Решение № 8650 от 10.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2951/2018 г.

Решение № 8650 от 10.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2951/2018 г., VII о., докладчик съдията Христо Койчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от "ДАВ-В. Епщайн" ЕООД Русе, представлявано от В. Епщайн, чрез процесуален представител срещу решение № 28/04.01.2018 г., постановено по адм. дело № 375/2016 г. по описа на Административен съд – Русе, поправено с решение № 11/07.02.2018 г., по същото дело, в частта му, с която е отхвърлена жалбата му против Акт за установяване на общински публични вземания № СУД001336/12.09.2016 г., на орган по приходите при Д-я "Местни данъци и такси" към община Русе, потвърден с Решение № 114/20.10.2016 г., на Директор дирекция "МДТ" при община Русе, с който на лицето са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за периода 2010-2016 г., в общ размер на 67 091. 35 лв. и е осъдено дружеството да заплати на община Русе разноски по делото в размер на 2 306 лв. Счита, че решението, в обжалваната му част за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В касационната жалба се сочи, че дружеството е изразило становище, че не е собственик на имотите, за които са налични данъчни партиди и съответно начислени задължения за данъци и такси към община Русе, като е представено като доказателство извлечение от имотния регистър, което доказателство е било некоректно обсъдено от съда и е довело до постановяване на необосновано решение. Сочи се, че съдът не е обсъдил и друго възражение, а именно, че установяването на нови обстоятелства и факти, свързани с данъчните задължения на едно лице може да стане единствено и само в рамките на надлежно образувано и проведено ревизионно производство с ревизионен акт по реда на чл. 106, ал. 3 вр. чл. 108 от ДОПК, а не с акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Издаденият АУОПВ е нищожен, тъй като не се касае за служебна корекция на грешка при попълването или подаването на декларация, с която задълженото лице само е изчислило основата на дължимите задължения, а се установяват нови факти и обстоятелства, което налага провеждане на ревизия. Именно различният ред за издаване на АУОПВ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК и реда за извършване на ревизия води до съществено нарушение на процесуалните правила при издаване на акта, което е основание за нищожност. Твърди се още, че е налице неяснота на оспорения административен акт, относно индивидуализацията на имотите за които са определени ДНИ и ТБО и съдът също не е изяснил този въпрос, а се е произнесъл без да е изложил мотиви относно този факт. Иска се да бъде отменено решението на Административен съд Русе в обжалваната част и да се постанови друго с което да се отмени изцяло обжалвания административен акт. Претендира присъждането на разноски. Ответната страна - Директор на дирекция "МДТ" при община Русе, с писмен отговор от 21.02.2018 г., счита жалбата за неоснователна. Твърди, че решението на Административен съд Русе е правилно и не са допуснати нарушения водещи до нищожността на обжалвания административен акт, а задълженията са установени правилно. Моли съда да потвърди решението на първоинстанционния съд. Постъпила е и касационна жалба от Директор на дирекция "Местни данъци и такси" при община Русе, срещу цитираното решение, в частта му, с която е отменен Акт за установяване на общинско публично вземане № СУД001336/12.09.2016 г, на орган по приходите при Д-я "Местни данъци и такси" към община Русе, в частта, в която на "ДАВ-В. Епщайн" ЕООД са определени задължения за ДНИ и ТБО за 2010 г., в общ размер на 12 452. 22 лв. Решението се оспорва като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно съдът е посочил, че за тези задължения е налице изтекла погасителна давност, тъй като на първо място съдът не е бил сезиран с такова искане, а е недопустимо да се произнесе служебно. На второ място се сочи, че към момента на издаване на обжалвания акт е налице спиране на давността – изпратено е уведомление да управителя на дружеството, че започва производство по установяване на задълженията на дружеството и именно тези съобщения спират теченето на давността на основание чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК. Неправилно съдът е приел, че изпратените две писма се явяват покани за доброволно плащане, а са съобщения за започване на производство. На трето място се сочи, че давността е период от време, след изтичането на който не може да се реализира притезанието, като правото съществува и може да бъде изпълнено доброволно или прихванато по чл. 128, ал. 1 от ДОПК. Иска се отмяната му в обжалваната част, като се остави без уважение жалбата на дружеството в частта от 67 091. 35 лв. до 79 543. 57 лв. за ДНИ и ТБО за посочените в акта периоди и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба – "ДАВ-В. Епщайн" ЕООД не изразява становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби. Твърди се, че обжалвания административен акт е валиден и допустим, тъй като е издаден в производство по чл. 107, ал. 3 от ДОПК и е неоснователен довода, че не се дължат ДНИ и ТБО за посочените имоти, тъй като дружеството не е подало декларация по чл. 27 от ЗМДТ. Неоснователен се явява довода на административния орган, че съобщението за дължимост на публични задължения няма характера на покана за доброволно изпълнение, предвид задължителната практика на ВАС и ВКС по този въпрос, предвид и на което по отношение на задълженията за ДНИ и ТБО за 2010 г. е изтекла давността. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни. Разгледани по същество, касационната жалба на "ДАВ-В. Епщайн" ЕООД за частично основателна, а касационната жалба на директор дирекция "МДТ" при Община Русе за неоснователна. Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е Акт за установяване на публични общински вземания № СУД001336/12.09.2016 г., на орган по приходите при Д-я "Местни данъци и такси" към община Русе, потвърден с Решение № 114/20.10.2016 г. на директор дирекция "Местни данъци и такси" при община Русе, с който на "ДАВ-В. Епщайн" ЕООД са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за периода 2010-2016 г., в общ размер на 63 694. 62 лв., главница и 16 981. 73 лв., лихви за забава. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за установено, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в предписаната от закона форма, но в нарушение материалния закон и на административно производствените правила в частта му относно определените задължения за данък върху недвижимия имот и такса битови отпадъци за 2010 г. и по отношение на два конкретни имота – с партидни номера № ДК14001783/23.03.2015 г., и № ДК14001784/23.03.2015 г. По отношение на тези два имота, съдът е приел, че е налице признание от страна на органа издал акта за недължимост от страна на дружеството на ДНИ и ТБО, тъй като не е техен собственик. По отношение отмяната на акта за 2010 г., съдът е посочил, че е налице изтекла погасителна давност и въпреки, че липсва изрично изявление от жалбоподателят пред съда, то такова е направено пред административния орган, който и приел, че само задълженията за 2009 г., са погасени по давност. Решаващият съд е приел, че не са налице извършени действия водещи до спиране на давността, тъй като по делото са представени само две покани за доброволно изпълнение, но това не са изпълнителни действия, като се вземе под внимание т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., по т. д. № 2/2013 г., на ВКС. Предвид на тези свои изводи, съдът е отменил акта за 2010 г., като задълженията са погасени по давност. От друга стана съдът е приел, че с оспорения АУОПВ е определен правилно размера на задължения за ДНИ и ТБО за периодите 2011-2016 г., с изключение на посочените по-горе два имота. Приел е, че издаденият акт не е нищожен, а наведения довод, че дружеството не е собственик на част от посочените имоти като неоснователен, предвид СИЕ, която дава заключение, че всички описани в АУОПВ партиди и имоти са налични в системата на МДТ при община Русе, не са установени разпоредителни сделки с тези имоти и че правилно са определени ДНИ и ТБО за тях за съответните години, а така също и не е налице дублиране на задълженията по издадения предходен АУОПВ през 2013 г. и настоящия. При така установеното от фактическа и правна страна съдът е отменил оспореният АУОПВ, в частта с която на "ДАВ-В. Епщайн" ЕООД са определени задължения за ДНИ и ТБО за сумата над 67 091. 35 лв. до реално посочения в акта размер от 79 941. 