Решение № 919 от 19.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8027/2010 г.

Решение № 919 от 19.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8027/2010 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Петко Димитров Иванов против решение по адм. д. № 3392/2009 г. по описа на Административен съд - Варна. Иска отмяна като навежда касационни основания за съществено нарушение на процесуалния закон, необоснованост и неспазване на материалния закон. Обстоятелството кой трябва да даде оценка на имота е неотносимо за предмета на спора. Позовава се на Конвенцията за защита на правата на човека, а правото да купи имот не може да почива на субективно отношение на административния орган. Ответната страна областният управител на Варненска област оспорва касационната жалба като неоснователна. Съгласно изменение на ПУДДП "Национална компания "Железопътна инфраструктура "ДВ бр. 25 от 30.03.2010 г. правомощията на генералния директор значително са намалели и същият не може да се разпорежда с имоти държавна собственост. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Процедурата за продажба е продължила дълго време от 2005 г. до изричния отказ на областния управител на 24.11.2009 г., през който период от време са представени всички необходими документи, като министърът на транспорта е разрешил продажбата, определил е цената и следователно до изтичане на валидността на министерската заповед жалбоподателят не е имал никаква вина за неприключване на продажбата. Има приложени доказателства, които съдът не е обсъдил. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. По същество намира решението за недопустимо по следните съображения: Първоинстанционното съдебно производство е образувано по жалбата на касационния жалбоподател против мълчалив отказ на областния управител на гр. Варна по молба за закупуване на жилище от ведомствения фонд на ИК"ЖИ". С решение № 814/19.04.2010 г. по адм. д. № 3392/2009 г. по описа на Административен съд-Варна, е определен предмета на делото- изричен отказ с писмо № РД-04-9400-20/16 от 24.11.2009 г. по молба вх. № РД-04-9400-20/28.05.2009 г. за купуване на ведомствено жилище. Съдът е приел, че жалбата е допустима като се е позовал на определение № 8566/26.06.2009 г. по адм. д. № 3991/2009 г. по описа на ВАС, I колегия, V членен състав. По същество е отхвърлил жалбата и са развити съображения са законосъобразност на отказа поради изтекъл 6-месечен срок на валидност на разрешение № РД-73/14.05.2009 г. на министъра на транспорта, предвид чл. 73, ал. 3 от ППЗДС. Решението е недопустимо като постановено по жалба срещу писмо, което не представлява индивидуален административен акт. Продажбата на имот частна държавна собственост, представляващ ведомствено жилище се извършва по реда на глава VI от ППЗДС за задоволяване на жилищни нужди на настанени в тях наематели. По реда на глава IV от ППЗДС също се извършва продажба на имоти частна държавна собственост, но разликата между двете продажби е в начина на разпореждането. Принципно разпореждането и управлението с имоти частна държавна собственост, съгласно чл. 19 и чл. 49, ал. 1 от ЗДС се извършва чрез провеждане на търгове, като тръжната процедура започва, провежда и приключва по правилата на административното производство, завършва с издаване на административен акт, който подлежи на съдебен контрол на основание чл. 55 от ППЗДС. Затова теорията и съдебната практика приемат, че предвид чл. 48, ал. 1 от ЗДС управлението и разпореждането в тези случаи представляват сложен фактически състав и включва административен и гражданско правен елемент: заповед и договор. По различен начин обаче е уредено разпореждането с имоти частна държавна собственост, които представляват държавни ведомствени жилища. Законодателят предвижда специален ред за продажбата им, като провеждането на търг като способ за определяне на купувача, е изключен. Идеята за наличието на държавни ведомствени жилища е настаняването в тях на лица, които имат жилищна нужда и се намират в трудово или служебно правоотношение със съответното ведомство, т. е. да се създадат необходими битови условия на тази категория служители и работници, които изпълняват служебни и трудови задължения при съответното ведомство и докато са служители и работници да имат право да ползват под наем държавно жилище. Затова в чл. 22, ал. 1 от ППЗДС се говори за "право за настаняване", при наличие на изисквания на законодателя за жилищна нужда по смисъла на чл. 22, ал. 1 от ППЗДС. Относно обаче продажбата на държавни ведомствени жилища нещата са регламентирани по различен начин. Така е, защото настанените под наем лица нямат регламентирано и гарантирано от държавата "право да купят ведомствено жилище", поради което няма корелативното на това "задължение" на административния орган да продаде винаги държавно жилище, ако лицето е наемател и е поискало купуване. В тези случаи волята на областния управител, макар и оформена като "заповед" не представлява индивидуален административен акт, а гражданско правно волеизявление, чието оформяне става по правилата на глава шеста от ППЗДС. В тези случаи не можем да говорим за сложен фактически състав, който да включва и административен елемент. Съгласно чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията на РБ правото на собственост се гарантира и защитава от закона, като частната собственост е неприкосновена. На основание чл. 2 от Закона за собствеността държавата наред с общините, юридическите лица и гражданите е субект на правото на собственост, като всички видове собственост се ползват с еднакви възможности за развитие и закрила- чл. 2, ал. 3 от Закона за собствеността. И след като правото на собственост на държавата в това отношение не се различава от правото на собственост на останалите субекти, не може да се приеме, че държавата ще е длъжна да се разпореди с притежаваните от нея ведомствени жилища в полза на трето лице, пък било то и неин наемател. Защото такова задължение не съществува по отношение и на останалите собственици. Онова, което е специално за режима на държавната собственост, предвид субекта, който притежава правото на собственост, са разписаните строги правила, по които се извършва и управлението и разпореждането. С изключение на ПМС № 235 от 1996 г. и чл. 44, ал. 3 от ЗДС, които уреждат продажба в полза на суперфициарите на държавна земя, върху която са построени сгради, никъде в позитивното право не е регламентирано задължението на държавата да продаде, т. е. да се разпореди със своята частна собственост винаги, когато е налице искане от определени правни субекти. Затова настоящият съдебен състав не споделя определение № 8566/26.06.2009 г. по адм. д. № 3991/2009 г. по описа на ВАС, V членен състав, на което се позовава първоинстанционния съд, защото първо мотивите към това определение не съответстват на проблематиката по адм. д. № 4124/2008 г. по описа на ВАС, III отделение, и освен това определението е изолирано от константната съдебна практика. При така изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че жалбата пред първоинстанционния съд е недопустима, предвид липсата на подлежащ на оспорване административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Писмо № РД-04-9400-20/16 от 24.11.2009 г. на областния управител на Варненска област не представлява властническо волеизявление, а волеизявление на упражняващия функциите на държавата собственик при разпореждане с тази собственост. Наличието на обжалваем административен акт е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки за допустимостта на съдебното производство, липсата на административен акт води до извод, че жалбата пред първоинстанционния съд е процесуално недопустима, като такава не подлежи на разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство е следвало да бъде прекратено на основание чл. 159, т. 1 от АПК. За допустимостта на съдебния акт касационната инстанция следи служебно, предвид чл. 218, ал. 2 от АПК и при липса на касационни оплаквания в този смисъл. Решението следва да бъде обезсилено в частта, в която е отхвърлена по същество жалбата, като в останалата част има характер на определение по чл. 143 от АПК относно разноските в полза на ответника и следва да се остави в сила Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК, Върховният административен съд, III отделение