Решение № 14782 от 4.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5900/2019 г.

Решение № 14782 от 4.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5900/2019 г., VII о., докладчик съдията Весела Андонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Саид, [гражданство], срещу решение № 288 от 10.01.2019 г. по адм. дело № 10188/2018 г. на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 1238/5.09.2018 г. на директора на дирекция "Миграция" към Министерство на вътрешните работи (МВР) за принудително настаняване на чуждия гражданин в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) към дирекция "Миграция" – МВР. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди, че е напуснал пределите на Република България едва след като не е получил търсеното от него убежище и е бил освободен след определения престой в центъра за бежанци. Сочи, че престоят му в общежитието се е отразило неблагоприятно върху здравето му. В съдебно заседание са изложени допълнителни доводи за неправилност на оспореното решение. Посочено е, че по отношение на него не е съществувала още от самото начало разумна възможност да бъде изведен, защото страната му на произход е [страна] и за да му бъдат издадени документи той трябва да даде писмено съгласие, което Н. Саид категорично отказва да подпише, тъй като животът и сигурността му в Ирак са застрашени. Твърди се, че е нямало и няма опасност да се укрие, като към момента е освободен от СДВНЧ, в непрекъснат контакт е с властите. Иска обжалваното решение да бъде отменено, като бъде отменен оспореният административен акт. Ответникът – Директорът на дирекция "Миграция" - МВР, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение АССГ е отхвърлил като неоснователна жалбата на Н. Саид, [гражданство], [дата на раждане], против заповед рег. № 1238/05.09.2018 г. на директора на дирекция "Миграция"-МВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е разпоредено принудителното му настаняване в СДВНЧ-София към дирекция "Миграция" до отпадане на пречките за изпълнение на наложената му принудителна административна мярка (ПАМ) по ЗЧРБ, за срок от шест месеца. За да постанови решението си съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване изискването за форма по чл. 59, ал. 1 АПК - посочени са релевантните обстоятелства, съставляващи фактическите основания за издаването й, като в случая издаването на заповедта се основава на Предложение рег. № 5364 р-15879 от 05.09.2018 г. АССГ е приел, че при издаване на оспорения акт не са допуснати и съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изложено е, че същата е издадена в съответствие с материалния закон - чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ и не противоречи на чл. 15, параграф 5 и 6 от Директива 2008/115/ЕО от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Решението е правилно. При установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, че заповедта е постановена в съответствие с изискванията за законосъобразност. Издадена е от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ орган и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, включително фактическите основания за издаването й. Заповедта е издадена на основание чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, съгласно който, в случаите, когато чужденецът, спрямо когото е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 с. з., възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудителното му настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер. Същата следва да обезпечи изпълнението на предходна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ. С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. С чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115 е дефинирано понятието "опасност от укриване", като "наличие в конкретния случай на основания, породени от обективни критерии, които са определени в законодателството, да се смята, че гражданин на трета страна, по отношение на когото са образувани процедури за връщане, може да се укрие. " Въз основа на делегацията по чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115, с § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ е дадена национална легална дефиниция на "опасност да се укрие чужденец с наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3", като е прието, че опасност е налице, ако с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че лицето ще се опита да се отклони от изпълнение на наложената мярка. В настоящия случай е безспорно установено, че по отношение на чужденеца е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ (в приложимата редакция преди изменението с ДВ, бр. 97 от 2016 г.) – "принудително отвеждане до границата на Република България", за която е допуснато предварително изпълнение от органа по реда на чл. 60, ал. 1 АПК. Налице са останалите регламентирани в чл. 44, ал. 6 предпоставки. Фактическите констатации, направени от органа обосновават извод, че към момента на издаване на заповедта е била налице реална опасност чужденеца да се укрие (по смисъла на § 1, т. 4в ЗЧРБ) и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. В конкретния случай е безспорно установено, че касаторът не разполага с документи за самоличност, средства за издръжка, както и реален адрес за пребиваване, влязъл е нелегално на територията на страната, подал е молба за закрила едва след първоначалното си настаняване в СДВНЧ и към момента е с отказан статут на бежанец и хуманитарен статут. Освен това от изложението в касационната жалба става ясно, че същият е напуснал територията на страната след постановения отказ. Всички тези обстоятелства съставляват фактите, визирани в хипотезата на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, които формират основателно съмнение за опасност от укриване. Съгласно чл. 15, § 1 от Директива 2008/115, се изисква, освен посочената специална цел и алтернативно приложени предпоставки, да е установено, че не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки. В случая съвкупната преценка на всички факти обосновава извода, че други, по-леки принудителни мерки не могат да бъдат приложени по отношение на касатора, както правилно е приел съда. Както беше е посочено по-горе, от данните по делото е безспорно, че лицето не притежава документи за самоличност и за пътуване, няма установено местоживеене, средства за издръжка и социална среда. При тези обстоятелства по-лека принудителна мярка би била неефективна, а освен това и трудно осъществима. Прилагането й би означавало да се постави под условие възможността за изпълнение на принудителното извеждане. По отношение на наведените съображения касаещи здравословното състояние на касатора, съдът правилно е възприел приложените по делото доказателства за липса на данни за наличие на заболяване, съобразявайки и показанията на самият жалбоподател, че не е търсил медицинска помощ. Доводите, изложени в съдебно заседание, касаещи липсата на разумна възможност за извеждане на лицето също са неоснователни. Съгласно чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, респ. чл. 15, § 1 от Директивата, право на държавата е да задържи в специализиран център чужд гражданин, по отношение на който е образувана процедура по връщане, като са регламентирани и максималните срокове за подобно настаняване, съобразени с общностното право. Според разпоредбата на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ЕО от 16 декември 2008 г., когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни и други съображения или, че вече не съществуват посочените в § 1 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно. Оспореният пред съда акт има действие до отпадане на пречките за изпълнение на заповедта за принудително отвеждане, тъй като съгласно чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6, но не повече от 6 месеца. Предвид изложеното, първоинстанционният съд обосновано е приел, че са проявени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО. Не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна, поради което постановеното решение следва да бъде оставено в сила. При този изхода на спора, претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена, като на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено възнаграждение, в размер на 100 (сто) лева за настоящата инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,