Решение № 10329 от 30.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6065/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Стефанов, от гр. Стара Загора, срещу Решение 2933 от 02.05.2023 г., постановено по адм. дело 10376/2022 г. по описа на Административен съд София-град. Твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, за което са изложени съображения в жалбата. Иска отмяната му и постановяване на ново по съществото на спора, с което се уважат предявените от него искове срещу Главна дирекция Изпълнение на наказанията. Алтернативно иска връщане на делото за разглеждане от друг състав на съда. Ответната страна Главна дирекция Изпълнение на наказанията, чрез процесуалния си представител, взема становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Производството пред Административен София-град се е развило по исковата молба на М. Стефанов против Главна дирекция Изпълнение на наказанията (ГДИН), с която на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) е предявил обективно съединени искове за обезщетяване на претърпени имуществени и неимуществени вреди. Исковете се основават на твърдени незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на ответника, изразяващи се в неизпращане на препоръчаната кореспонденция до различни съдилища в България, където ищецът е завел посочените в исковата молба граждански и административни дела. Поради тази причина, ищецът е загубил посочените в исковата молба 7 граждански и административни дела. В тази връзка претендира имуществени вреди във вид на пропуснати ползи, чиито размер е формиран на базата на общата сума от поискана от ищеца, като компенсация/неустойка по прекратените по вина на ГДИН 7 граждански и административни дела, които е бил завел. Претендира обезщетяване и на неимуществени вреди, за причиненото му силно огорчение, унижение и безсилие. С решението си по делото административният съд е отхвърлил като неоснователни предявените искове, приемайки, че не е установено по делото да са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - не са осъществени незаконосъобразни фактически действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на ответника, на които като пряка и непосредствена последица се основават претендираните вреди. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е твърдяното в касационната жалба, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Правото на участие на страната в процеса не е препятствано по никакъв начин, като лично в съдебно заседание на 26.04.2023 г. е потвърдил, че е запознат с докладвания отговор на исковата молба, обжалваното решение е мотивирано. Доводите на касационният жалбоподател за необоснованост на обжалваното решение са неоснователни. Въз основа на установената фактическа обстановка административният съд е извел правилния и логичен извод за неоснователност на предявените искове с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Правилен е крайния извод на административния съд, че в случая не е установено наличието на първата законова предпоставка, което обуславя неоснователността на предявените искове. Предявените искове за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди се основават на твърденията на ищеца, че е бил лишаван от правото да получава или да изпраща кореспонденция докато е пребивавал в Затвора в гр. София. Правата на лишените от свобода са уредени в чл. 75 и сл. от ЗИНЗС. Съгласно чл. 86 от закона, наред с правата на престой на открито, на свиждания не по-малко от два пъти месечно, на получаване на средства, лишените от свобода имат и право на кореспонденция, като редът за изпращането и получаването й е регламентиран в разпоредбите на чл. 75 и чл. 76 ППЗИНЗС, а в чл. 77 и чл. 78 от същия правилник е регламентиран начина на завеждане и изпращане на молбите и жалбите на лишените от свобода, съответно получаване на отговорите по тях. Правилно е прието в обжалваното решение, че в случая не е установено незаконосъобразно действие или бездействие на длъжностни лица на ответника, тъй като видно от доказателствата по делото, няма данни на ищеца да му е отказано изпращане на лична кореспонденция. Отделно от посоченото всички изготвени от него молби и жалби са били завеждани в регистрите по чл. 77, ал. 1 ППЗИНЗС с номер и дата, като е отбелязвано и къде е изпратен съответният документ. В посочените разпоредби липсва задължение за затворническата администрация да изпраща и получава препоръчани писма на лишените от свобода, които са вид пощенска пратка според начина на подаването, и за които при приемането им се издава разписка на подателя и се доставят на получателите срещу подпис. Ищецът е разполагал с неограничена възможност да изпраща и получава обикновени писма, които се приемат и пренасят, без да се регистрират в служебните документи на пощенските оператори, и се доставят без подпис, като по делото липсват данни това негово право да е било нарушено. По посочените съображения настоящата инстанция намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че не е установена първата предпоставка за ангажиране отговорността на ГДИН, а именно незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица на ответника, поради което предявените искове за обезщетение се явяват неоснователни. С оглед изложените съображения настоящата инстанция намира обжалваното решение за правилно. Не са налице твърдените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да се остави в сила. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ за сума в размер на 100 лева, определена при приложението на чл. 37 от Закона за правната помощ. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение