Решение № 4707 от 15.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10421/2023 г.

Производство по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция Социално подпомагане гр. Варна срещу решение 1097 от 24.07.2023 г., постановено по адм. дело 1322/2023 г. по описа на Административен съд Варна, с което е прогласена нищожността на заповед ЗД/Д-В-281/22.11.2021 г., издадена от Директор ДСП Варна. В касационната жалба се развива оплакване за незаконосъобразност на обжалваното решение на административния съд. С него се прогласява нищожността на посочената заповед. С тази заповед се прекратява настаняването на детето Й. Димитрова в професионално приемно семейство в [населено място], община Аксаково и се връща детето на грижите на семейството на бащата К. Димитров в гр. Игнатиево. Поддържат се доводи, че решаващият съд е приложил неправилно закона, доколкото не е съобразил, че касационен жалбоподател е постановил административния акт на основание чл. 30, ал. 4 от ЗЗДет. Твърди се, че административният орган е предприел процедура по предаване детето на семейството на бащата с оглед интереса на детето, който бил определящ за развитието му. Искането е за отмяна на съдебното решение, постановено от първоинстанционният съд и да се отхвърли жалбата срещу сочения административен акт. Оспорва се претенцията за присъждане на разноски, защото по делото не е представен договор за безплатна адвокатска помощ. Ответницата Е. Димова, чрез процесуалния си представител адв. С. Димитрова оспорва жалбата, като поддържа становище, че обжалваното решение на Варненския административен съд е правилно и иска да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски по реда на чл. 38 от ЗАдв. в минимален размер. Ответникът К. Димитров, чрез пълномощник не оспорва жалбата на директор на ДСП Варна, като оспорва съдебното решение като незаконосъобразно. Подробни съображения са изложени в отговор към касационната жалба. По делото е постъпила молба от пълномощник на ответника с приложени писмени доказателства, които отв. Е. Димова, чрез пълномощника си не оспорва. В молбата са развити и доводи за отмяна на решението на първоинстанциния съд. Възведена е претенция за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, предвид исканата отмяна на решението на регионалния съд. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховен административен съд, шесто отделение като взе предвид жалбата и доводите в нея, обжалвания акт, доказателствата по делото и изискванията на закона констатира следното: Производството пред административния съд е образувано по жалба на Е. Димова против цитираната заповед, издадена на основание чл. 30, ал. 4 от Закона за закрила на детето (ЗЗдет). Възраженията са за незаконосъобразност на заповедта с искане за отмяната й. В производството пред административния съд са представени относими доказателства, от които решаващият съд е стигнал до извод, че с решение 4114/09.10.2019 г., постановено по гр. дело 10897/2019 г. Районен съд Варна е настанил детето Й. Димитрова в професионарно приемно семейство за срок от две години, считано от влизане на решението в сила. Не се спори, че детето е родено от връзка на Е. Димова и К. Димитров, както обстоятелството, че и двете родени от тази връзка деца са били настанени в приемно семейство със съдебно решение на РС Варна. Не се спори, че срокът на настаняване е изтекъл към датата на издаване на оспорваната заповед. Административният орган е приел, че срокът на настаняване на детето в приемно семейство е изтекъл, бащата е установен със съпругата си, с която живее в гр. Игнатиево; живеят при добри битови условия; има родствена и емоционална връзка между детето, бащата и съпругата му. Съдът е разгледал по същество жалбата, която приел за основателна. Обявил нищожността на заповедта, поради некомпетентност на органа да издава такава заповед по соченото в нея правно основание. Установено е, съобразно приетото от съда, че е била налице законова предпоставка за прекратяване основанието за временно настаняване при приемното семейство, поради изтичане на срока чл. 29, т. 6 от ЗЗДет, но в този случай по аргумент на чл. 30, ал. 1 от ЗЗДет компетентност да прекрати настаняването има само районния съд. С оспорената пред административния съд заповед на касационния жалбоподател, извън законовите правомощия, административният орган е прекратил настаняването на детето, без да сочи срок. Нормата на чл. 30, ал. 2 от ЗЗДет, предвижда че прекратяване на настаняването може да се извърши временно от дирекция Социално подпомагане до произнасянето на съда. В този случай дирекция Социално подпомагане може да вземе решение относно бъдещото отглеждане и възпитание на детето или да приеме друга временна мярка за закрила, ако по този начин се осигурява най-добрият интерес на детето. Процедурата, обвързваща административния орган е само в условията на временно прекратяване на настаняването. За да прогласи оспорваната заповед за нищожна, съдът излага като основание за този порок материалноправната некомпетентност на директор на З СП Варна да постанови административен акт, като в конкретиката на случая, прекратяването на настаняването и връщане на детето при родител следва да е с влязъл в законна сила съдебен акт. Решението е правилно. Правният извод на първоинстанционен съд се споделя изцяло от настоящият съдебен състав. Всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен. В чл. 1 на Закона за закрила на детето е посочено, че този закон урежда правата, принципите и мерките за закрила на детето, органите на държавата и общините и тяхното взаимодействие при осъществяване на дейността по закрила на детето, както и участието на юридически и физически лица в осъществяването на такива дейности. Съгласно чл. 1, ал. 4 държавните органи в рамките на своята компетентност провеждат държавната политика за закрила на детето и създават подходящи условия за неговото развитие. Органите за закрила са посочени в чл. 6 от Закона за закрила на детето, сред които са и дирекциите Социално подпомагане . Мерките за закрила на детето са посочени в чл. 23 и сл. от ЗЗДет. В чл. 27 от ЗЗДет в уредено временно настаняване по административен ред, което се извършва със заповед на директора на дирекция Социално подпомагане, като в месечен срок от издаването й прави искане до районния съд за произнасяне. Настаняването по съдебен ред се извършва от районния съд съгласно чл. 28 и сл. ЗЗДет (решение 4114/09.10.2019 г. по гр. дело 10897/2019 г. на Районен съд Варна). Основанията за прекратяване на настаняването са посочени в чл. 29 от Закона и се прекратява от районния съд по искане на сочените лица в чл. 30, ал. 1 от ЗЗДет. Така цитирана, уредбата не предвижда правомощие на дирекция Социално подпомагане да прекратява настаняване на детето, извършено като мярка за закрила. Мотивите на заповедта се свеждат до упражняване на родителските права и съобразяване на съдебни актове, както и съобразяване на интереса на детето. Както се посочи, издаването на заповед по чл. 27 от ЗЗДет е временно настаняване по административен ред, като осъществяване на мярка за закрила. В заповедта не се излагат мотиви, че тя се издава в производство по осигуряване на закрила на дете в риск, нито се сочи, че се издава в производство по закрила на дете, поради което за издаването й няма никакво законово основание, при липса на материална компетентност, както правилно е приел и съдът в обжалваното решение. Съгласно чл. 30, ал. 1 от ЗЗДет настаняването на детето се прекратява от районния съд по искане на приемното семейство, на семейството на роднини или близки, на дирекция Социално подпомагане, на родителите на детето или на прокурора, освен в случаите по чл. 29, т. 4, 5, 7, 10 и 11. Съгласно ал. 2 на чл. 30 от ЗЗДет прекратяване на настаняването може да се извърши временно от дирекция Социално подпомагане до произнасянето на съда. В този случай дирекция Социално подпомагане може да вземе решение относно бъдещото отглеждане и възпитание на детето или да приеме друга временна мярка за закрила, ако по този начин се осигурява най-добрият интерес на детето. В случая касационният жалбоподател е превишил дадените му правомощия и е излязъл извън законово признатата му компетентност, като е иззел правомощия от друг орган, а именно от районния съд. Поради това заповедта е нищожна и тази нищожност правилно е прогласена от съда. От изложеното следва, че прекратяването на настаняването е предоставено в компетентност на районния съд, а не на административния орган. Законът е предоставил възможност на административния орган да вземе временно решение - да прекрати настаняването, но само до произнасяне на съда, като видно от законовата разпоредба това е правна възможност за административния орган, а не негово задължение./ Решение 4163 от 11.04.2016 г. на ВАС по адм. д. 10563/2015 г., VI о. ; Решение 1482 от 9.02.2023 г. на ВАС по адм. д. 7075/2022 г., VI о. / В случая компетентен да се произнесе по въпросите, обсъждани в мотивите на заповедта е районния съд, съгласно чл. 30 от Закона. Относно соченото и поддържано правно основание по чл. 30, ал. 4 от ЗЗДет, касационен състав следва да отбележи, че това правно основание не е обвързано с постановяването на акт за прекратяване на настаняването на детето по реда на чл. 25 и сл. от ЗЗДет. Сочената разпоредба не е приложима в опороченото производство пред Дирекция Социално подпомагане Варна. На първо място, следва да се образува производство по чл. 30, ал. 1 от ЗЗДет, което ако приключи със съдебно решение за прекратяване на настаняването на дете се изпълнява по административен ред. Основанието по чл. 30, ал. 4 от ЗЗДет се развива и в касационната жалба, като порок на обжалваното решение на административния съд, но предвид споделените изводи за нищожност на административния акт, не може да се приеме основателност на тезата на касационен жалбоподател. Във връзка с изложеното, решението на Административен съд Варна, като правилно следва да бъде оставено в сила. По отношение представените писмени доказателства от страна на ответника К. Димитров, чрез пълномощника му, същите са във връзка с неприключено съдебно производство, водено между ответните страни по СК и в това производство нямат отношение. Предвид изхода на спора, право на разноски в условията на чл. 143, ал. 4 от АПК се дължат на основание чл. 38, ал.2 във вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата на адв. С. Димитрова, от Варненска адвокатска колегия. Разноските се определят по реда на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв във връзка с чл. 8, ал. 3 от Наредба 1/09.07.2004 г. в размер на 1000 лева за оказаната безплатно правна помощ на ответницата Е. Димова. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо и последно от АПК, Върховен административен съд, шесто отделение