Решение № 1003 от 24.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3306/2018 г.

Решение № 1003 от 24.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 3306/2018 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Г. от [населено място] чрез адв. Т. Бойчева – Адвокатска колегия – Русе, против Решение № 504 от 20.12.2017 г. постановено по адм. дело № 524 от 2017 г. по описа на Административен съд Велико Търново. Жалбоподателят поддържа доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се неговата отмяна и присъждане на разноските в размер на следващото се адвокатско възнаграждение. Ответникът - директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Велико Търново (ТП на НОИ - Велико Търново) не изразява становище по подадената от Г. Г. касационна жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а решението на първоинстанционния административен съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, жалбата е неоснователна. С Решение № 504 от 20.12.2017 г. по адм. дело № 524 от 2017 г. по описа на Административен съд Велико Търново е отхвърлена жалбата на Г. Г. от [населено място], против Решение № 1012 – 04 - ЗЗ#1/16.06.2017 г. издадено от директора на ТП на НОИ - Велико Търново. Същото е постановено в производството по чл. 117 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), по жалба на Г. с вх. № 1012 - 04 - ЗЗ/18.05.2017 г. против Разпореждане № О – 4 – 999 - 314094/26.04.2017 г. издадено от ръководител по изплащането на обезщетенията и помощите, с което на осн. чл. 40, ал. 3 КСО, на лицето е отказано отпускане на парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване. Административният съд е изяснил релевантните факти и обстоятелства, въз основа на които е формирал своите доказателствени и правни изводи. Жалбоподателят Г. Г. е бил упълномощен от управителя на "Кар комерс 1" ЕООД с нотариално заверено пълномощно и на осн. чл. 26 от Търговския закон (ТЗ), да представлява дружеството, да извършва правни и фактически действия от негово име и за негова сметка. Страните са били обвързани от трудов договор с дата 05.10.2014 г., съгласно който дружество "Кар комерс 1 " ЕООД като работодател е възложило на жалбоподателя като работник, да полага труд на длъжност "управител продажби и маркетинг". В договора е уговорено пълно работно време и място на работа – из страната, срещу основно месечно възнаграждение в размер на 2400 лв. Постигнато е съгласие, работникът да постъпи на работа на същата дата или в седемдневен срок, от предоставяне на екземпляр от сключения трудов договор и уведомлението до НОИ по чл. 63, ал. 1 от КТ. Видно от записа върху договора, работникът е постъпил на работа на 05.10.2014 г. Този факт е удостоверен с положените подписи на Г. Г. и представител на отдел "Човешки ресурси" при "Кар комерс 1" ЕООД. Касаторът е поискал от компетентните длъжностни лица изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност, поради общо заболяване и по издаден болничен лист №Е20164346431 от 15.03.2016 г. за временна нетрудоспособност. Първоинстанционният съд е приел за установено, че от направена проверка относно извършваната търговска и икономическа дейност на "Кар комерс 1" ЕООД, обективирана в Протокол № П-0400415043212-073-001/21.04.2015 г., от дружеството са подавани в законовите срокове декларации обр. 1 за всички подлежащи на осигуряване при него лица върху действително изплатените, начислени (неначислените) възнаграждения до м. 02. 2015 г. Дружеството е подавало декларации обр. 6 до м. 02. 2015 г. за всеки месец в пълния размер на дължимите здравно осигурителни вноски, но не ги е заплащало. Компетентните длъжностни лица със задължителни предписания по чл. 108, ал. 1, т. 3 КСО са поискали от дружеството работодател доказателство относно трудовоправните отношения на неговите служители, но такива не са били представени до приключване на устните състезания по делото пред Административен съд Велико Търново. Видно от Констативен протокол № КВ-5-04-00178804/27.09.2016 г. изготвен в производството по проверка по разходите на държавното обществено осигуряване (ДОО) на "Кар комерс 1" ЕООД, непредставянето от страна на дружеството на исканите документи, е възпрепятствало установяването верността на подадените данни в Регистъра на осигурените лица за работещите по трудови правоотношения, за периода от м. 08. 2014 до м. 08. 2016 г. За да достигне до извод за законосъобразност на оспорения административен акт, съдът след проверката по чл. 168 АПК и на основанията по чл. 146 АПК е приел, че решението е постановено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на акта, същият е съобразен с целта на закона. По приложението на материалния закон и съответствието на акта с него, съдът е формирал извод, че жалбоподателят не е осигурено лице по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КСО, защото реално не е осъществявал трудова дейност по създаденото с "Кар комерс 1" ЕООД трудово правоотношение. Заключил е, че на осн. чл. 10 КСО осигуряването не е възникнало, поради което правилно ръководителят по изплащането на обезщетенията и помощите е отказал плащане по представения болничен лист. Така постановеното решение е правилно. Основните касационни доводи на Г. Г. се основават на обстоятелството, че е изпълнявал трудовите си функции, възложени му с подписания с дружеството трудов договор, поради което счита, че е "осигурено лице" по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КСО. Видно от текста на чл. 40, ал. 1 КСО, осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Следователно за да придобие право на изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност по болничен лист №Е20164346431 от 15.03.2016 г., жалбоподателят следва да е осигурено лице по § 1, т. 3 ДР на КСО. Последното обстоятелство е правопораждащ елемент от фактическия състав за претендираното от лицето плащане от ДОО, който не е бил установен от Г. при условията на главно и пълно доказване в процеса. При липса на доказателства в тази насока, обосновани и в съответствие с материалния закон са изложените съображения от административния съд, че Г. фактически не е извършвал трудова дейност за периода от октомври 2014 г. до август 2016 г. Съгласно чл. 10, ал. 1 КСО в релевантната редакция, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1, и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ?. С приемането на нормите на Кодекса за социално осигуряване законодателят разграничи съществените елементи на трудовото и осигурителното правоотношение. В случая осигурителното правоотношение между касатора и ТП на НОИ – Велико Търново е формално обособено и съществува само доколкото правото го урежда. Правата и задълженията на страните по осигурителните правоотношения, се основават на вече възникналото трудово правоотношение. Установените от административния орган факти по реда на контролните производства по КСО, които се възприемат и от първоинстанционния съд, обосновават правилната му преценка досежно обстоятелството, че търговецът работодател на Г. не е извършвал реално стопанска и икономическа дейност, респ. жалбоподателят не е полагал фактически труд за съответния осигурителен период, който се изисква по чл. 40, ал. 1 КСО. Релевираните възражения от ответника, че лицето не е осъществявало трудовата дейност, за изпълнението, на която е сключил договора от 05.10.2014 г., по същество представляват оспорване на съдържанието на трудовия договор. Последният е частен диспозитивен документ, който има само формална доказателствена сила, поради което не обвързва съда. Съгласно чл. 180 ГПК подписаните частни документи доказват, че съдържанието им представлява изявление на лицата, които са ги подписали. В това се състои формалната доказателствена сила на тези документи и оспорването по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК вр. с чл. 144 АПК е единствено по отношение авторството на частния диспозитивен документ. По настоящото дело не са оспорени подписите на страните по трудовия договор, но се поддържа от административният орган липса на реално започване и осъществяване на трудова дейност от лицето. На осн. чл. 74 от Кодекса на труда, трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен. Трудовият договор се обявява за недействителен от съда по реда на глава осемнадесета от КТ. До обявяването на трудовия договор за недействителен по арг. от чл. 74, ал. 3 и ал. 5 нито контролните органи, нито страните по него, могат да се позоват на тази недействителност. Затова, след като в разпоредбата на чл. 63, ал. 4 КТ изрично е посочено, че изпълнението на задълженията по трудовия договор започват с постъпването на работника или служителя на работа, което се удостоверява писмено, в тежест на жалбоподателят е било да докаже, че фактически е започнал да изпълнява задълженията си като управител продажби и маркетинг. Индиция, че не е възникнал правопораждащият осигурителните му права факт, е и обстоятелството, че по делото пред административния съд, страната не представя копие от уведомлението по чл. 62, ал. 3 КТ, заверено от териториалната дирекция на Национална агенция по приходите. Доколкото договорът не е оспорен от директора на ТП на НОИ – Велико Търново, не е обявен за недействителен по предвидения за това в закона ред (чл. 74 от Кодекса на труда), същият обвързва валидно страните по създалата се облигационна връзка, но не и съда досежно недоказания факт, който се явява последица от сключването му, а именно страната реално да постъпи на работа (чл. 63, ал. 4 КТ). Качеството на Г. на търговски пълномощник, без фактически да осъществява действията съобразно предоставените му права по чл. чл. 26, ал. 1 от Търговския закон също не е доказателство, за наличие на възникнало осигурително правоотношение. По така изложените доводи, касационната инстанция приема, че изводите на първоинстанционния съд са обосновани и в съответствие с материалния закон, не се констатираха нарушения на съдопроизводствените правила при издаване на решението на Административен съд Велико Търново, поради което същото следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на касационния жалбоподател не се следват сторените и поискани съдебни разноски. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение