Решение № 13823 от 18.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7014/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационна жалба на Агенция Пътна инфраструктура със седалище и адрес на управление в София, на [улица], против Решение 755 от 26.02.2024 г., постановено по адм. д. 1045 по описа за 2023 г. на Административен съд Пазарджик. Оплаква се, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му и отхвърляне на предявения от Д. Р. Т. иск за имуществена обезвреда. Претендира разноски за настоящото производство, включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност, ако ответникът по касация претендира адвокатско възнаграждение в размер над минималния такъв за административни дела с материален интерес, съгласно Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът Д. Р. Т. от гр. Велинград, с адрес на [улица]оспорва касационната жалба, като неоснователна, в писмен отговор, представен в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Иска отхвърлянето й, а по същество иска атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Претендира разноски за настоящото производство, за което представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и доказателства за извършването им. Участващият по делото представител на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение, поправено с Решение 1865/15.05.2024 г. по същото дело, в производство по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), Агенция Пътна инфраструктура (АПИ) е осъдена да заплати на Д. Р. Т. обезщетение за причинени й имуществени вреди в размер на сумата от 400.00 лв., представляваща заплатеното от нея адвокатско възнаграждение (по Договор за правна защита и съдействие от 21.02.2023 г.) за изготвяне на възражение срещу съставен й Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) 000587/11.02.2023 г., по който впоследствие е постановена Резолюция за прекратяване на административнонаказателното производство 000587/18.08.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба 18.10.2023 г. до окончателното й изплащане. Наред с това ответникът е осъден да заплати в полза на ищцата разноски по делото в размер на 410.00 лв. Производството пред Административен съд Пазарджик е образувано по искова молба на Д. Т., предявена против АПИ, за осъждането на ответника да й заплати обезщетение за имуществени вреди, причинени й от незаконосъобразно повдигнато административнонаказателно обвинение посредством съставен й АУАН 000587/11.02.2023 г., издаден от И. Г. М., на длъжност инспектор в сектор Контрол и правоприлагане Пловдив при АПИ, в размер на сумата от 400.00 лв., представляваща заплатеното от нея адвокатско възнаграждение за изготвяне и депозиране на възражение против посочения АУАН, по който впоследствие е постановена Резолюция за прекратяване на административнонаказателното производство 000587/18.08.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на завеждане на исковата молба 18.10.2023 г. до окончателното му изплащане. Административният съд е установил, че срещу Д. Т. е съставен АУАН 000587/11.02.2023 г. (л. 7 от първоинстанционното дело), изготвен и предявен на 20.02.2023 г. от инспектор в сектор Контрол и правоприлагане Пловдив при АПИ за това, че на 11.02.2023 г., в 19.07 ч. същата е управлявала лек автомобил, марка КИА, модел НИРО, с рег. BG-[рег. номер] по път 8 Пазаржик-Пловдив, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без да е заплатила пътна такса, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за пътищата (ЗП), с което е нарушила разпоредбата на чл. 139, ал. 6 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Ищцата депозирала възражение срещу АУАН (л. 9, пак там), изготвено от адв. С. Малинов от Адвокатска колегия Пазарджик. За изготвянето и депозирането на същото пред АПИ, между Т. и посочения адвокат на 21.02.2023 г. е сключен Договор за правна защита и съдействие, написан саморъчно на номериран лист от кочан на Адвокатска колегия Пазарджик, по силата на който в полза на адвоката е заплатена в брой сумата от 400.00 лв. за адвокатско възнаграждение. Адвокатът е изготвил възражението и го е депозирал пред Агенцията с вх. 94-00-4198 от 23.02.2023 г. (л. 10-11, пак там). С Резолюция 000587/18.08.2023 г., издадена от директора на Национално ТОЛ управление към АПИ, административнонаказателното производство срещу ищцата, образувано въз основа на АУАН 000587/11.02.2023 г., е прекратено. При така установената фактическа обстановка, Административен съд Пазарджик е преценил, от правна страна, че по делото е доказано кумулативното наличие на изискуемите предпоставки от сложния фактически състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на безвиновната отговорност на АПИ за вреди незаконосъобразно действие на служител на АПИ по съставяне на АУАН 000587/11.02.2023 г. при недоказаност на вмененото с него нарушение, в пряка причинно-следствена връзка с претендираната имуществена вреда. Като е приел, че АУАН няма характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, е подчертал, че този акт се издава във връзка с образуване на производство с цел упражняване на санкционираща административна дейност. Допълнил е, че административнонаказателното производство е прекратено с мотивирана резолюция поради неустановяването, че ищцата е извършила нарушение на чл. 139, ал. 6 ЗДвП. Счел е, че с прекратяването на административнонаказателното производство са отпаднали с обратна сила основанията за съставяне на АУАН, както и всякакви други действия и актове, извършени от служители на ответника във връзка с вмененото на ищцата административно нарушение. Позовал се е на Тълкувателно решение 1 от 15.03.2017 г. на Върховния административен съд по тълк. д. 2/2016 г. Аргументирал се е, че приетото по него, че изплатеното адвокатско възнаграждение в производството по обжалване и отмяна на незаконосъобразно наказателно постановление представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ, следва да се възприеме и по отношение на незаконосъобразно издадените актове за нарушение, при прекратено производство, доколкото с последните се поставя началото на административнонаказателното производство, от който момент и привлеченото към отговорност лице има право на защита. Мотивирал е настъпила в случая имуществена вреда с доводи, че ищцата не би ангажирала адвокат и не би заплатила адвокатско възнаграждение, ако не й е съставен посочения АУАН. Допълнил е, че издаденият от административния орган АУАН е необходимо условие за съществуване на договора за правна помощ и съдействие от 21.02.2023 г. Формирал е решаващия извод за основателност на исковата претенция на Т.. Изчислил е размера на обезщетението за имуществена обезвреда като съобразил нормата на чл. 18, ал. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и на чл. 179, ал. 3 ЗДвП. По така изложените съображения, съдът е постановил обжалвания в настоящото производство резултат. Присъдил е разноски в полза на ищцата. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения, съставляващи касационни основания за отмяната му. Административният съд е изяснил в пълнота правния спор, обсъдил е доводите и възраженията на страните, приложил е правилно материалния и процесуалния закон и е извършил обоснована преценка по съществото на спора. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за липсата, в случая, на предпоставките по чл. 1 ЗОДОВ за реализиране на отговорността на държавата за имуществени вреди. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е дейността на органа, от чиято дейност се претендира обезвредата. Дейността на длъжностните лица в хода на образуваното административнонаказателно производство, както и тази на административнонаказващия орган безспорно се окачествява като административна такава, съгласно приетото по Тълкувателно постановление на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд 2 от 19.05.2015 г. по тълк. д. 2/2014 г. и Тълкувателно решение 1 от 15.03.2017 г. на Върховния административен съд по тълк. д. 2/2016 г. Първата фаза на административнонаказателния процес е фазата на установяване на извършването на административно нарушение, чието начало се поставя със съставянето на АУАН, с който компетентните длъжностни лица констатират реализирането на фактическия състав по извършване на конкретно административно нарушение. АУАН е предпоставка за издаване на наказателно постановление (НП), с което на нарушителя се налага съответно административно наказание. По казуса НП не е издавано, доколкото административнонаказващият орган, с мотивирана резолюция, е прекратил административнонаказателното производство на основание чл. 54, ал. 1, т. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), а именно липса на безспорно доказване, че Т. е нарушила разпоредбата на чл. 139, ал. 6 ЗДвП. При положение, че на ищцата не е повдигнато административнонаказателно обвинение за извършено административно нарушение по ЗДвП и административното наказване не се е реализирало поради наличието на горепосоченото основание за прекратяване на административнонаказателното производство, са отпаднали с обратна сила основанията за съставяне на АУАН 000587/11.02.2023 г., както обосновано се е мотивирал първоинстанционният съд. След като административнонаказващият орган не е установил по несъмен начин извършването от Т. на конкретното нарушение по ЗДвП и след като ЗАНН не предвижда ред за присъждане на разноски във фазата на установяване извършването на административно нарушение, правилно административният съд е квалифицирал заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение за изготвяне и депозиране на писмено възражение по чл. 44, ал. 1 ЗАНН, като имуществена вреда за нея, причинена й пряко от незаконосъобразна административна дейност в рамките на производството по административно наказване. По делото е безпротиворечиво установено, че Т. е била надлежно представлявана от адвокат в производството пред АПИ пълномощно и договор за правна защита и съдействие на л. 8 от първоинстанционното дело. Видно от известие за доставяне (л. 10, пак там), писменото възражение против издадения АУАН 000587/11.02.2023 г. е подадено от адвоката по сключения на 21.02.2023 г. договор за правна защита и съдействие, т.е. в полза на ищцата са извършени надлежни процесуални действия, респ. установява се изпълнението от страна на адвоката на поетите по този договор процесуални задължения изготвяне и депозиране на писмено възражение по чл. 44, ал. 1 ЗАНН. Платеният от ищцата адвокатски хонорар представлява за нея имуществена вреда под формата на претърпяна загуба, тъй като имущественото й състояние е намаляло. Провеждането на административнонаказателно производство, което впоследствие е прекратено и потърсената от Т. адвокатска защита се намират в отношение на обуславяща причина и следствие лицето, сочено за нарушител, не би потърсило адвокатска помощ, ако спрямо него не е съставен АУАН, описващ фактически обстоятелства за административно нарушение по ЗДвП, чието извършване е останало недоказано. Макар и да липсва нормативно установено задължение за процесуално представителство по реда на ЗАНН, адвокатската защита в административнонаказателното производството се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход от спора извършено ли е или не конкретното нарушение и участвал ли е адресатът. В този смисъл, ако в административнонаказателното производството лицето е ползвало адвокатска защита, което е негово нормативно установено право, съгласно чл. 56 от Конституцията на Република България, заплатеното възнаграждение за осъществяване на тази защита съставлява увреждане на имуществената сфера, което не може да бъде възстановено по друг ред, освен по реда на ЗОДОВ. При определяне размера на обезщетението за обезвреда, съдът законосъобразно е обосновал атакувания съдебен акт с Тълкувателно решение 1 от 15.03.2017 г. на Върховния административен съд по тълк. д. 2/2016 г., спазвайки принципа на справедливост и съразмерност, съобразно критериите по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Съобразените от първоинстанционния съд нормативни актове при определяне размера на вредата, както и формираните в тази връзка правни изводи напълно се споделят от настоящия състав на Върховния административен съд. Поради това същите не следва да се повтарят и с настоящото решение, на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. По изложените съображения, обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора пред касационната инстанция, претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на разноски е неоснователна. Основателна обаче е претенцията на ответника по касация за присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящото производство, като същото, при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, настоящият състав определя в размер на сумата от 150.00 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия