Решение № 50130 от 20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1459/2021 г.

Решение № 50130 от 20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1459/2021 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Анжелина Христова Производството е по чл. 47 и сл. ЗМТА. Образувано е по искове от Т. К. С. и Р. Р. С., конституирани по реда на чл. 227 ГПК в качеството на наследници на починалия в хода на делото ищец Р. М. С., действащ лично и като наследник на З. С. Ц., чрез адв. Н. И. срещу "Профи Кредит България" ЕООД за прогласяване нищожност, евентуално за отмяна на арбитражно решение № 5510/24.08.2015 г. по арб. дело № 5510/2015 г. на арбитражен съд "Арбитер Юстициарум" СНЦ. Ищците твърдят, че решението, с което Р. С. е осъден солидарно с майка му З. Ц. и съпругата му Т. С. да плати на "Профи Кредит България" ЕООД описаните суми, е постановено от некомпетентен орган и несъществуващ арбитражен съд. Считат, че спорът е потребителски и е неарбитрируем. Излагат доводи за нарушаване правото на защита, за допуснати съществени процесуални нарушения, вкл. неуведомяване за предявения иск и постановеното арбитражно решение. Поддържат, че Р. С., лично и като наследник на З. Ц., е узнал за решението при получаване на 01.04.2021 г. на ПДИ по образуваното ИД № 20168410400150 по описа на ЧСИ Н. М.. Претендират разноски. Ответникът "Профи Кредит България" ЕООД оспорва исковете. Излага доводи, че производството е недопустимо поради предявяване на исковете след изтичане на преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Поддържа и тезата, че постановеното през 2015 г. арбитражното решение е валидно, тъй като промените в ГПК, ЗМТА и ЗЗП, с които се забранява уговарянето на арбитражно споразумение с потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП са обнародвани на 24.01.2017 г. и са неприложими. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, след преценка на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, приема следното: По допустимостта на иска: Предявеният иск за прогласяване нищожност, евентуално за отмяна на арбитражното решение е процесуално допустим, като предявен от надлежна страна, в рамките на тримесечния преклузивен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, считано от узнаване на арбитражното решение. Неоснователно е възражението на ответника, че арбитражното решение е връчено редовно на З. Ц. и Р. С. през 2015 г., поради което исковете са недопустими, като предявени след изтичане на преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Не се установява надлежно връчване на арбитражно решение № 5510/24.08.2015 г. на ответниците по делото, тъй като видно от приложените по арбитражно дело № 5510/2015 г. на арбитражен съд "Арбитер Юстициарум" СНЦ известия - обратни разписки, с които решението им е изпратено, същите не са връчени лично, а има удостоверяване, че не са потърсени от адресатите. От множеството поставени печати и отбелязани дати /печати 25.08.2015 г. и 17.09.2015 г. и ръкописно поставени дати 31.08.2015 г. и 03. 09 /без година/ на всяко от известията, печат 26.08.2015 г. и ръкописни дати 31. 08. и 03. 09 /без посочена година/ на обратните разписки с отбелязване "непотърсен"/ не може да се установи по категоричен начин на коя дата всяко съобщение е доставено на посочения адрес, колко дни е бил указаният срок за получаването му от адресата от съответния пощенски клон, респ. не може да се установи дали правилно е приложена разпоредбата на чл. 14. 4 от ОУ на "Профи Кредит България" ЕООД към договор за потребителски кредит, предвиждаща и хипотеза на фингирано връчване. На следващо място, по отношение на Р. С. не може да се приеме, че е приложима процедурата за връчване на призовки и съобщения в арбитражното производство, регламентирана в чл. 14. 