48 лв. и е отхвърлил жалбата в останалата си част. Решението е частично правилно. ПО ОТНОШЕНИЕ ЖалбаТА НА ДИРЕКТОР ДИРЕКЦИЯ "МДТ" ПРИ ОБЩИНА РУСЕ: Изводите на съда за недължимост на ДНИ и ТБО за два имота с партидни номера № ДК14001783/23.03.2015 г., и № ДК14001784/23.03.2015 г., са правилни, предвид направеното от органа признание, че тези имоти не са собствени на дружеството и са били закрити двете данъчни партиди на дружеството по отношение на тези имоти с дата 29.11.2017 г. Изразеното от решаващия съд, че задълженията на дружеството за ДНИ и ТБО за 2010 г. са погасени по давност се споделя от настоящата инстанция. По силата на чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В ал. 2 на същия законов текст е уредена абсолютната погасителна давност - с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Давността спира, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година, както и когато актът, с който е определено задължението, се обжалва – чл. 172, ал. 1, т. 1 и т. 4. Видно от предписанието на чл. 172, ал. 2 и ал. 3 ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като от прекъсването на давността започва да тече нова давност. За да се прецени наличието на основанието за спиране на давността по чл. 172, ал. 1, т. 1 ДОПК, в случая следва да се извърши преценка кога е започнало производството по установяване на задължението за процесните задължения и по-конкретно кога е започнало производството по издаване на оспорения АУОПВ. То е инициирано от компетентния административен орган, поради което датата на започването му се определя в хипотезата на чл. 25, ал. 3 АПК – от датата на извършване на първото процесуално действие по неговото издаване. В конкретния случай органа сочи, че това първо действие е изпращане на съобщения за дължимост на публични общински вземания до дружеството с дата 11.09.2015 г., и от там приема, че е прекъсната давността за задължения за 2010 г., предвид на факта, че акта е издаден 12.09.2016 г., и петгодишния период по чл. 171, ал. 1 от ДОПК касаещ посочените в акта задължения започва да тече от 01.01.2011 г., като до 01.01.2016 г. е изтекъл. Посоченото от органа, че давността е спряла да тече тъй като са връчени на дружеството съобщения за дължими публични общински вземания, първото с дата 11.09.2015 г., е неоснователно. Правилно е посочил решаващия съд, че тези съобщения носят белезите на покани за доброволно плащане, предвид, че изрично в тях е посочено, че канят длъжника да погаси доброволно задължението си в 7-мо дневен срок от получаване на настоящото съобщение. Ирелевантно е какво заглавие на съобщението е поставил органа, а важно е какво е неговото съдържание, като именно от това съдържание се установява, че до дружеството е изпратена покана за доброволно изпълнение. Изводите на решаващият съд, че поканата за доброволно изпълнение не е действие, прекъсващо давността е правилен, предвид мотивите в т. 10 на тълк. решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което Върховния касационен съд приема, че поканата за доброволно изпълнение не представлява изпълнително действие и не прекъсва давността по чл. 116, б. "в" от ЗЗД. Законосъобразен е изводът на съда, че на 01.01.2011 г. изтича давността по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за публичното вземане за дължимите задължения за ДНИ и ТБО с лихви за 2010 г. По чл. 25, ал. 3 от АПК датата на започване на административното производство по инициатива на компетентния орган, е датата на извършване на първото действие по него. В случая такова действие е издаването на акта от 12.09.2016 г. Предвид така оформените две съобщения, доводът на касатора, че с обсъдените писма, представляващи де факто покани за доброволно плащане, е спряна давността по чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК е неоснователен. Административното производство е започнало предвид чл. 25, ал. 2 от АПК с издаване на обжалвания акт, като задълженията му за 2010 г. са били погасени по давност, както правилно е приел и съдът. Неоснователен е довода на касатора, че съдът се е произнесъл по давността без да е сезиран от жалбоподателят, тъй като такова възражение е направено в хода на административното производство, където органа се е произнесъл и частично го е уважил. Съдът, предвид правомощията си по чл. 168 от АПК извършва задължителна проверка относно законосъобразността на обжалвания акт, като в настоящия случай е извършил проверка дали правилно органа се е произнесъл по наведеният довод за нищожност пред издателят на акт и е установил неговата незаконосъобразност. Именно при установяване, че органа неправилно е приложил института на давността, съдът като инстанция по съществото на спора е приложил правилно нормата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК и е отменил акта в частта за 2010 г., като погасено по давност. Неоснователен е и третия довод, че въпреки изтеклата давност правото съществува и