Решение № 1706 от 3.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9953/2010 г.

Решение № 1706 от 3.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9953/2010 г., III о., докладчик съдията Ваня Пунева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Димитър Матеев Нейков, Иван Матеев Нейков и двамата от гр. Асеновград и Тодорка Матеева Нейкова - Якубян от гр. Смолян против решение № 651 от 3.05.2010 г. постановено по адм. д. № 264/2010 г. по описа на Пловдивския административен съд. Иска се отмяна на решението като неправилно, поради необоснованост и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Развиват подробни съображения, че първоинстанционния съд е установил правилно фактическата обстановка, но изводите му са незаконосъобразни. Съдът се е ограничил подробно да изследва хипотезата на обезщетяването им вместо реалното му възстановяване, като твърдят че с бездействието на административните органи те фактически са лишени от правото си на собственост, гарантирано им от Конституцията и чл. 1 от Протокол 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Молят решението да бъде отменено и делото решено по същество с уважаване на исковата претенция. Ответната страна - Министерство на земеделието и храните чрез процесуалния си представител счита касационната жалба за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура също дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред съда е с правно основание чл. 203, ал. 1 от АПК вр. с чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ. Съдът е отхвърлил обективно съединените искове на ищците, предявени при условия на евентуалност срещу МЗХ с претенция по главния иск за 3 000 лева за всеки от тях по 1000 лева с твърдението, че това е част от цялото им вземане в размер на 660 000 лева, като неоснователен. Според тях вредите са настъпили вследствие на бездействието на административния орган да довърши реституционната процедура в изпълнение на съдебно решение от 28.12.2000 г. на РС гр. Асеновград, респк. от нищожното решение на ПК - Асеновград от 1.11.2001 г. За да се постанови този резултат е прието, че не са налице кумулативните предпоставки на закона за да се ангажира отговорността на държавата. Решението е правилно. За да е налице основание по чл. 1 от ЗОДОВ за уважаване на предявен иск трябва да са налице няколко кумулативно дадени от законодателя в чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ условия: вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, настъпило от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ предвижда, че държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. На обезщетение подлежат действително настъпилите вреди, които са в пряка причинна връзка с отменения незаконосъобразен акт и са пряка и непосредствена последица от него или от твърдяното бездействие или действие което следва безспорно да е установено по делото. В конкретния случай ищците не са се справили с доказателствената тежест с която разполагат по закон в исковото производство. Затова неоснователни се явяват доводите за нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост, поддържани като касационно основание за отмяна на решението. Съдът подробно е обсъдил всички доказателствата във връзка с правния спор за наличие на предпоставките по чл. 1 от ЗОДОВ, при който възниква основание за отговорност за вреди от неоснователно бездействие, съответно от признат за незаконосъобразен акт. Обосновано съдът е направил извода за липса на законоустановените предпоставки за исканата отговорност за имуществени вреди, основана алтернативно на пропуснати ползи от незаконосъобразно бездействие и от незаконосъобразен административен акт. Фактическите обстоятелства във връзка с правния спор са изяснени правилно съответно на доказателствата. Правото на собственост върху земеделска земя от 3,3 дка е признато за възстановяване на жалбоподателите съгласно решение от 18.04.1994 г. на ПК - Асеновград, като с последващо решение от 14.05.2001 г. на ПК е определено обезщетение предвид невъзможността за връщане. Със заявление от 10.09.2008 г. е поискано признаване на право на възстановяване за 3,3 дка. С оглед изпълнение на решение от 10.04.2006 г. на РС - Асеновград за обявяване на нищожност на решението от 1.11.2001 г. на ПК ОСЗГ е постановено решение от 15.09.2008 г. за признаване на право на възстановяване за посочения имот, но границите на имота не са идентифицирани. Установеното от фактическа страна по същество не се оспорва, като спорът е във връзка с правния извод за липса на кумулативно предвидените предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Процедурата по възстановяване на правото на собственост не е приключена, като в зависимост от доказателствата следва да се определи по специалния ред възстановяване или обезщетение ще бъдат определени. В случая не се касае за бездействие на длъжностни лица от администрацията, които да са довели до увреждане на жалбоподателя, изразяващо се в стойността на подлежащия на възстановяване имот. Такива вреди не следват и от обявеното за нищожно решение на Поземлена комисия със съдебен акт. Както се посочи съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Видно и от правната норма и съгласно ТР № 3/2004 на ОСГК на ВКС на РБ, задължително за всички съдилища, под действия и бездействия се има предвид "фактическо" бездействие. Предвид и смисълът на чл. 250, чл. 256 и чл. 257 от АПК фактическото бездействие представлява неизпълнение на правно регламентирано задължение за административен орган или длъжностно лице, т. е. самата правна норма да регламентира дължимото фактическо действие. Ако връзката между дължимото поведение и закона се опосредява с властническо волеизявление, няма да е налице фактическо бездействие при изпълнение на законово задължение. Предвид всички посочени обстоятелства и от събраните по делото доказателства, законосъобразни се явяват изводи те на съда, че в конкретния случай не е налице незаконосъобразен акт и бездействие от страна на административните органи и съответно настъпили вреди по смисъла на ЗОДОВ. Освен това съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно елемент от състава на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е наличието на причинна връзка между действието и бездействието и настъпилата вреда. За целите на закона е от значение не съществуването на някаква причинна връзка, а същата да е пряка и непосредствена. Под преки вреди следва да се разбират онези, които са типична, нормално настъпваща по време и място последица от вредоносния резултат. Непосредствени вреди са тези, които са настъпили по време и място, следващо противоправното бездействие. В случая не може да се приеме съществуването на пряка и непосредствена връзка между забавяне на реституционната процедура и пропуснати ползи. Поради това правилно съдът е направил правен извод за неоснователност на иска. Не са налице касационни основания за отмяна на решението. То е правилно и следва да се остави в сила. Както се посочи по-горе в мотивите липсата на всеки един от кумулативно предвидените елементи от хипотезата на чл. 203 от АПК във връзка с чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ, води до неприложимост на материалноправната норма. Съдът основателно е приел, че конкретния казус не попада в приложното поле на претендираната от жалбоподателя хипотеза за правна защита срещу непозволено увреждане от действие на орган на държавна власт и от незаконосъобразен административен акт и затова законосъобразно е отхвърлил иска по чл. 203 АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като неоснователен. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,