Решение № 4706 от 8.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2920/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. М. И., чрез процесуалния си представител адв. Данева, против Решение 190 от 21.01.2025г., постановено по дело 243/2024г. по описа на Административен съд-Русе, с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт Р-03001823003192-091-001 от 17.11.2023 г., издаден от органи по приходите, потвърден с решение на директор на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика - Варна при ЦУ на НАП. Касаторът релевира оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че данъчният орган не е установил и обосновал предпоставките за извършване на ревизия по особения ред. Поддържа, че необосновано административният съд е отрекъл тезата, че ревизираното лице е разполагало с начално салдо на парични средства в брой към 01.01.2020г. в размер на 55 000 лева, представляващи дарения и усвоен банков кредит, аргументирайки се с резултатите от експертизата. В тази насока излага подробни доводи и претендира отмяна на атакуваното решение и присъждане на осъществените разноски. Ответникът- директор на дирекция ОДОП, чрез пълномощника си юрк. Енев, оспорва нейната основателност и претендира присъждане на осъществените в касационното производство разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество неоснователна. Върховният административен съд - осмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Същото е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на първоинстанционното производство са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването на административния акт, като са събрани и ценени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства, изслушани са свидетели, обсъдени са релевантните факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. Законосъобразността на оспорения административен акт е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд-Русе е била законосъобразността на ревизионен акт Р-03001823003192-091-001 от 17.11.2023 г., издаден от органи по приходите, потвърден с решение на директор на дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика - Варна при ЦУ на НАП, с който в тежест на А. М. И. са установени задължение за данък по чл. 48, ал.1 от ЗДДФЛ върху формирана данъчна основа по реда на чл. 122 и сл. ДОПК за 2020г. в размер на 1 145, 00 лева и за 2021г. - 3 644, 00 лева, ведно с лихвите към датата на издаване на акта 17.11.2023 г., съответно от 316, 59 лева и 640, 09 лева. За да достигне до извод за зааконосъобразност на оспорения РА административният съд е приел за установено от фактическа и правна страна следното: Счетена е за основателната тезата на приходната администрация, че в хода на ревизионното производство е установено, че за обследваните периоди И. не може да докаже документално доходите, които е получил и с които е извършил разходи, които надхвърлят размера на финансовите постъпления, поради което правилно е прието, че са налице обстоятелства по чл. 122 от ДОПК. Според решаващия състав обосновано ревизията е извършена по особения ред, след като данъчните органи са приели, че за ревизирания период (01.01.2020 г. -31.12.2021г. ) декларираните/получени приходи, доходи не съответстват на имущественото и финансово състояние на лицето - чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК, което обстоятелство е установено от съставения баланс на паричния поток за процесните периоди и констатациите за наличие на превишение на разходите над приходите. Отречена е защитната теза на ревизираното лице относно разполагаемо салдо в размер на 55 000 лева, с аргумент, че от ангажираните писмени доказателства, свителски показания и констатациите на ССчЕ, не се установява твърдяната парична сума да е била налична към началото на ревизията. Противно на оплакванията на жалбоподателя, в случая безспорно е доказано наличието на предпоставките за провеждане на ревизията по реда на чл. 122 и сл. ДОПК, като законосъобразно ревизиращите органи са преминали към този ред, изследвайки приходите на подателя на касационната жалба. Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал.2 ДОПК, в тези случаи доказателствената тежест за установяване противното на отразеното в ревизионния акт пада върху ревизираното лице, като фактическите констатации в акта се смятат за верни до доказване на противното. В конкретния случай, след извършен анализ на относимите за ревизираното лице обстоятелства по чл. 122, ал.2 ДОПК, правилно и обосновано е констатирано превишение на разходите, които надхвърлят размера на финансовите постъпления, поради което обосновано е прието, че са налице обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК. Настоящата инстанция намира за верен извода на Административен съд Русе, за това, че посоченото дарение, получено от бащата на ревизираното лице в размер на 35 000 лева преди ревизирания период и по около 10 000 лева през 2020 и 2021г. не следва да се цени като установяващ източник на средства за покриване на разходите на ревизираното лице. Съдът е изложил подробни мотиви в своето решение за това, защо не приема за доказани твърденията на жалбоподателя за получени суми от неговия баща- М. И. М.. Същите са правилни и по аргумент на чл. 221, ал. 2, изречение последно АПК не следва да се преповтарят. Твърдението на ревизираното лице за запазени и спестени 35 000 лева, получени безвъзмедно от баща му, няма своята подкрепа в доказателствата по делото, вкл. и от изчисленията на вещото лице по назначената по делото ССчЕ. С оглед характера на договора за дарение на парични средства, както и целта, за която се представят доказателства в ревизионното производство, а именно за това, че към определен момент ревизираното лице е разполагало реално с получени въз основа на дарения парични средства, чрез които е покрило направените разходи, то следва да е доказано предаване на парите, което в случая не е сторено. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че ревизираното лице не се е справило с тежестта да докаже съхранението на твърдяната сума, както и нейната разполагаемост към началото на ревизирания период. Несъстоятелно е наведеното от касатора твърдение за налични парични средства като физическо лице и като ЕТ към 01.01.2020г. в размер на 11 000 лева от изтегления кредит 154940/12.12.2019 г. от Райфайзенбанк България ЕАД. В о.с.з , проведено на 26.09.2024г., вещото лице подробно е разяснило, че липсват ангажирани доказателства за раполагаемостта му. Изтегленият кредит е в размер на 30 675, 00 лева, от които ревизираното лице е погасило предходно задължение по кредит от 2011 г. с остатък 4 684, 52 лева , като са му останали 25 000, 00 лева, от които последният е изтеглил в брой 4 418, 00 лева. Останалата разполагаема сума е отнесена като заем, даден на А. И.. Също така в счетоводните регистри на ЕТ, процесният кредит не е намерил отражение. При тези факти законосъобразно и обосновано административният съд е приел, че изтеглената сума, както и заплатените главници и лихви по заема са за сметка на ревизираното лице като физическо такова, и са взети предвид като негов приход при направените изчисления. Обоснован и съответстващ на закона е изводът на първоинстанционния съд досежно произхода на получения от ревизираното лице паричен превод в размер на 950 лева на 10.08.2020г. от Н. Б., чрез агент Изипей и облагането му по реда на ЗДДФЛ. Доколкото от И. не са анагажирани надлежни доказателства, установяващи основанието за получаване на дохода, правилно е счетено, че същият представлява доход от друг източник по смисъла на чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ и сумата е включена в общата годишна данъчна основа за облагане за 2020г. Следователно, касационната жалба се явява неоснователна и обжалваният съдебен акт като правилен следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 874, 57 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,