може да се изпълни доброволно или да се прихване, тъй като това се отнася само за случаите уредени в нормата на чл. 160, ал. 4, вр. ал. 3 от ДОПК, а настоящия случай не попада в тази хипотеза. ПО ОТНОШЕНИЕ ЖалбаТА НА "ДАВ-В. ЕБЩАЙН" ЕООД: Данъкът върху недвижимите имоти, а с оглед на чл. 9б във вр. с чл. 62 от ЗМДТ и таксата за битови отпадъци, се установяват в рамките на административно производство, при което данъчният субект и данъчната общинска администрация (чл. 4, ал. 1 - 5 ЗМДТ) имат задължения, които изпълнени в установената последователност водят до изчисляване на размера на дължимия данък и такса. Съгласно чл. 14 ЗМДТ собственикът, съответно ползвателят на недвижим имот по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, подава декларация. Чрез нея той декларира пред компетентните органи правната връзка, която има със съответния недвижим имот и която е основание за придобиване от него на качеството на данъчно задължено лице. Но освен правната връзка с недвижимия имот, обект на облагане, собственикът, съответно ползвателят на имота, е длъжен да декларира и определени, релевантни за данъчното облагане факти и обстоятелства относно имота. Тази декларация няма пряко установително действие за данъка, съответно за таксата, защото на базата на декларираните факти и обстоятелства общинската данъчна администрация извършва изчисление на размера на дължимия данък и такса. Именно защото задълженото лице не изчислява само данъка общинската данъчна администрация му съобщава размера на задължението със съобщението по чл. 23 и 64, ал. 2 ЗМДТ. Законодателят е предоставил на общинската данъчна администрация правомощие да издаде акт за установяване на задължения по декларация. Това правомощие, за разлика от правото на задълженото лице да поиска издаване на акт, което е обусловено единствено от негова свободна преценка, може да бъде упражнено само при строго определени от закона предпоставки. Тези предпоставки, са: а) установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица; б) неподадена декларация и неизвършена ревизия; в) неплатено задължение и неизвършена ревизия. Тъй като става въпрос за правомощие на орган, а не за свободна воля на частен правен субект, елемент на законосъобразността на издаден при условията на чл. 107, ал. 3 ДОПК акт за установяване на задължения по декларация е и спазването на предпоставките за неговото издаване. Наведените доводи от касаторът, че са налице нови факти и обстоятелства, свързани с данъчните задължения са неоснователни, тъй като те са наведени едва при съдебното обжалване и не е имало несъответствия при подаване на данъчните декларации пред съответния общински орган. Безспорно е също, че дружеството е подало в срок декларациите по чл. 14 ЗМДТ, както и че не е извършвана данъчна ревизия за процесните периоди. Задължените за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци лица не ги установяват сами, а това става от общинската администрация чрез нарочни съобщения, за да се приеме, че е налице неплатено задължение е необходимо задълженият субект надлежно да е уведомен за изчисления размер на задълженията. В случая е безспорно, че общинската администрация е изпълнила това свое задължение, като е изпратила на дружеството съобщение за дължими публични общински вземания по ЗМДТ, представляващи, както посочи съдът по-горе, покани за доброволно плащане. Безспорно е също, че определените размери на ДНИ и ТБО за процесните периоди не са били заплатени и именно това е установено с оспорения акт. При наличието обаче на кумулативните изисквания на третата предпоставка, правилно органа е установил размера на данъчните задължения и задълженията за такса битови отпадъци чрез акт за установяване на задължения. Единствено при липса на едно от двете кумулативни предпоставки, органа и имал задължение да извърши ревизия и да издаде ревизионен акт. Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение са неоснователни. Правилно решаващият съд е приел, че издаденият АУОПВ не е нищожен, тъй като органа го е издал предвид правомощието си по чл. 107, ал. 3 от ДОПК. С оспорения акт не са установени задължения за данъчния субект въз основа на допълнително събрана от приходния орган информация от трети лица, а акта е издаден тъй като е установено, че дружеството има задължения за ДНИ и ТБО за процесните периоди, които задължения не са платени, поради това и АУОПВ правилно е издаден на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Неоснователен се явява и довода, че съдът е постановил необосновано съдебно решение, като не е взел предвид представеното от касатора извлечение от имотен регистър, тъй като този регистър е бил обект на изследване от в. л. по СИЕ и е дадено заключение, че описаните в АУОПВ партиди и имоти са налични в системата на МДТ при община Русе и, че не са извършвани разпоредителни сделки с тези имоти касаещи процесните облагаеми данъчни периоди, а така също и, че задълженията за ДНИ и ТБО са правилно определени. Стъпвайки именно на заключението на СИЕ, съдът е достигнал до правилни изводи, че АУОПВ в потвърдената си част е правилен и не са налице основания за неговата отмяна. Жалбоподателят е този който следва да докаже наведените от него твърдения в жалбата си, включително и тези, че вече не е собственик на част от имотите за които твърди. Административния орган има задължение за определяне на ДНИ и ТБО по подадени декларации и при липса на допълнително наведени обстоятелства и факти пред него по съответния ред, няма как да се претендира от органа да извърши действия, за които не е сезиран т. е. касаторът е следвало да защити наведените в жалбата си доводи за недължимост на ДНИ и ТБО за процесните периоди, като представи доказателства, че за тези периоди част от обложените имоти не са в неговия патримониум. Такива доказателства не са представени и е неоснователен довода, че тъй като продавача няма задължение да декларира факта, че се е разпоредил с имота, то следва служебно органа да събере информация за това. Органа издава своя акт въз основа на представените пред него декларации по чл. 14 от ЗМДТ и няма определено от законодателя служебно начало ежегодно за извършва проверки дали са налице разпоредителни сделки от страна на касатора по отношение на част от имотите или не, а следва последния щом твърди настъпили нови факти и обстоятелства по отношение правото му на собственост, което е в корелативна връзка със заплащане на ДНИ и ТБО, да представи и съответни доказателства. Логически неоснователно е касаторът да твърди, че не знае какви недвижими имоти притежава респек. с кои от тях се е разпоредил и не са в неговия патримониум за процесните периоди. Неоснователен се явява и довода, че доказателствената тежест лежи върху органа, чийто акт се обжалва, тъй като жалбоподателят е този който следва да докаже със съответните доказателствени средства наведените в жалбата си доводи и твърдения. Въпреки дадените му указания от съда, че следва да представи доказателства, че не е собственик на имотите за които твърди, че неправилно са обложени с ДНИ и ТБО, настоящият касатор не е изпълнил това. От друга страна следва да се има предвид, че първоинстанционният съд е такъв по съществото на спора т. е. при установяване на данъчни задължения различни от тези в акта, той има задължението да измени тези задължения и то след като е извършил съответните процесуални действия. В конкретния случай от представената пред Административен съд Русе справка от службата по вписвания се установява, че има извършено прехвърляне на част от имот на дружеството-жалбоподател, което не е било установено от в. л. Такава проверка е следвало да извърши обаче решаващия съд, което не е сторено. Видно от тази справка е че "ДАВ-В. Епщайн" ЕООД е прехвърли само 3. 571% ид. ч. от поземлен имот с площ от 289 000 кв. м., находящ се в [населено място], [адрес], на дата 30.03.2016 г., който отговаря на имота посочен в данъчна декларация по чл. 14 от ЗМДТ № [ЕГН]/17.01.2013 г. Видно от оспорения акт е, че за 2016 г. на дружеството по отношение процесния имот са определени ДНИ в размер на 20. 77 лв. и ТБО в размер на 72. 67 лв. или общо 93. 44 лв. Частта от имота не е собственост на дружеството считано от датата на прехвърлителната сделка, като за остатъка от 2016 г. т. е. за осем месеца данък и такса не се дължат. Предвид посоченият по-горе размер на двете задължения, периода за който не се дължи и размера на прехвърления имот – 3. 571% то е следвало решаващият съд да намали задълженията с още 2. 18 лв., което следва да се извърши от настоящата съдебна инстанция. Следва да се отмени съдебното решение, в частта в която е отменен акт за установяване на общински публични вземания № СУД001336/12.09.2016 г., за сумата над 67 089. 17 лв., до постановения в съдебното решение – 67 091. 35 лв. Жалбата е частично основателна. С оглед изхода на спора не се дължат и разноски на страните. Така мотивиран и на основание чл. 221 АПК Върховният административен съд, състав на седмо отделение,