Решение № 10231 от 22.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6956/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. В. Я., гражданин на Р. Молдова, подадена чрез адв. Б.Янков, срещу решение 13321 от 15.04.2025г., постановено по адм. дело 5903/2024г. по описа на Административен съд София-град. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост, както и от съдържанието на жалбата може да се обоснове и довод за нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде отменена заповед 5404 ПАМ-89 от 03.05.2024г. на началника ГПУ-Средец. Претендира присъждане на разноски. Представя писмено становище. Ответникът началникът на Гранично полицейско управление - Средец, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че решението на първоинстанционния съд е законосъобразно и правилно, поради което предлага същото да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение на Административен съд София - град е отхвърлена жалбата на касатора В. В. Я., гражданин на Украйна, срещу заповед рег. 5404 ПАМ-89/03.05.2024г. на началник на ГПУ-Средец, с която на основание чл. 42з, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 10, ал.1, т. 4 и чл. 44, ал.1 от Закон за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ му е наложена принудителна административна мярка Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите членки на Европейския съюз за срок от 5 години. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е постановена от компетентен орган, в писмена форма, при спазване на изискванията за съдържание, тъй като в мотивите на оспорения акт са посочени съответните правни основания и препращане за фактическите обстоятелства към предложение рег. 540р-3233/03.05.2024г., с които е обосновано приложението на разпоредбата на чл. 10, ал.1, т. 4 от ЗЧРБ. Съдът е установил, че не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които да са ограничили ефективното упражняване правото на защита на санкционираното лице. За неоснователен е приет довода за нарушение на изискването на чл. 35 от АПК. Съдът е приел, че преписката е в цялост и чужденеца чрез процесуалния си представител е имал възможност да оспори, да посочи какви са твърденията по направените констатации в докладната записка, да поиска събиране на нови доказателства за оборването им, но него е сторило. На следващо място съдът е приел, че административния акт съответства и на материалния закон, тъй като е счел, че са налице предпоставките предвидени в чл. 10, ал.1, т. 4 от ЗЧРБ. На последно място съдът е счел, че заповедта е съответна на преследваната с нея цел, а именно предотвратяване и преустановяване на административни нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. Обжалваното решение е правилно. Редът и условията за прилагане на мерки за административна принуда спрямо чужденци са установени в Глава пета на ЗЧРБ, Раздел І (чл. 39а чл. 47). В разпоредбата на чл. 39а, ал.1 ЗЧРБ при изрично и изчерпателно изброяване са посочени принудителните административни мерки (ПАМ) които се налагат на чужденци по този закон. Съгласно т.4 на чл. 39а, ал.1 такава мярка е забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите членки на Европейския съюз. Според приложимата норма на чл. 42з, ал.1, т.1 от ЗЧРБ Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз, се налага, когато са налице основанията по чл. 10, ал. 1. А според чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на посочени административни органи, сред които и директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" или на оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е представена заповед 1919 от 19.08.2014г. на директора на Регионална дирекция Гранична полиция Елхово, с която на основание чл. 44, ал.1 от ЗЧРБ са оправомощени длъжностни лица, в това число началници на ГПУ да издават заповеди за налагане на принудителни административни мерки по чл. 39а, т.2 и т.4, и заповеди по чл. 44, ал. 5 и чл. 6 от ЗЧРБ. От анализа на цитираните разпоредби и с оглед представената заповед съдът обосновава извод, че оспорената заповед е издадена по делегация от компетентен административен орган, поради което са неоснователни доводите за обратното, изложени в допълнението на касационната жалба. Несъстоятелни са твърденията, отнасящи се до обстоятелството, че издателят на акта Г.В. през 2014г. не е изпълнявал същата длъжност. Видно от самата заповед са оправомощени началниците на ГПУ, като не са посочени имена, а само съответната длъжност, следователно дали през 2014г. лицето е заемало тази длъжност или не е се приема за ирелевантно. Неоснователно възражението на касатора за постановяване на решението при допуснато от съда съществено нарушение на разпоредбата на чл. 171, ал. 5 вр. с чл.9 от АПК. Със сочените разпоредби се установява задължението за съда да укаже на страната, че за някои обстоятелства от значение за делото, не се сочат доказателства. С определение 10362 от 01.07.2024г. съдът е разпределил доказателствената тежест. Изрично е посочил, че жалбоподателя носи доказателствената тежест да установи твърденията си в жалбата. По отношение на него не е съществувало неяснота за обстоятелствата, които следва да бъдат установени, респективно необходимите доказателствата. А доколкото се твърди, че съдът неправилно е приел, че не са оспорени фактите изложени в докладна записката и с това е нарушил разпоредбата на чл. 9 от АПК. Видно от протоколите от проведени две съдебни заседания на 28.10.2024г. и на 24.03.2025г. са приети писмените доказателства по делото съдържащи се в административната преписка, както и че страните не са имали доказателствени искания от една страна, а от друга жалбоподателя лично и чрез процесуалния си представител не е проявил процесуална активност, тъй като същия е бил редовно призован но не се е явил за участие в същите. В тази връзка следва да се посочи, че ако чужденецът е имал съмнения по отношение на доказателствата по административната преписка е имал възможността да оспори истинността на тези доказателства по реда на чл. 193 от ГПК. Освен това, нормата на чл. 193 ГПК има диспозитивен характер и е в правомощията на страна по делото да се възползва от нея, а не задължение на съда служебно да стори това. Видно от данните по делото чужденецът не се е възползвала в срок да оспори истинността по реда на чл. 193 ГПК вр. чл. 144 АПК, поради което правилно административния съд е приел, че след като не е оспорил доказателствата, същите са официални свидетелстващи документи, който се ползват с материална доказателствена сила и отразените в същите факти действително са се осъществили, както правилно административния съд е приел. Неоснователен е довода на касационния жалбоподател, че административния съд не е анализирал в дълбочина приложената докладна записка от ГПУ-Средец, тъй като съдът е следвало да изиска информация дали има образувано наказателно производство и дали чужденецът е наказан. В настоящия случай оспореният административен акт е издаден на основание чл. 44, ал.1 и чл. 42з, ал.1, т. 1 във връзка с чл. 10, ал.1, т. 4 и чл. 44в от ЗЧРБ и предложение рег. 5404р-3233 от 03.05.2024г. на ГПУ-Средец. Процесният случай попада в основанието по чл.10, ал.1, т. 4 ЗЧРБ, а именно когато има данни, че чужденецът извършва търговия с хора и незаконно въвеждане в страната и извеждане на лица в други държави. Посочената в заповедта фактическа обстановка, свързана с установено незаконно въвеждане на лица в страната от украинския гражданин, безспорно осъществява хипотезата на чл. 10, ал.1, т. 4 от ЗЧРБ и респективно прилагането на мярка по чл. 42з, ал.1, т.1 от ЗЧРБ. Достатъчно основание за прилагане на принудителната административна мярка е наличието на данни за извършен опит от страна на украинския гражданин за незаконно въвеждане, на чужденци /самоопределящи се като сирийци/, каквито в настоящия случай са безспорно установени. За прилагането на мярката не е необходимо да е безспорно доказано деянието, а е достатъчно и само да са налице данни за това. В тази връзка ирелевантно за производството е да се изисква информация за образувано наказателно производство. По тези доводи обжалваното решение е съобразено с материалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационните жалби пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,