Решение № 4853 от 2.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7938/2018 г.

Решение № 4853 от 2.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7938/2018 г., VIII о., докладчик съдията Росица Драганова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" против решение № 1047/11.05.2018 г. на Административен съд – П., постановено по адм. дело № 3309/2017 г. в частта, в която е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 80/03.10.2017 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната част, като постановено в нарушение на материалния закон и по-конкретно разпоредбите, уреждащи спирането на погасителната давност по чл. 172, ал. 1 ДОПК. Касаторът счита, че давностният срок за погасяване задължението за такса по чл. 195б, ал. 2 от ЗВ за 2010 г. е започнал да тече от 01.01.2012 г. и изтича на 01.01.2017 г., като на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК давността е спряна за 1 година, във връзка с уведомление по чл. 26 АПК от 08.03.2012 г. С издаването на АУПДВ давността е прекъсната. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърли оспорването. Ответникът – "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, гр. С. Загора, чрез адв. Е. М. оспорва касационната жалба и счита, че следва да бъде отхвърлена като неоснователна, по съображения, изложени в представени по делото писмен отговор и писмена защита. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред административния съд е бил Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 80/03.10.2017 г. издаден от директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район", с който на "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, гр. С. Загора са установени дължими такси за водовземане от подземни води по разрешително № 0467/31.07.2001 г., за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2016 г. главница 1 442 098, 24 лева и лихви 560 403, 90 лева. С решението в обжалваната част, съдът е отменил акта относно установеното публично вземане за такса за водовземане от подземни води за осигуряване на питейно-битово водоснабдяване за населени места в общини С. З., О., П. баня, М., Г., Н., Ч., Б. Д., Раднево, Г., област С. З. и Община Тополовград, област Х., за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2010 г. в размер на 248 528, 46 лева главница и 171 457, 55 лева лихви, като е осъдил администрацията да заплати разноски в размер на 14 923, 10 лева. В останалата част, относно публичните вземания за периодите 2011 г. – 2016 г. жалбата на "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, гр. С. Загора е отхвърлена като неоснователна. Решението в тази част е влязло в сила като необжалвано от страната, за която е неблагоприятно. За да отмени АУПДВ, съдът е приел, че задълженията за 2010 година са погасени по давност на основание чл. 171, ал. 1 ДОПК. Изложил е мотиви, че задължението за този период е следвало да бъде платено в срок до 31.01.2011 г. Давностният срок е започнал да тече от 01.01.2012 г. и е изтекъл на 01.01.2017 г. Към момента на изготвяне и изпращане на поканата за доброволно заплащане на дължимите суми с писмо изх. № ПО-02-45/04.10.2017 г., получено на 06.10.2017 г., задължението за таксата за 2010 г. е било погасено. Посочил е, че давността не е спряна, нито прекъсната с подписания от управителя на дружеството протокол от 07.10.2010 г. Приел е, не са налице други обстоятелства, които да спират и прекъсват давността и е уважил направеното в жалбата възражение за изтекла погасителна давност, като е отменил оспорения акт в частта на установените задължения за такса за водовземане от подземни води за 2010 г. и съответните лихви. Решението е обжалваната част е валидно, допустимо и правилно постановено. Страните не спорят по фактите, установени от административния съд. Спорът в настоящото производство е относно законосъобразното приложение на погасителната давност за публичните задължения на "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, гр. С.. Загора за такса за водовземане от подземни води по чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" от Закона за водите (ЗВ) за 2010 г. и съответните лихви. По силата на чл. 162, ал. 2, т. 3 и т. 9 ДОПК вземанията на държавата за държавни такси, установени със закон и лихви върху тези вземания са публични. Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В конкретния случай, на основание чл. 4, ал. 1 от действаща за 2010 г. Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект (отм. ДВ бр. 50/2011 г., в сила от 01.01.2012 г.), таксата за водовземане се дължи в срок не по-късно от 31. 