Решение № 12658 от 21.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6692/2024 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Стилвест ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, срещу Решение 2388 от 11.04.2024 г., постановено по адм. дело 8482/2023 г. по описа на Административен съд София-град, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от дружеството иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди. Твърди, че в обжалваната му част решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон отменително основания по чл. 209, т. 3 АПК, за което са изложени подробни съображения. Иска отмяна на решението в обжалваната му част, като вместо него се постанови друго, с което се уважи предявеният иск изцяло, както и присъждане на направените по делото разноски, включително тези направени в първата инстанция, дължими се при уважаване на иска в претендирания размер. Ответникът по касационната жалба - Национална агенция за приходите, чрез юрисконсулт Антонова в съдебно заседание взема становище за неоснователност на жалбата и правилност на решението в обжалваната му част. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно в обжалваната част, поради което е допустима. Производството пред административния съд се е развило по предявения от Стилвест ЕООД, гр. София, против Национална агенция за приходите (НАП), гр. София иск по чл. 203 и сл. АПК за обезщетяване на претърпени имуществени вреди, произтичащи от обявено за нищожно по административен ред решение на органи по приходите в ТД на НАП София, със сума в размер на 15549.46 лева, произтичаща от заплатено адвокатско възнаграждение за правна защита в административното производство, както и законната лихва върху главницата. С обжалваното решение Административен съд София-град е уважил частично предявеният иск за сума в размер на 12 874.55 лева, като в останалата му част до претендирания размер го е отхвърлил като неоснователен. За да постанови този резултат е приел, че са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) причинени са вреди, които са в пряка причинна връзка от обявен за нищожен административен акт, но не в претендирания размер, при приета неоснователност на претенцията относно включеният ДДС в заплатеното адвокатско възнаграждение. Съобразно уважената част от иска са присъдени на ищеца и сторените по делото разноски. Решението е валидно и допустимо, но неправилно в обжалваната му част. Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Данъчноосигурителния процесуален кодекс (ДОПК), задължените лица имат право на обезщетение за вредите, причинени им от незаконни актове, действия или бездействия на органи по приходите и публичните изпълнители при или по повод изпълнение на дейността им, като отговорността се реализира по реда, предвиден в ЗОДОВ. По делото се претендират вреди от обявено за нищожно, след обжалването му по административен ред, решение на органи на ТД на НАП София. Правилно е прието в обжалваното решение, че са налице законовите предпоставки за обезщетяване на причинените на ищеца вреди. В случая ищеца, за когото е доказателствената тежест е ангажирал доказателства, установяващи твърдяното причиняване на вреди, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за нуждите на проведеното административно производство. По делото се установява изпълнение на договора за правни услуги от страна на адвокатското сдружение, с което е сключен, чрез извършване на дължимите се по него действия, относими към производството по обжалване и отмяна на решението на данъчните органи. Договореното възнаграждение е и заплатено. Неправилно е прието обаче в обжалваното решение, че в определеното като вреда обезщетение не следва да се включи внесеният върху договореното адвокатско възнаграждение данък добавена стойност. Обстоятелството, че е издадена фактура и тя е включена в дневника за покупки на ищеца не основава такъв извод. Установено е по делото заплащането на ДДС върху договореното възнаграждение. Правоотношенията между дружеството ищец и фиска е такова по ЗДДС и е извън предметните граници на предявения иск по чл. 203 и сл. АПК, а и реалното възстановяване на ДДС на ищеца не е доказано по делото. Налице са две самостоятелни правоотношения облигационни, между дружеството ищец и адвокатското сдружение, чиито представител е осъществил правната защита в хода на административното производство и между дружеството и фиска, което е правоотношение по ЗДДС. По изложените съображения решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за сума в размер на 2574.91 лева (ДДС върху сумата от 12 874.55 лева) като неправилно следва да се отмени, като вместо него се постанови друго по съществото на спора, с което на ищеца се присъди и тази сума като обезщетение за вреди от обявен за нищожен акт на органи по приходите, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.05.2023 г. до окончателното и изплащане. Размерът на присъдените на касационния жалбоподател с обжалваното решение разноски е съответен на изискванията на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ. Искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски по делото е основателно за сума в размер на 25 лева заплатена държавна такса за касационното производство. Искането за присъждане на платено адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото не е представен изискуемия се от чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата договор между адвоката и клиента, в който да е определено дължимо се възнаграждение за предоставяне на правна помощ. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на Върховния касационен съд, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. От мотивите към тази точка следва, че договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване, включително и че в договора следва да бъде указан вида на плащане. С договора се удостоверява както, че разноските са заплатени, така и че са договорени. Договор, доказващ уговарянето на размера на адвокатското възнаграждение и начина на неговото плащане, в случая не е представен. По изложените съображения не се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ и върху уважената част от иска от настоящата инстанция. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, трето отделение