4 от ОУ, тъй като в договора за потребителски кредит изобщо няма посочен негов адрес – постоянен, настоящ или за кореспонденция. Няма доказателства арбитражният съд да е издирил неговия постоянен и настоящ адрес, поради което настоящият съдебен състав намира, че не е спазена разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗМТА, предвиждаща като условие за прилагане на фингираното връчване на уведомленията в арбитражното производство невъзможност да бъдат намерени седалището, местожителството, обикновеното пребиваване или адресът на получателя след старателно издирване. Неоснователно е и възражението на ответника, че първоначалният ищец Р. С., както и наследодателката му З. Ц. /ответници в арбитражното производство/ са узнали за постановеното арбитражно решение преди посочената в исковата молба дата 01.04.2021 г., предвид образуваното изпълнително дело № 20168410400150 по описа на ЧСИ Н. М. и множеството изпратени съобщения до тях в качеството им на длъжници. Видно от доказателствата по изпълнителното дело, в единственото редовно връчено съобщение, изпратено от ЧСИ Н. М. и получено от Р. С. на 14.03.2016 г., не е удостоверено какъв документ му се връчва, като дори не е посочен номерът на изпълнителното дело. Предвид изложеното и при съобразяване, че са извършвани частични плащания по сметката на ЧСИ по изпълнителното дело единствено от длъжника Т. К. С. /която не е страна в производството по чл. 47 ЗМТА/, съдът не приема, че има доказателства за узнаване на арбитражното решение от Р. С. и З. Ц. преди 01.04.2021 г. По същество на иска за прогласяване нищожност на атакуваното арбитражно решение. Производствата по спорове, по които една от страните е потребител по смисъла на § 13, ал. 1 от ДР на Закон за защита на потребителите /ЗЗП/ не подлежат на разглеждане от арбитраж /чл. 19, ал. 1 ГПК/, а съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА /§ 8, т. 5 от ЗИД на ГПК - ДВ бр. 8/2017 г. / арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Неоснователно е възражението на ответника, че измененията на ГПК и ЗМТА са неприложими в настоящия случай. Защитата в арбитражното производство се реализира в два стадия - пред арбитражния съд и пред ВКС по реда на чл. 47 ЗМТА, като вторият стадий е факултативен /в този смисъл решение № 9/24.10.2022 г. по к. д. № 15/2002 г. на КС на РБ/. Съгласно § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ГПК започналите до влизане в сила на този закон арбитражни производства по спорове, които са неарбитрируеми, се прекратяват. С оглед изложеното и предвид тълкуването по к. д. № 15/2002 г. на КС на РБ, трайната и непротиворечива практика на ВКС приема, че ако към момента на влизане в сила на ЗИД на ГПК /ДВ, бр. 8/2017 г. / защитата в арбитражното производство не е изчерпана, е налице неприключило производство по смисъла на § 6, ал. 2 и поради това валидността на решението следва да се преценява съобразно действащите разпоредби на чл. 47, ал. 2 ЗМТА, вр. чл. 19, ал. 1 ГПК. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че описаните законодателни промени, касаещи защитата на потребителите, са приложими в производствата по чл. 47 и сл. ЗМТА, заведени в преклузивния тримесечен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, независимо че атакуваното арбитражно решение е постановено преди тях. В настоящия случай ищецът Р. С. и неговата наследодателка З. Ц. /починала на 10.04.2021 г. и оставила двама наследници по закон - Р. М. С. – син и Д. М. С. - син/ са потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като са физически лица - страни по договор за потребителски кредит, респ. спорът за реално изпълнение на задълженията по този договор, с който е бил сезиран арбитражният съд, е потребителски. Като постановено по неарбитрируем спор атакуваното арбитражно решение е нищожно съгласно чл. 47, ал. 2 ЗМТА. Като взе предвид, че искът е предявен от първоначалния ищец Р. С. - лично и като наследник на З. Ц., упражняващ наследствените си права /1/2 част/, съдът намира, че следва бъде прогласена нищожността на арбитражното решение в частта, с която е осъден Р. М. С. - лично и З. С. Ц. - до размера на наследствените права на Р. С.. В частта, с която е осъдена Т. К. С., както и по отношение на останалата част от задължението на З. Ц., представляващо наследствената част на Д. С., решението не е атакувано и не е предмет на настоящото дело. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът "Профи Кредит България" ЕООД следва да заплати на ищците разноските по делото в размер на 3 795 лева /държавна такса в размер на 795 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева/. Неоснователно е възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ищците адвокатско възнаграждение, тъй като същото не надвишава значително минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е съобразено с фактическата и правна сложност на делото. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение