Решение № 14995 от 3.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9732/2019 г.

Решение № 14995 от 3.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9732/2019 г., II о., докладчик съдията Славина Владова Производството e по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроицесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията (ЗУТ). Образувано е по касационна жалба на Кмета на община Г. О., чрез процесуалния му представител юрк. Енчева, против решение № 249 от 30.05.2019 г., постановено по адм. д. № 559/2018 г. по описа на Административен съд – гр. В. Търново, с което по жалбата на И. И. от [населено място] е отменена заповед № 1399 от 14.07.2011 г. на Кмета на община Г. О., с която е одобрено частично изменение на подробен устройствен план (ПУП) - план за застрояване (ПЗ) и Работен устройствен план (РУП), с който се създава градоустройствена основа за осъществяване на допълващо застрояване в УПИ VII – 2497, УПИ V – 2495, УПИ VI – 2496, УПИ VIII – 2498 и УПИ IХ - 2499, кв. 159, по плана на гр. Г. О. – Централна градска част (ЦГЧ), съгласно приложен проект. С решението община Г. О. е осъдена да заплати разноските по делото. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в противоречие с материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Посочва, че общината е съобщила оспорената заповед на майката на жалбоподателя, за която са съществували данни в разписния лист за наличие на права в УПИ VII – 2497, а за жалбоподателя такива данни не са съществували, като завещанието, с което той се легитимира с права в посочения обект не е било известно на общината, поради и което твърди, че не е било налице в тази връзка задължение за получаване на неговото съгласие. В тази връзка твърди и неправилност на извода на съда за липса на основанието по чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ за изменение на ПУП, поради изначална липса на задължение за общината да получи съгласието на жалбоподателя. Твърди и неправилност на извода на съда за липса на мотиви и правни основания за издаване на заповедта, тъй като посочва, че такива се съдържат в административната преписка. Накрай посочва, че е неправилен извода за незаконосъобразност на заповедта на съда, тъй като от СТЕ се е установило, че предвиденото с изменението на плана допълващо застрояване, отговаря на законовите изисквания за допускането му относно разположение, височини, спазване на устройствените параметри, като предвиденото такова е много под максимално допустимите. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отхвърля жалбата срещу заповедта на Кмета на община Г. О.. Претендира разноски. Ответникът И. И., чрез процесуалния си представител адв. Димитрова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Ответниците Ц. Яйманова, Т. И., Н. М., С. К., А. П., М. М., ВВаня Балтова, М. П., С. П., М. Крамелхофер, П. Д., Л. Й., С. Й. и Т. К., редовно призовани, не се явяват, не се представляват и не изразяват становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което са процесуално допустими. Разгледана по същество е основателна. За да постанови оспореното решение АС – гр. велико Търново е приел, че Заповедта е издадена от компетентен административен орган, в кръга на предоставените му правомощия, но при допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и в противоречие със закона. Приел е, че заповедта не съдържа нормативно предвидените реквизити по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, а именно в нея не са посочени правни основания за издаването й, а посочените чл. 129, ал. 2 от ЗУТ и чл. 44, ал. 1, т. 13 от ЗМСМА сочат само компетентния орган и актът, който следва да се издаде. Посочил е, че основанията за изменение на ПУП са регламентирани в чл. 134, ал. 2 от ЗУТ, като само при наличието им е допустимо изменение. Приел е, че оспорената заповед не съдържа посочване на нито едно от основанията по чл. 134, ал. 1 и 2 от ЗУТ, както и в протокола на ОЕСУТ, което пък е приел, че е нарушение от категорията на съществените по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Приел е и че е налице нарушение – непосочване на фактически мотиви и фактически основания в заповедта за изменение на ПУП, също е съществено. Посочил е, че принципното положение, че урегулиран веднъж имот не подлежат на последващо регулиране, като по заявление на един съсобственик, както е започнало настоящото производство, такова изменение е допустимо само в хипотезата на чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ, а именно при наличие на съгласие на всички собственици в засегнатите имоти, каквото обаче в случая липсва, а оспорващият категорично се противопоставя на извършеното 2011 г. изменение. Най – накрая е приел, че макар от приетата по делото СТЕ да се е установило, че са спазени изискванията на чл. 42, ал. 1 от ЗУТ досежно параметрите на допустимото допълващо застрояване и отстоянията от жилищните сгради на основното застрояване и в частност в УПИ VII – 2497, в който има права жалбоподателя, както и че при предвиденото допълващо застрояване допуснатите устройствени параметри са значително под нормативно определените, е налице посочване в експертизата със защриховане петно на допълващо застрояване в УПИ VII – 2497 откъм уличната регулационна линия на имота на обект, който блокира достъпа до вх...