповеди по чл. 171, т. 2 а ЗДвП.

Видно от изложеното съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК. Задължението на съда по чл. 171, ал. 4 АПК е пряко проявление на принципа на служебното начало, гаранция за правата на страните в съдебното производство и за изясняване на правния спор, т. е. за изпълнение на конституционното задължение на съда да осигури равенство и условия за състезателност, както и да осигури установяването на истината – чл. 121, ал. 1 и 2 от Конституцията. С оглед на това задължението на съда по чл. 171, ал. 4 АПК е съществено съдопроизводствено правило, което обуславя правилността на съдебното решение. Тъй като спазването му е гаранция за истинността на фактическите констатации на съда, неговото нарушаване накърнява сигурността, че фактическите констатации на съда са съответни на обективната истина, като създава вероятността, че са неистински. Това прави нарушението на това задължение на съда съществено.

Постановеното при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила решение е неправилно. Съдът следва да го отмени и с оглед на разпоредбата на чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК следва да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

Тъй като съдебното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила съдът не следва да обсъжда доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК Върховният административен съд