Решение № 12117 от 30.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5081/2020 г.

Решение № 12117 от 30.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5081/2020 г., VI о., докладчик съдията Александър Митрев Производството е по чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. Чаушев, ЕГН [ЕГН], [населено място], чрез пълномощника му адв. А. Атанасов, подадена срещу решение № 306/5.02.2020 г., постановено по адм. дело № 3093/2019 г. по описа на Администартивен съд Пловдив, първо отделение, XVIII състав, с което е отхвърлена жалбата на касатора срещу Разпореждане № 4506-40-277/16.08.2019 г. на Директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – София към НОИ – София. В жалбата се посочват оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира присъждане на разноски. Ответната страна по жалбата взема становище за нейната неоснователност, счита обжалваното решение на Административен съд Пловдив за правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски. Представителят на ВАП изразява становище за основателност на касационната жалба. Предлага решението на Административния съд да бъде отменено, а делото-върнато за ново разглеждане от друг състав. Върховният административен съд, шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес. Разгледана по същество, тя е неоснователна по следните съображения: От фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че разпореждането е издадено от компетентен орган-Директор на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – София към НОИ – София. С него на Л. Чаушев, с прекратено трудово правоотношение с "Алфа-2000" ЕООД – в несъстоятелност, е било отказано изплащане на гарантирано вземане на основание чл. 26, ал. 3 вр. чл. 25 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя. Съдът е приел, че като мотиви за отказа е посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 25 от ЗГВРСНР гарантираните вземания се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадено от работника или служителя до териториалното поделение на НОИ по седалището на работодателя в тримесечен срок от датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 от ЗГВРСНР за откриване производството по несъстоятелност. При проверка в търговския регистър било установено, че Решение № 140/14.03.2019 г. по т. дело № 1027/2018 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е било открито производство по несъстоятелност на "Алфа-2000" ЕООД е вписано на 15.03.2019 г. Тримесечният срок по чл. 25 от ЗГВРСНР е изтекъл на 17.06.2019 г. Л. Чаушев е подал заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане на 2.08.2019 г. извън законоустановения тримесечен срок от датата на вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност, който срок е преклузивен и с изтичането му се погасява правото на лицето да получи гарантирано вземане от фонд ГВРС. От представените по делото писмени доказателства за дружеството "Алфа-2000" ЕООД е установено, че е открито производство по несъстоятелност с решение на съда, вписано в търговския регистър на 15.03.2019 г., откогато е започнал да тече тримесечният срок за подаване на заявление-декларация по образец по чл. 25 от ЗГВРСНР за изплащане на гарантираните вземания за трудово възнаграждение. При извършената проверка е било установено, че работодателят е осъществявал дейност най-малко 12 месеца преди началната дата на неплатежоспособността – 30.06.2018 г., както и че трудовото правоотношение на Чаушев е било прекратено и начислените трудови възнаграждения за м. януари, м. юни, м. октомври и ноември 2016 г. не са били изплатени от работодателя "Алфа-2000" ЕООД. Тримесечният срок по чл. 25 от ЗГВРСНР (ред. ДВ 102/2017 г.) за подаване на заявлението-декларация за отпускане на гарантираните вземания на работниците е започнал да тече от датата на откриване на производството по несъстоятелност с вписване на съдебното решение в търговския регистър – 15.03.2019 г., който регистър е публичен и общодостъпен и е изтекъл на 17.06.2019 г. Заявлението е подадено след този срок – на 2.08.2019 г. Срокът е преклузивен и с изтичането му се погасява правото на лицето да получи гарантирано вземане от фонда по реда на ЗГВРСНР. Съобразено е от съда и Решение по дело С-338/17 на Съда на Европейския съюз, тъй като то има значение за правилното тълкуване и прилагане на чл. 25 от ЗГВРСНР, която разпоредба е послужила като правно основание за издаване на разпореждането – предмет на настоящото дело. СЕС е приел, че Директива 2008/94/ЕО относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател трябва да се тълкува в смисъл, че тя допуска национална правна уредба като чл. 4, ал. 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, който не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им. Поради това Директорът на фонд "ГВРС" с оспореното разпореждане законосъобразно е отказал изплащането на гарантирано вземане от ФГВРС на осн. чл. 26, ал. 3 ЗГВРСНР, предвид че заявлението е подадено след изтичане на тримесечния преклузивен срок по чл. 25 ЗГВРСНР, считано от откриване на производството по несъстоятелност на работодателя съгласно приложимата редакция на разпоредбата към момента на издаване на разпореждането. За неоснователни са били приети доводите в жалбата, че поради неизпълнение на задълженията по чл. 3 и чл. 4, ал. 2, чл. 3, ал. 1 от Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя не е налице пропускане на тримесечния срок. Съгласно разпоредбата на закона - чл. 25, началото на срока се свързва с датата на вписване на решението по чл. 6, като датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател е от значение само когато се касае за открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава, какъвто не е настоящия случай. Следователно от значение е датата на вписване на решението по чл. 6 от ЗГВРСНР като начален момент на срока за заявяване на вземането. Както се посочи по-горе срокът е преклузивен. Неизпълнение на задължението за информиране от страна на работодателя е основание да му се потърси административнонаказателна отговорност (глава пета по ЗГВРСНР), но не изключва прилагането на срока за заявяване на вземането по чл. 25 от закона. Без значение е дали дружеството-работодател е подавало уведомление по реда на чл. 4, ал. 1 и ал. 2, 1 Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя. От правна страна е обоснован извод, че решението на Директора на "ГВРС" към НОИ – София е издадено от материално и териториално компетентен орган, в рамките на правомощията му, в необходимата писмена форма, съдържаща фактически и правни основания, мотивиращи акта. Не са допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административното производство. Правилно е приложен материалният закон, съобразно правилото на чл. 142, ал. 1 АПК. Спазена е целта на закона - възможността за гарантиране на вземанията на работниците да се упражни в кратък срок, за да им бъде осигурен доход, въпреки изпадането на работодателя в несъстоятелност, а фондът да упражни правото си на регресен иск срещу работодателя и да се удовлетвори от масата на несъстоятелността до приключване на производството. Ето защо предвидените в специалния закон срокове са сравнително кратки, а при отказ за изплащане на гарантирано вземане от фонда за работника/служителя остава възможността да предяви иск за изплащане на дължимите трудови възнаграждения и в производството по несъстоятелност. По процесния казус е отправено преюдициално запитване, по което е постановено решение на съда от 25.07.2018 г. по дело № С-338/2017 г. по описа на Съда на Европейския съюз. Настоящата инстанция приема, че в хода на производството пред първоинстанционния съд, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. Първоинстанционният съд e събирал и оценил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъждал и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Следва да се отбележи също, че в случая е налице изцяло хипотезата на чл. 6, т. 1 от ЗГВРСНР- Правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, а не тази на чл. 6, т. 3 от с. з., касаеща едновременното откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството. Предвид горното настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо и правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. Като се съобрази изхода на спора пред настоящата инстанция, действителната му фактическа и правна сложност, и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на ответника следва да се присъди сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,