да на основната сграда. Приел е, че това установяване води до материална незаконосъобразност на заповедта, поради установеното запречване. По тези съображения е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна и я е отменил изцяло. Решението е неправилно. Неправилен е извода на съда, че оспорената заповед не съдържа фактически и правни основания и мотиви за издаването й. Посочените в заповедта правни основания, а и съдържащите се такива в административната преписка са относими към образуваното административно производство и издадения административен акт, като съгласно ТР № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК, мотивите могат да се съдържат и в административната преписка. Неправилен е извода на съда за незаконосъобразност на заповедта, поради това, че същата не съдържа посочено правно основание за издаването й по чл. 134, ал. 1 и 2 от ЗУТ. Такива се съдържат и в административната преписка по издаването на заповедта е посочено правно основание по чл. 134, ал. 2, т. 1, както и чл. 113, ал. 2 от ЗУТ, във връзка с изработения и одобрен РУП при свързано застрояване в повече от два имота (обявление № 13 от 16.05.2011 г. стр. 35 от първоинстанционното дело). В дори обаче да липсваше позоваване на основанията по чл. 134 от ЗУТ, каквото се установява, че има, пак заповедта не би била незаконосъобразна на това основание, тъй като оспорената заповед е издадена за одобряване на план не за основно застрояване в имотите, а за допълващото такова, което не е основен елемент от ПУП, поради и което именно се нарича допълващо. По отношение на него не е налице изискване да бъде изначално предвидено в ПУП, като дори при предвиждането му в обичайния случай законодателят не изисква изменение на ПУП с предвиждането му, а е допустимо допълващо застрояване да бъде предвидено само с издаване на виза по чл. 140, ал. 3 от ЗУТ. В случая оспорената заповед е издадена по реда и спрямо изискванията на чл. 41 от ЗУТ. Според ал. 1 на чл. 41 "Допълващото застрояване в урегулирани поземлени имоти се състои от спомагателни, обслужващи, стопански и второстепенни постройки към сградите на основното застрояване и се разрешава в съответствие с предвижданията на подробния устройствен план", като по тази разпоредба е допустимо предвиждане на допълващо застрояване и съответно изменение на ПУП с предвиждането му. Съгласно ал. 2 на чл. 41 от ЗУТ пък, "Когато допълващо застрояване не е предвидено с действащия подробен устройствен план, то се допуска от главния архитект на общината с виза за проучване и проектиране по чл. 140, ако постройките се застрояват свободно или допрени до сгради на основното застрояване в урегулирания поземлен имот или свързано с постройки на допълващо застрояване само между два урегулирани поземлени имота. Допуснатото застрояване се отразява служебно в действащия подробен устройствен план", т. е. и при предвидения по – облекчен ред за предвиждане на допълващо застрояване с виза по чл. 140 от ЗУТ, впоследствие то се отразява служебно в плана. Ал. 3 на тази разпоредба пък предвижда ограниченията, които следва да се спазват при изменение на плана и предвиждане на допълващо застрояване, а именно да не се превишават зададените с подробния устройствен план устройствени показатели за съответния урегулиран поземлен имот". В случая от приетата по делото СТЕ безспорно се установява, че одорения с оспорената заповед ПУП отговаря на това изискване. При процедиране на оспореното изменение на ПУП административния орган е приложил по – утежнената процедура за предвиждане на допълващото застрояване в имотите, а именно с изменение на ПУП. В самата оспорената заповед е посочено като фактическо основание за издаването й "създаване на градоустройствена основа за осъществяване на допълващо застрояване" в посочените в заповедта УПИ. Т. е. ясно и еднозначно е посочено и фактическото основание за изменение на плана, съответстващо и на правните основания, включително в частта на одобрения РУП. В тази връзка е неправилен извода на съда за нарушение при издаването и липса на правни и фактически основания за издаването й, а още по – малко такова от категорията на съществените, което да е основание за отмяната й. Такова би имало акто не става ясно от посочените фактически и правни основания какво е процедираното изменение, а в случая е ясно, че е изменен ПУП с цел предвиждане на допълващо застрояване. Неправилен е и извода на съда за материална незаконосъобразност на заповедта. Това е така, тъй като от приетата по делото СТЕ се установява безспорно, че предвиденото с изменението на плана допълващо застрояване съответства на всички законови изисквания за това по чл. 41 и чл. 42 от ЗУТ, както досежно местоположение на предвидените допълващи постройки, така досежно изискващата се височина, котирана в РУП, досежно отстоянията до съществуващите в имотите сгради на основното застрояване, както и съгласно устройствените показатели за имотите, като с предвиденото допълващо постигнатите параметри на плътност на застрояване и другите устройствени показатели са значително под нормативно установените. Неотносим към законосъобразността на заповедта е отбелязването в оспореното решение, че с една от предвидените допълващи постройки към уличната регулационна линия би могла да се блокира входа на основната сграда. По приетата СТЕ е тази предвидена допълваща постройка съответства на законовите изисквания за разположение, като обстоятелството дали тя би препятствала достъпа до основната сграда и съответно как би била изпълнена в рамките на отреденото място по плана (защото плана е визия, бъдещо предвиждане с определяне на петно за строеж, но не и реализирано), е предмет на следващ етап, а именно на инвестиционното проектиране и издаване на разрешение за строеж, при което би следвало и да се установи дали този достъп до основната сграда е бил предвиден и по проекта на същата. По изложените съображения оспорената заповед е издадена при спазване на изискванията на закона и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Като е достигнал до обратен извод съдът е постановил неправилно решение в противоречие със закона, което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отхвърля жалбата на И. И. срещу заповед № 1399 от 14.07.2011 г. Предвид изхода на спора е основателно искането на касатора за присъждане на разноски, като същото обаче следва да бъде уважено в размер на юрисконсултско възнаграждение, а не по Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като касатора се е представлявал от юрисконсулт, т. е. претенцията за разноски на касатора следва да бъде уважена съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ, като ответника по касация И. И. следва да бъде осъден да заплати на касатора сума в размер на 100 лв., представляваща юрисконсулско възнаграждение за тази инстанция. Искането на ответника по касация И. И. за присъждане на разноски предвид изхода на спора е неоснователно и не следва да бъде уважено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,