01. на следващата година, поради което правилно съдът е приел, че давността за погасяване на публичното вземане за 2010 г. е започнала да тече на 01.01.2012 г. и изтича на 01.01.2017 г. АУПДВ е издаден на 03.10.2017 г., след изтичане на този срок. Възраженията в касационната жалба, че давността е спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, са неоснователни. Тази норма предвижда, че давността спира, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година. По силата на чл. 195б ЗВ вземанията за незаплатените по реда на чл. 195а, ал. 1 такси по този закон се определят с акт за установяване на публично държавно вземане от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 ДОПК. Нормата на чл. 166, ал. 2 ДОПК препраща към реда за издаване на индивидуални административни актове по АПК. Следователно, за да се прецени наличието на основанието за спиране на давността по чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, в случая следва да се извърши преценка кога е започнало производството по установяване на задължението за процесната такса и по-конкретно кога е започнало производството по издаване на оспорения АУПДВ № 80/03.10.2017 г. То е инициирано от компетентния административен орган, поради което датата на започването му се определя в хипотезата на чл. 25, ал. 3 АПК – от датата на извършване на първото процесуално действие по неговото издаване. В мотивите на оспорения АУПДВ не са посочени предприети действия по образуване на административно производство за установяване на дължими такси за водовземане за периода от 01.01.2010 г. до 01.01.2016 г. Първото процесуално действие, на което се основава издаването на оспореният акт, е констативен протокол № СЗ-267/11.08.2017 г., с който е определен размерът на дължимите такси за 2010 г. След това до дружеството е изпратена покана за доброволно плащане изх. № ПО-02-45/31.08.2017 г., връчена на 04.09.2017 г., заедно с констативния протокол. Тези процесуални действия са извършени след 01.01.2017 г., т. е. след изтичане на давностния срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК и не могат да служат като основание за спирането му. Неоснователно е възражението на касатора, че производството по установяване на таксата за 2010 г. е започнало с писмо изх. № ПО-02-53/08.03.2012 г. Първо по делото не са налице доказателства, че това писмо е връчено надлежно на дружеството, за да се обсъжда съществуването на уведомление по чл. 26 АПК. Дори и да се приеме, че съгласно изявлението на "Водоснабдяване и канализация" ЕООД в писмо вх. № ПО-02-53/28.03.2012 г., писмото на директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район" от 08.03.2012 г. е станало известно на дружеството, то видно от мотивите на оспорения АУПДВ № 80/03.10.2017 г., писмото не е послужило като фактическо основание за издаването му. Освен това в цитираното писмо не се съдържа волеизявление за образуване на административно производство по установяване на задължение, каквото е основанието за спиране по чл. 171, ал. 1, т. 1 ДОПК. По делото не са налице доказателства за спиране на давността на другите основания, предвидени в чл. 172, ал. 1, т. 2 - т. 6 ДОПК. Не се установява да са наложени обезпечителни мерки или да са предприети действия по принудително изпълнение на дължимата такса за водовземане за 2010 г. в периода от 01.01.2012 г. – 01.01.2017 г. Основанията за спиране и прекъсване на погасителната давност по чл. 171 ДОПК са уредени изчерпателно в чл. 172 ДОПК. Изпращането на покана за доброволно изпълнение не е сред юридическите факти, които по силата на закона пораждат спиране на давността. От изложеното се налага извод, че към момента на издаване на оспорения АУПДВ № 80 от 03.10.2017 г. е изтекъл 5-годишният давностен срок за погасяване на вземането за такса за водовземане от подземни води по чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" ЗВ за 2010 г. След като публичното вземане е погасено чрез един от предвидените в закона способи, по чл. 168, т. 3 ДОПК, то не е дължимо към момента на установяването му. Като е достигнал до същите правни изводи и е отменил акта в частта на установените задължения на "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, гр. С. Загора за 2010 г., съдът е приложил правилно материалния закон. Решението в обжалваната част не е засегнато от пороци, съставляващи касационни основания по чл. 209 АПК, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода от спора и на основание чл. 143 АПК, разноски следва да се присъдят на ответника по касация. Такива се претендират в размер на 12 000 лева платено адвокатско възнаграждение, като от процесуалният представител на касатора в съдебно заседание е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което е основателно. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 144 АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съобразно материалният интерес и на основание чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер за адвокатско възнаграждение е 6 729, 86 лв., като делото не се характеризира нито с фактическа, нито с правна сложност, поради което следва да се присъдят разноски в размер на 7 000, 00 лв. Водим от горното, Върховният административен съд, осмо отделение,