Решение № 10308 от 13.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10046/2011 г.

Решение № 10308 от 13.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10046/2011 г., I о., докладчик съдията Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Димитър Ангелов Тасев, в качеството му на управител на "Рожена" ЕООД, срещу решение № 939 от 27.06.2011 г. по адм. дело № 339 по описа за 2011 г. на административния съд - Благоевград, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 1000-0180 от 14.03.2011 г. на началника на митница Югозападна, потвърдено с решение № 189 от 1 4.04.2011 г. на директора на агенция "Митници" в частта относно началния момент, от който се дължи лихва върху подлежащият на възстановяване надвнесен акциз. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора. Ответната страна по касационната жалба - началникът на митница Югозападна не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд - Благоевград е бил сезиран с жалба срещу решение № 1000-0180 от 14.03.2011 г. на началника на митница Югозападна, потвърдено с решение № 189 от 14.04.2011 г. на директора на агенция "Митници". Същият е счел, че е сезиран с допустима, но неоснователна жалба. В мотивите на съдебния акт подробно е изложена фактическата страна по спора и е направен анализ на разпоредбите на чл. 2, чл. 3 и чл. 4 от Закона за възстановяване на надвнесен акциз за употребявани автомобили (ЗВНАУА). Според съда обжалваният административен акт е издаден от компетентен административен орган по смисъла на чл. 8, ал. 3 от ЗВНАУА, в кръга на неговите правомощия, в писмена форма и при спазване на материалния закон и процесуалните правила. По отношение на жалбоподателя е установено, че са налице трите предпоставки по чл. 2 от ЗВНАУА, поради което е има право да иска възстановяване на надвнесен акциз. Съдът е счел, че спорът се отнася до размера на акциза, подлежащ на възстановяване, както и до началния момент, от който се дължи лихвата по чл. 4 от ЗВНАУА. Относно първият спорен момент е изложил подробни съображения относно правилното формиране на размера на акциза, който се явява разликата между внесения акциз за употребявания лек автомобил и размера на акциза за нов автомобил със същата мощност на двигателя, определен по реда на чл. 40, ал. 2 (отм.) от ЗАДС. Относно вторият спорен момент съдът е приел, че административният орган правилно е определил началният момент, от който се дължи лихвата по чл. 4 от ЗВНАУА. Според разпоредбата на чл. 129, ал. 6, изр. 1-во от ДОПК недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължителни осигурителни вноски се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на органа по приходите. В случая акцизът за процесния автомобил е бил дължим към датата на внасянето му, поради което приложение следва да намери чл. 129, ал. 6, изр. 2-ро от ДОПК, т. е. акцизът се възстановява със законната лихва от деня, в който е следвало да бъде възстановен и това е датата на влизане в сила на Закона за възстановяване на надвнесен акциз за употребявани автомобили - 1.01.2011 г. Настоящият съдебен състав намира, че решението е правилно в частта, в която се обжалва, а именно относно направения от първоинстанционния съд извод относно законосъобразността на оспорения административен акт в тази му част, но само като краен резултат. Съгласно чл. 1 от ЗВНАУА, този закон урежда възстановяването на надвнесен акциз за внесени или въведени на територията на страната употребявани автомобили за периода от 1 януари 2007 г. до 31 декември 2009 г. включително. По смисъла на чл. 3 от цитирания закон "надвнесен акциз" е разликата между внесения акциз за употребяван автомобил и размера на акциза за нов автомобил със същата мощност на двигателя. От друга страна, за да възникне правото на възстановяване на надвнесен акциз, следва да са налице кумулативните материалноправните предпоставки по чл. 2 от закона. Една от тях е изискването, лицето, което претендира възстановяването да е внесло дължимия акциз. Следователно след като правоимащото лице се явява активно легитимирано да реализира правото на възстановяване на надвнесен акциз по реда на чл. 7 и сл. от ЗВНАУА, то има право да претендира и възстановяване на лихви за същия този акциз, което е изрично уредено чрез разпоредбата на чл. 4 от ЗВНАУА. В същия нормативен акт обаче няма изрична правна норма, която да урежда началния момент, от който следва да бъде начислена обсъждана лихва. При разглеждане на спора следва да се съобразява и датата, на която лицето е внесло дължимия акциз, понеже именно към този момент ще възникне и разликата, която законово е определена като надвнесен акциз. Към този момент този надвнесен акциз се явява и недължимо събран. В закона е уредена процедурата за възстановяване на надвесен акциз, като компетентният административен орган трябва да прецени правото на възстановяване, като след възникването му, следва да присъди и лихвите по повод установяване на надвнесена сума за акциз. Началният момент на дължимост на лихвата не следва да се обвързва с влизането в сила на нормативния акт, който регламентира възстановяването на надвнесен акциз. Последният се явява такъв не по силата на закона, а по силата именно на изпълнение на публичното задължение за внасяне на акциз в размер над следващия се. Законовата уредба на тази категория правоотношения не следва да се обвързва с правните последици при изпълнение на това паричното задължение. Настоящият съдебен състав не възприема извода на първоинстанционния съд, че задължението за лихва възниква на датата на влизане в сила на нормативния акт с позоваване на чл. 129, ал. 6, изр. второ от ДОПК. Понеже § 1 от ДР на ЗВНАУА препраща към разпоредбите на ДОПК за неуредените случаи няма пречка да се извърши преценка за приложимостта в конкретния спор на чл. 129, ал. 6 от ДОПК. В тази правна норма са уредени две хипотези, при който се дължи законна лихва и разграничителният момент е дали внасянето или събиране на тези недължимо внесени или събрани суми е въз основа на акт на органа по приходите или внасянето или събирането на тези суми е в резултат на декларация от задълженото лице и това е осъществено от него. Възстановяването на такива суми в последната хипотеза изисква реализиране на административно производство, което се инициира от самото заинтересувано лице. По делото се установява, че такова административно производство е осъществено, но то е по реда на чл. 7 и сл. от ЗВНАУА, поради което следва да се възприеме хипотезата, че сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени и това е датата на депозиране на искането за възстановяване. С оглед на изложеното по-горе началният момент е 13.01.2011 г., когато е направено и депозирано искането за възстановяване под вх. № 8703-0044 от 13.01.2011 г. от страна на търговското дружество. По делото се констатира, че с оспорения административен акт е определена дължимост на законната лихва от по-ранен момент - 1.01.2011 г., което е по-благоприятно за него. При съобразяване с принципа за reformatio in peius (забрана за влошаване на положението при обжалване), обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение