Решение № 12153 от 19.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2033/2010 г.

Решение № 12153 от 19.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2033/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 145 и сл. АПК. Образувано е по жалба на Елеонора Ваньова Вучева, с Негован, ул. "Емануил Александров" № 18 срещу решение № 06-00-811-2009 от 13.01.2010 г. на министъра на образованието, младежта и науката. С оспорваното решение министърът е отказал признаване на висше образование на жалбоподателя по специалност "психология" на образователно-квалификационна степен "бакалавър" от Киевския славистичен университет, Украйна. Жалбоподателят счита оспорваното решение за незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и неспазване на установената форма - отменителни основания по чл. 146, т. 2, 3 и 4 АПК. Твърди, че актът е издаден в нарушение на Конвенцията за признаване на квалификациите, отнасящи се до висшето образование в Европейския регион (№ 165 - Лисабонската конвенция), както и на чл. 4, ал. 1, чл. 11 и чл. 12, ал. 1 от Наредбата за държавните изисквания за признаване на придобито висше образование и завършени периоди на обучение в чуждестранни висши училища (Наредбата). Органът е допуснал нарушения на административнопроизводствените правила - чл. 7, ал. 4 от Наредбата, като е провел нередовно заседание на комисията по ал. 2, и не е спазил процедурата по чл. 10, ал. 1 от същата. Актът е и немотивиран в нарушение на чл. 12, ал. 2 от Наредбата. Моли съда да отмени оспорваното решение. Ответникът по жалбата - министърът на образованието, младежта и науката, счита същата за неоснователна и недоказана. Твърди, че не са налице изискванията на Наредбата за признаване на квалификацията и е нарушена разпоредбата на § 4 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за висшето образование (ЗВО). Счита, с оглед чл. VI, т. 5 от Лисабонската конвенция, че всяка страна може да подчини признаването на квалификации, издадени от чуждестранни институции, действащи на нейна територия, на специални изисквания, каквито са тези по § 4 ЗВО. Твърдяните нарушения на административнопроизводствените правила счита за неоснователни с оглед на доказателствата по делото. Моли съда да остави в сила оспорения акт. Върховният административен съд счита жалбата за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 149, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на съдебно оспорване административен акт. За да се произнесе по същество съдът установи от фактическа страна следното: Жалбоподателката е български гражданин, видно от приложеното по делото копие от лична карта. Завършила е Киевския славистичен университет, специалност "психология" с образователно-квалификационна степен - "бакалавър", съгласно приложената по делото диплома № 021339 от 25.08.2008 г. На 8.12.2009 г. подала заявление до министъра на образованието, младежта и науката за признаване на придобитото в чуждестранно висше училище образование. В заявлението, като място на провеждане на обучението, е посочена България, а като форма на обучението - дистанционно. Към заявлението са приложени копия на диплома за завършено средно образование, на диплома за завършено висше образование и приложенията към нея и на документ за самоличност. На 14.12.2009 г. комисията по чл. 7, ал. 2 от Наредбата, назначена със заповед № РД-09-2038 от 11.12.2009 г. на министъра на образованието, младежта и науката, провела заседание, на което разгледала заявлението на жалбоподателката. В заседанието на комисията участвали 12 от общо 13 члена. Комисията приела становище за отказ от признаване на придобитото в чужбина висше образование на основание чл. 12, ал. 1, т. 3 от Наредбата и § 4, ал. 1 от ЗВО. В мотивите на становището е посочено, че извършената проверка на документите по реда на чл. 10, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 2 от Наредбата установила, че обучението е извършено в нарушение на § 4, ал. 1 ЗВО. Становището е обективирано в протокол № 73 от 14.12.2009 г., надлежно подписан от председателя и секретаря на комисията. Въз основа на това становище министърът на образованието, младежта и науката издал оспореното решение, с което на основание чл. 12, ал. 1, т. 3 от наредбата във вр. с § 4, ал. 1 ЗВО отказал признаване на висшето образование. Съдът, при така установената фактическа обстановка и след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира жалбата на Елеонора Ваньова Вучева за основателна по следните съображения: В изпълнение на задълженията си по международни договори, в т. ч. и на Лисабонската конвенция, държавата е приела изисквания за признаване на придобито в чуждестранни висши училища висше образование с професионална квалификация, както и е определила условията и реда за признаване. В чл. 12, ал. 1 от Наредбата са установени три причини, даващи основание за отказ от признаване на придобито висше образование - наличие на съществени различия в изискванията за придобиване на съответната специалност; диплома, издадена от висше училище, което не е признато от компетентния държавен орган за част от системата на светското висше образование на съответната държава и диплома, която не е издадена от соченото висше училище. Като всяка норма, която установява отклонение от общите правила, разпоредба на чл. 12, ал. 1 от Наредбата се тълкува ограничително. С оглед на това, за да е законосъобразен, отказът следва да се основава на някое от посочените изключения. В случая органът твърди, че е налице нарушение на чл. 12, ал. 1, т. 3, т. е. дипломата не е издадена от твърдяното висше училище. Нито в хода на административното производство, нито в хода на съдебното производство административният орган е ангажирал каквито и да било доказателства, установяващи неавтентичността на представената от жалбоподателката диплома за завършено висше образование. Въпреки, че в становището на комисията се твърди, че е извършена проверка на автентичността на документите, по делото няма доказателства, от които да се направи обоснован извод, че процесната диплома не е издадена от Киевския славистичен университет. Ако комисията, респективно компетентният орган, е считал, че е налице основание за съмнение в автентичността на дипломата, е следвало, да упражни правомощията си по чл. 9, ал. 1, т. 3 от Наредбата и да събере релевантните за това доказателства. В случая такива доказателства не само не са представени, те въобще не са и събирани. Органът е приел, че хипотезата на т. 3 е налице, тъй като Киевският славистичен университет е разкрил поделение на територията на страната, въпреки забраната на § 4, ал. 1 ЗВО. До този извод органът е достигнал въз основа на посоченото от жалбоподателката, че мястото на обучение е в страната. Безспорно, право на всяка държава е да подчини, в рамките на приетото по международните споразумения, признаването на квалификациите на специални изисквания, визирани в националното законодателство. Такова специално изискване е разпоредбата на § 4 ЗВО. Следва обаче да се разграничи хипотезата по § 4 - забрана чужди висши училища да разкриват поделения на територията на страната, от дистанционната форма на обучение, чрез която жалбоподателката е провела обучението си, и която органът не оспорва. Дистанционната форма на обучение, съгласно легалното определение на чл. 1, ал. 2 от Наредбата за държавните изисквания за организиране на дистанционна форма на обучение във висшите училища, е форма на организация на учебния процес, а не форма на организационната структура на съответното училище. Законодателят не е дал легално определение на понятието "поделение" употребено в ЗВО - § 4 и 4и. С оглед на това и в съответствие с разпоредбата на чл. 37, ал. 3 във вр. с ал. 1 и 2 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, следва съдържанието на понятието да бъде определено в съответствие с общо утвърденото правно значение на термина. А то безспорно означава организационна структура на съответния субект, не и форма на провеждано от него обучение. С оглед на тази съществена разлика и в съответствие с невъзможността нормата на чл. 12, ал. 1, т. 3 от Наредбата да се тълкува разширително, е недопустимо да се приеме, че забраната чужди висши училища да разкриват поделения означава и забрана за тях да провеждат дистанционна форма на обучение. Видно от изложеното липсва изрична нормативна забрана за признаване на придобито висше образование в чужди висши училища чрез дистанционна форма на обучение. Административният орган, като се е позовал на юридически факти, които не фигурират в хипотезата на нормата на чл. 12, ал. 1, т. 3 от Наредбата, е постановил материално незаконосъобразен акт. Твърденията на жалбоподателя за нарушение на Лисабонската конвенция, макар и по други съображения, също са основателни. Няма спор, че конвенцията е част от вътрешното право и се полза с предимство пред нормите на вътрешното право, които й противоречат. Няма спор също, че конвенцията дава право на подписалите я страни да подчинят признаването на квалификации, издадени от чуждестранни образователни институции, действащи на нейната територия, на специални изисквания на националното законодателство - чл. VI. 5. Но тези специални изисквания не следва да противоречат на установения в чл. VI. 1. основен принцип на признаване, основан на знанията и уменията. В случая органът фактически е отказал признаване не на базата на съществено различие в квалификацията, за която се търси признаване, а на базата на формата, чрез която тази квалификация е придобита. Това противоречи на установения в конвенцията и в чл. 11, ал. 1 от Наредбата принцип на признаване и прави оспорения отказ материално незаконосъобразен. Неоснователни са твърденията на жалбоподателя за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Твърдението за нарушение на чл. 10, ал. 1 от Наредбата - неизвършването на проверка за автентичност на документите, с оглед неоспорването от страна на представителя на ответника на автентичността на дипломата, е лишено от правно значение. Неоснователно е и твърдението за нарушение на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и 4 от Наредбата. Това твърдение не кореспондира с доказателствата по делото. Видно от приложения по делото протокол на комисията по чл. 7, ал. 2 от Наредбата заседанието на същата, проведено на 14.12.2009 г., е в необходимия състав и кворум. Отсъствал е само един чл. на комисията, с което разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от Наредбата е спазена. Неоснователно е и твърдението за необоснованост на акта. Фактът, че мотивите на акта не съответстват на материалния закон не е основание да се приеме, че той е и необоснован. Видно от самия акт органът е изложил фактически и правни основания за издаването му, с което е спазил изискването за форма. Видно от изложеното твърденията на жалбоподателя за незаконосъобразност на оспорения акт поради нарушение на материалния закон са основателни. С оглед на това решението, като незаконосъобразно, следва да бъде отменено и преписката изпратена на административния орган за произнасяне съобразно дадените в настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Страните по делото не са поискали присъждане на разноски, поради което съдът не дължи присъждането им. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 във вр. с чл. 173, ал. 2 АПК Върховният административен съд,