Решение № 946 от 28.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3602/2015 г.

Решение № 946 от 28.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3602/2015 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, гр. София, ул. "Лъчезар Станчев" № 4 срещу Решение № 6167 от 20.10.2014 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 4936/2014 г.

С обжалваното решение съдът отменил Заповед № 45039 от 31.08.2012 г. на началника на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "е" от Закона за движението по пътищата на Цветан Найденов Петров е приложена принудителна административна мярка "отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до представяне на сключена валидна застраховка.

Касационният жалбоподател - началникът на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, счита решението за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че не следвало да се очаква година и половина след нарушението да може да се представи застраховка за изминалия период. Съдът не отчел, че задължението на нарушителя не е да представи договор за сключена застраховка "Гражданска отговорност" за отминал период, тъй като той вече е понесъл последиците от наказателното постановление, респективно принудителната мярка. Той е длъжен да представи доказателства за наличието на такъв договор след прилагането на принудителната мярка, за да бъде преустановено нейното действие. Към настоящи момент г-н Петров не е представил такива доказателства, поради което мярката не следва да бъде отменяна. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Христина Маркова-Митова.

Ответникът по касационната жалба - Цветан Найденов Петров, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Лицето, на което е приложена принудителната мярка, е представило застраховка "Гражданска отговорност" за периода 31.05.2014 г. до 31.05.2015 г., поради което законосъобразно съдът приел, че след като мярката е приложена година и половина след извършване на нарушението тя не съответства на закона. Мярката е следвало да се приложи към м. август 2012 г., а не към датата на връчване на заповедта. Още повече, че срокът на застраховката "Гражданска отговорност" е една година.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 9.08.2007 г., със Заповед № Iз-1393, министърът на вътрешните работи упълномощил началника на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи да прилага принудителни административни мерки по Закона за движението по пътищата.

1. На 25.08.2012 г., около 9, 40 часа, при проверка от контролните органи било установено, че Цветан Найденов Петров управлява моторно превозно средство с регистрационен № СА 4307 АХ, собственост на "Денис Ер Груп" ЕООД, без задължителна застраховка "Гражданска отговорност". За нарушението бил съставен Акт за установяване на административно нарушение № 45039.

1. На 25.08.2012 г. било иззето свидетелството за управление на моторно превозно средство на г-н Петров.

1. На 31.08.2012 г., със Заповед № 45039, началникът на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 171, т. 1, б. "е" Закона за движението по пътищата (ЗДвП) приложил на г-н Петров принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до представяне на сключена валидна застраховка.

1. На 11.09.2012 г. за установеното нарушение било издадено наказателно постановление № 45039.

1. На 28.04.2014 г. Заповед № 45039 била връчена на г-н Петров.

1. В хода на съдебното производство по делото била представена справка от Гаранционния фонд, която установява, че към 25.08.2012 г. моторно превозно средство с регистрационен № СА 4307 АХ не е имало сключена гражданска застраховка, но за периода 31.05.2014 г. - 31.05.2015 г. има сключена застраховка.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в исканата от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с целта на закона. Органът нарушил чл. 26, ал. 1 и чл. 35 АПК. Приел, че заповедта, с която мярката е приложена, е връчена на лицето година и половина след извършване на нарушението, което не съответства на целта на мярката - да пресече продължаването и довършването на конкретното закононарушение. В случая няма данни към момента на прилагане на мярката закононарушението да не е приключило. Не следва да се очаква година и половина след нарушението лице, което управлява моторно превозно средство, на което не е собственик, без сключена застраховка "Гражданска застраховка", да може да представи такава застраховка за посочения автомобил. В случая мярката може да се окаже безсрочна, което противоречи на закона. Съдът приел, че мярката се налага към момента на управление на превозното средство без съответната застраховка, а не към датата на връчване на заповедта. За изминал период не може да се сключи гражданска застраховка. Въз основа на това съдът направил извод за незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменил.

Този извод на съда е неправилен.

Първият порок, за наличието на който съдът е длъжен, с оглед на чл. 168 във вр. с чл. 146 АПК, да провери е компетентността на органа, защото издаденият от некомпетентен орган акт е нищожен и следователно не може да породи целените правни последици.

В случая съдът приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган с оглед на представената по делото Заповед № Iз-1393 от 9.08.2007 г. на министъра на вътрешните работи. Но какво разпоредил министърът с посочената заповед и какво е имал право да разпореди?

Член 172, ал. 1 ЗДвП определя компетентността за прилагане на принудителните мерки по чл. 171, inter alia, мярката по т. 1, б. "е". Съгласно разпоредбата компетентни да прилагат мярката са ръководителите на службите за контрол по закона, съобразно компетентността им, или оправомощени от тях длъжностни лица.

Кои са службите за контрол по смисъла на закона определя законът.

Законодателят е възприел два подхода за определяне на службите за контрол - на пряко определяне и на определяне на компетентния да ги определи орган. Така с чл. 166, ал. 1 ЗДвП законодателят е определил Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" като служба за контрол, а с чл. 165, ал. 1 ЗДвП оправомощил министъра на вътрешните работи да определи службите за контрол. Следователно това, което министърът на вътрешните работи може и трябва да направи е със своя заповед да определи службите за контрол. Министърът не е носител на правомощието да определя длъжностните лица, които да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, б. "е" ЗДвП, той може само да определи службите за контрол. Министърът не е носител и на правомощието да прилага принудителни административни мерки, за да е възможно, при наличие на законова допустимост, да делегира това свое правомощие на други длъжностни лица.

Ръководителят на определената от министъра служба за контрол е компетентен да приложи принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, б. "е" ЗДвП и тази му компетентност е пряко следствие от служебната функция на ръководител на контролната служба и на посоченото в закона.

Компетентност да издава индивидуален административен акт, с който да прилага принудителната административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "е" ЗДвП, имат и оправомощени от ръководителя на службата за контрол длъжностни лица. Налице е предвидена в закона възможност за делегиране на правомощия от ръководителя на службата за контрол на длъжностни лица от службата. За да е валидно делегирането е необходимо да е извършено в писмена форма

Следователно като орган, оправомощен да издава индивидуален административен акт, с който да приложи принудителна административна мярка, законът определя ръководителя на службата за контрол по смисъла на закона или оправомощените от него длъжностни лица.

В случая, със Заповед № Iз-1393, министърът не упражнил предоставеното му от законодателят правомощие да определи службите за контрол, а оправомощил длъжностни лица от системата на Министерството на вътрешните работи да прилагат принудителните административни мерки. Такова правомощие обаче законодателят не му е предоставил. Тъй като законодателят не е предоставил на министъра правомощие да оправомощава длъжностни лица да прилагат принудителни мерки Заповед № Iз-1393 не може валидно да формира компетентност на органа, издал оспорената Заповед № 45039. Налице е заповед, издадена от лице без законово определена компетентност, което прави оспорената заповед нищожна - издаден извън рамките на правомощията на издалия я орган.

Съдът като не установил този порок на оспорената заповед постановил неправилно съдебно решение, което следва да бъде отменено.

Делото е изяснено от фактическа и правна страна. В хода на съдебното производство съдът не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което съдът следва реши спора по същество. С оглед на гореизложеното оспорената Заповед № 45039 е издадена от некомпетентен орган, поради което същата е нищожна. Съдът следва да обяви нищожността й.

С оглед на изхода от спора съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд